Интервюто с Ел Чоло: Щом си тръгна, няма да увъртам

Интервюто с Ел Чоло: Щом си тръгна, няма да увъртам

Към момента трябва да спрем със сензационните заглавия, защото Диего Симеоне се бунтува срещу идеята, че който и да било другиго, освен него, ще обяви края на ерата му в Атлетико Мадрид. Дава да се разбере твърдо, че ще бъде сто процента истински, когато настъпи часът да го стори. „Какъвто съм бил винаги.”

-         Мислил ли сте си, че ще изкарате пет години тук?

-         Истината е, че никога не съм си представял тази ситуация, защото, живеейки изцяло в настоящето ден след ден, смятам за най-добре да продължаваш само напред, без да обръщаш поглед към свършеното. Това е пътят, за да продължиш да гониш цели. Преобразуването бе и е една от най-силните страни и на моя щаб, и на моите футболисти, защото все още има доста от тях, които са тук от онзи първи мой мач: Габи, Филипе Луиш, Хуанфран, Диего Годин, Коке, Саул, който тогава бе хлапак… Не искам да забравям някого, тъй като са доста. Преобразуването ни дава възможност да сме конкурентоспособни на едно място, което много обичам и където вдигнахме летвата до най-високото.

-         В какво се променихте в сравнение с онзи Симеоне в началото?

-         Трудно е човек да говори сам за себе си. Не мисля, че съм променен в много отношения, най-вече като личност. Ясно е, че онези отвън могат да имат друга гледна точка, но аз продължавам да съм заобиколен от същите хора – малцина, но вечните. После като треньор съм със сигурност по-добър, защото такъв ме направиха футболистите. Имах възможността да развия идеите си с една група играчи, които почти винаги се раздаваха за каузата. Това ще е много трудно да се повтори в пътя ми напред като треньор, където и да съм – и днес, и утре.

-         Габи, Вашият капитан, казва, че „хората се уморяват да виждат едни и същи лица”…

-         Нашата творческа способност да търсим и намираме решения е много важна. После… не че хората се отегчават да виждат едни и същи лица, но наистина доста години продължават да се борят на върха едни и същи момчета. Аз казвам, че най-трудното във футбола не е да се конкурираш една или две години, а да продължаваш непрекъснато да го правиш. Ние се състезаваме с Реал Мадрид и Барселона, а за да печелиш отново Купата на краля, Суперкупата, Ла Лига… ще трябва винаги да се изправяш на пътя им. Много е трудно онова, което тази група момчета прави, както и начинът, по който се преобразува, за да е винаги на гребена на вълната.

-         Смятате ли, че Вашият Атлети се превърна в пример за другите отбори?

-         По определен начин мисля, че подканихме много други да започнат да хвърлят камъни към непристъпния замък. Малцина преди се осмеляваха да се състезават, а ние им отворихме вратата към това. Преди две-три години говорехме как това е една скучна Лига, а днес, с изключение на изумителното представяне на Мадрид в цифрово изражение, се вижда едно доста по-конкурентно първенство в сравнение с други години. Дойде се до положение, в което си казаха: ако Атлетико може, защо ние във Виляреал да не го можем? Или ние в Реал Сосиедад? Или пък ние в Севиля? Със сигурност и Валенсия ще се завърне… Според мен това е добре и здравословно – да се състезаваме срещу двата колоса, които са обречени да печелят почти всички купи.

-         Днес Вие сте доайенът в Примера. Какво говори това за Вашата професия?

-         Че е трудно да се задържиш дълги години в един клуб. Това се случва навсякъде, ако изключим Арсенал. Имаш малко възможности да се преобразуваш постоянно и да се поддържаш конкурентен. Според мен най-добрият начин да го постигнеш е да не мислиш за оставеното зад гърба ти и да гониш все нови и нови цели по пътя. Миналия сезон имахме 7 точки повече в сравнение с днес в Ла Лига, ала тимът също не бе особено завършен. Фернандо Торес излезе на сцената през януари и февруари, за да ни даде важно рамо в една позиция, която бе мъглява след напускането на Джаксън Мартинес. Това е емоционалното в тази игра: всички можем да говорим, критикуваме, разсъждаваме или оценяваме, но реалността се вижда само накрая. Ако по пътя намериш импулс да се преобразуваш, това те доближава до набелязаните цели.

-         Не се ли виждате дълголетен на един пост като Арсен Венгер?

