)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
,fit(968:545))
&format=webp)
Живеем в свят, в който някой може чистосърдечно да се нарече „литературния агент на Джон Тери”. Свят, в който трибуната Коп на „Анфийлд” – най-известната на планетата, може да остане полупразна в последните 13 минути на мач на Ливърпул, защото на привържениците на отбора им е дошло до гуша от алчността на своя клуб, изграден върху принципите на солидарността на работническата класа.
Свят, в който големи мъже са способни да точат лиги от мисълта за сблъсък между Джосеп Гуардиола и Жозе Моуриньо идния сезон в Манчестър в момент, когато самата идея за „треньорска визитка” бива обезсмислена от един 64-годишен наставник, загубил предишната си работа като селекционер на Гърция след домакинско поражение от Фарьорските острови.
Свят, в който Футболистът на годината Еден Азар може да подема PR-офанзива, като „признава”, че е изпратил sms в извинение към Моуриньо за негодните си игри, помогнали за уволнението на мениджъра от Челси, все едно не можеше просто да поговори с него по телефона.
Свят, в който Луис ван Гаал смята, че би трябвало да е имунизиран срещу спекулации относно бъдещето му (въпреки че изграденият от него за 250 млн. паунда състав стои на 12 точки зад Лестър Сити), защото има близки с достъп до медиите.
И свят, в който Карл-Хайнц Румениге от ръководството на Байерн (Мюнхен) в ролята си на председател на т.нар. Асоциация на европейските клубове може да заплашва с отцепване на богатия елит в посока Суперлига, за да спре отбори като Лестър да се омешват с тях само заради някакви си чисто спортни заслуги.
Този свят на гнусно богатство, привилегии, арогантност и самозаблуда, зареждан от милиарди евро и лири, както и от безкраен поток от л.йнарщина, е светът, в който Лестър Сити се натриса. И точно по тази причина огромното мнозинство от хората ги подкрепя твърдо, от зад барикадите, в преследването на титлата в Премиър Лийг.
След нулевото равенство в домакинството със Саутхамптън мениджърът на Арсенал Арсен Венгер опита психоатака срещу Лестър, чудейки се на глас доколко ще успеят да се справят момчетата на Клаудио Раниери с „натиска от медиите”.
Е, късмет с това, друже!
Честно казано, всички ние от медиите искаме „лисиците” да спечелят титлата. Досущ като хората въобще. Защото…
Те ни карат отново да се чувстваме фенове.
Те правят отново отразяването на ПЛ забавно.
Те направиха смешни всички нас, всезнайковците, и ги обичаме заради това.
Те върнаха непредсказуемостта, която е есенцията на спорта, но която в огромна степен отсъства след зачатието на Премиър Лийг.
Лестър няма да бъде имунизиран срещу обективния анализ, ала „натискът от медиите” ще бъде запазена територия за онези отбори, които не оправдават с резултати харчените торби с пари.
Не че „лисиците” са ангели, а и коя приказка започва с това как мениджърът Найджъл Пиърсън е уволнен, след като трима от неговите играчи се замесват в оргия с тайландски проститутки? Това обаче не е приказка – това е невероятна, с неизгладени ръбове реалност. Джейми Варди, Дани Симпсън и Роберт Хут също бяха наказвани за престъпления и прегрешения извън терена.
Играчите на Лестър със сигурност не са морално извисени личности. Работата просто е там, че когато излязат на терена заедно, те ни показват, че всичко, което сме си мислели, че знаем, е било погрешно. Че отбор, събран за 21,5 млн. паунда, може да надвие друг, струващ десеторно повече. Както и че може да го прави отново и отново. Тези не са господа за един ден като Джеймс „Бъстър” Дъглас, свалил Майк Тайсън.
Точно затова спечелването на титлата в ПЛ от Лестър би било най-великата спортна история за всички времена.
Всеки собственик или директор на клуб, който твърди, че отказване от една мъничка частица от огромните приходи от телевизионни права в името на по-голямата достъпност на обикновените фенове до стадиона несъмнено би довело до отрицателен ефект върху успеха на отбора на терена, може да бъде залят с присмех вече.
Може, след като Лестър е с 5 точки преднина на върха в таблицата след съкрушителната си победа на гости на Манчестър Сити в събота. Защото „лисиците” доказват, че отборният дух може да струва десетократно повече от хвърлените с лекота пари за нови попълнения.
Не, това не са празните приказки за „отборен дух”, които сте принудени да търпите от разни мениджъри в безброй случаи. Не, тази жажда за скалпове у играчите на Лестър, търсещи свирепо да си върнат топката след загубата й, този бесен апетит за невъзможни победи и тези особени моменти след вкарване на гол, когато всички те вкупом изревават, викат и се смеят гръмогласно на самата откаченост на собствените си постижения.
И ние се смеем заедно с тях.
Точно както се смеем на евтините богагаши, когато принудително вдигат цените на билетите, на безумната идея Тери да има „литературен агент”, на празното откъм съдържание помпане на съперничеството Жозе – Пеп, на „скромността” на Азар, на самомнението на Ван Гаал и на надменността на Румениге.
Това, разбира се, може и да не трае още дълго. Варди може да позволи на холивудската мечта да превземе съзнанието му. Риад Марез има около себе си поне петима души, които наричат себе си „неговия агент”. Всеки член на състава може изведнъж да реши, че иска повече парите, а не това, което има в настоящето. Това може да е просто един миг от времето.
Но само какъв радостен, славен, незабравим момент!
Дейв Кид, „Дейли Мирър”
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)