-         Как се анализира това? Откакто казахме, че имам две години от договора и, предвид природата ми, че един ден ще водя Интер, всички ме виждат вече вън от Атлетико. А аз пък казвам, че след две години можем да подновим. Ще е трудно да се намери по-добър клуб от този за бъдещето ми като треньор. Тогава защо да не продължа да съм обвързан с място, което обичам, където съм добре и ме искат…? Много е трудно да кажеш, че искаш да си на мястото си десет години, защото винаги мислиш за възможността от уволнение, а в същото време е много трудно да кажеш, че си тръгваш утре. Как го правиш? Аз се водя много по енергията, по усещанията, по възприятията, по даваното ми от играчите… Днес целта е най-младите да са онези, които да дават на по-големите силата да се държат на гребена на вълната. Моята борба са момчета като Саул, Яник Ферейра Караско, Хосе Хименес, Шиме Върсалко, Анхел Кореа, Коке…

-         Изненада ли Ви намаляването на продължителността на договора Ви?

-         Повтарям го пак: според мен това е най-доброто решение, за да продължа да се притискам да работя, и е в същото време мисъл за най-доброто за клуба. Да кажа, че ще съм тук още пет години? Пет години са много… а после могат и да са десет. Тъй като прожекторите ме следят като за двама, трябва сам да се притискам, за да продължавам да се подновявам. Ако клубът продължи да иска да разчита на нас и полага усилия като досега, защото от това също зависят подобни ситуации, може и да продължим да работим заедно.

-         Онова решение взехте след финала в Милано…

-         Говорихме го много пъти с моя щаб: че е особена година, така е; че е година, в която ударът от загубения финал в Шампионската лига ни остави люти рани, това е сигурно. И е нормално. Как няма да ти останат люти рани, когато си загубил финал в четвъртата дузпа! И друг удар: започваме Ла Лига, вкарваме гол в 90-ата минута, а в 93-тата ни изравняват… Отиваме в Леганес, заслужаваме да бием, а правим равен… Пак удар. А този отбор продължава да се преобразува и да се вдига от положения, в които друг отбор може би нямаше да се вдигне. Трудно е да поемаш ударите, но в най-непостоянния си сезон досега в първенството пак завършваме годината на идеална позиция, от която можем да очакваме да се изкачваме. Не сме нито много далеч, нито много близо до върха, а познавайки играчите, според мен отправната ни точка като отбор за 2017 година е фантастична.

-         Какви са отношенията Ви днес с ръководителите?

-         Добри. Клубът съумя в един труден момент да задържи заради нас Радамел Фалкао, заложи се на спортното пред финансовото начало и според мен от там започнахме да отвръщаме с резултати. След това те показаха огромна съзидателност в постоянно преобразуване и търсене и намиране на решения. Атлетико е „девствен” клуб, защото тези последни пет, шест или седем години бяха изключително много по-добри отколкото лоши. Всичко ще зависи от това никой да не иска да излиза от заеманата днес роля. Наясно съм, че успехите и добрите моменти могат да объркват, а ние всички искаме да заемаме онези места, които са определени за малцина. Ако успеем да задържим това, което имаме днес, и после да напънем към височините по същия начин както преди, ни предстоят добри неща в бъдещето.

-         Бяха подновени договорите на много играчи. Съществува ли опасност да изпаднат в прекален комфорт?

-         Всичко е много свързано с емоционалната част. Когато излиза да играе, футболистът не мисли колко печели. Той ще е в отбора, треньорът и системата му създават идеалната мотивация да отговаря най-добре на очакванията. Не мисля, че след подновяване на договор играчът губи връзка с реалността. Че преживява определено време в свикване с нови неща, това е ясно. Но не губи скромност само заради това, че печели повече пари – това не е реално за мен.

-         Остана ли Ви някой упрек след неуспешната операция по връщането на Диего Коща?

-         Бях много ясен с Коща и затова продължаваме да имаме изключителни отношения с него. Свършено бе всичко, което трябваше да се свърши от клуба и от мен – аз от гледна точка на структурата на отбора и максималния срок за изчакване, а клубът от гледна точка на финансовите параметри. В Англия няма клаузи с неустойки за прекратяване на договорите на футболистите, така че Диего можеше да ни струва или 180 милиона, или 30 милиона, или да ни кажат: „Вижте, не го продаваме, защото не искаме да го продаваме”. Работихме по въпроса през лятото и се разбрахме: „Ще го почакаме определено време и ако до еди-коя си дата не е Коща, ще е Гамейро.”

-         Нямате ли усещането, че центърът на полузащитата остана непокрит?

-         Преживяхме контузията на Аугусто Фернандес, която бе поредният удар този сезон. Човек не предвижда такива неща, нито пък Тиаго Мендеш да поднови травмата си. Имаме Саул и Коке, а очакванията продължават да са да подсилим центъра си с единия от двамата или и с двамата. В този футбол на движенията, който аз винаги прилагам, когато нещата не вървят добре, хората казват, че ги въртя постоянно и не могат да си намерят мястото. Не, това е лъжа, защото когато побеждаваме, пак променям позициите им на терена. Онова, което виждам, е липса на взаимопомощ отдясно. На Караско и на Николас Гайтан им е трудно да играят там и това ни оставя пред едно неудобно положение, което трябва да разрешим. Затова и става това с Хуанфран, когото въртя.

-         Пък и не можете да правите трансфери…

-         Това не ме тревожи толкова, защото сме го преживели в аржентинския футбол, бяхме и в труден момент в Катаня… Решенията се крият в предразположението на футболистите да ги използваме на определени позиции в определени ситуации.

-         Усеща ли страх клубът от възможността да не се класира за ШЛ 2017/18?

-         Когато дойдох, седнах на масата с Мигел (Анхел Хил) и той ми каза: „Виж, целта ни е да излезем на 3-то или 4-то място.” Аз му отвърнах: „На 15 точки отзад сме, но е възможно.” И истината е, че накрая не бяхме много далеч. Стигнахме до момент да се запитаме защо. Ами защото отборът работеше добре и беше добър. Аз смятам, че и сега имаме добър състав. Дали съществуват страховете? Може и да ги има в клуба. При нас в отбора ги няма.

-         Онзи ден се оплаквахте, че постоянно искат от Вас сладки приказки, но в това интервю като че ли ги разказвате…

-         Онези, които ме познават, знаят, че ако ме задължиш да кажа нещо, замлъквам. Както е с всичко в живота ми. Ако се почувствам задължен и притиснат, се свивам в черупката си. Ако ме оставиш да говоря, ще ти кажа какво чувствам, но не и ако ме задължиш. Защо да ти кажа „Тръгвам си!”? Дай ми една причина! Защото имам договор и ако догодина клубът получи възможност да прави трансфери и продължи да се обновява, ако се направи усилие заради треньора и най-вече заради отбора… Трудността е там, че тези ни пет години създават усещането за край на цикъл, а това ме разбунтува. Когато всички казват „свършва се”, аз дърпам в другата посока.

-         Продължава ли най-лошото да е разделението от семейството?

-         Мнозина това не ги вълнува. Аз казвам, че от пет години не се виждам със синовете си, а ми казват „ами ходи да тренираш в Аржентина, това не е мой проблем”. Така е нормално, но аз казвам каквото чувствам: ако съм тук, е защото искам да съм тук. Аз и клубът сме в такъв момент от живота си, че го има усещането за намеса свише в събранието ни. Аз знаех, че ще дойда тук, а клубът заложи на мен вероятно повече заради миналото ми на футболист, отколкото настоящето ми като треньор, но пак ми даде шанс. Оттам насетне професионалният ми живот и този на клуба се промениха. Аз казвам на футболистите: вие сте историята на Атлетико. Да се бориш за трофеи една, две, три, четири, пет години… това не става при всекиго.

-         Уморяват ли Ви толкова дебати около стила на отбора?

-         Напротив, очароват ме от самото ми начало като треньор. В Расинг бяха свикнали на система 1-4-3-1-2, а един ден аз дойдох и казах, че ще играем 1-4-2-3-1. Аз идвах от Европа и бях критикуван впоследствие. Това е един начин да се полемизира и коментира. Не трябва човек да се ядосва, а да е зает да затвърждава пълната си убеденост в своето кредо. Когато дойдат объркванията, отборът не знае какво играе. Ситуацията не я избира треньорът, там е объркването – футболистите са тези, които ти проправят пътя. Треньорът непрекъснато е в търсене на нещо ново или затвърждаване на нещо старо.

-         Кои са най-добрите и най-лошите Ви спомени в периода?

-         Най-добрият е спечелването на Ла Лига. Когато минат години, книгите ще ви разкажат нещо значимо: че в това последно десетилетие е било почти невъзможно да се противопоставиш на Барса или Мадрид. Този момент бе, е и ще бъде исторически за клуба. Най-лошият момент несъмнено е загубата на втория ни финал в ШЛ. Повтарям: не би било нормално или добре да не продължаваме да имаме горчив вкус в устата от това. Би било велико и този сезон накрая както досега да се борим за трофеи след всичко случило ни се дотук. Тогава бих говорил за епопеята на една фантастична група.

-         Защо след тази загуба в Милано говорихте така на пресконференцията?

-         Аз нося огромна отговорност към хората, а очевидно ударът от Милано ме натовари с още по-голяма. Не говоря като егоцентрик, ала усещам, че хората мислеха купата за наша и смятаха мен за отговорния да я донеса. А аз не успях. Чувствам тежест в този план. Онова, в което съм напълно сигурен, е че в деня, в който си тръгна, ще бъда напълно истински. В този смисъл винаги съм бил директен, не съм бил по заобикалките.

Алберто Барберо, „Марка”

Още от Футбол свят

Виж всички