Злощастният съперник на Шапекоензе не оправда залога си

Предварително се знаеше, че е почти невъзможно Атлетико Насионал да съумее да спечели две купи в един и същи ден на двата края на планетата. Първият тим е в Япония като представител на Южна Америка за Световната клубна купа и се надяваше да стигне финала в неделя – деня и на апотеоза на колумбийското първенство.

Насионал бе се класирал на полуфинала и, с резервите си, постигна равенство 1:1 на гости на Санта Фе в Богота в първата среща. За реванша в Меделин обаче на терена бяха резервите и на резервите: заради отвеждането на 25 футболисти в Далечния изток клубът бе принуден да пусне своя отбор за младежи до-21. Той падна с 0:4.

Така че шампионска титла няма да има. Няма да има световна клубна купа, защото мечтаният финал с Реал Мадрид пропадна със злощастната загуба от Кашима Антлърс. Няма я и Копа Судамерикана, след като съдбата така жестоко лиши „зелено-белите” от дългоочаквания сблъсък на финала с бразилския Шапекоензе. Рисковият залог на клуба не сработи и само за двайсетина дни Насионал от кандидат за завършване с пет трофея на 2016 г. остана с два във витрината си (спечели Копа Либертадорес през лятото и наскоро Купата на Колумбия).

Не че провал в Световната клубна купа бе нещо генерално неочаквано и свръхизненадващо. Рекордът на Южна Америка в турнира напоследък не е окуражаващ. Откакто той бе стартиран през 2005 г., носителите на Копа Либертадорес с доста трудности прескачаха полуфиналите, като дважди паднаха от африкански съперници, а сега Насионал падна на същия етап от Кашима Антлърс и им отстъпи правото на сблъсък с европейския клубен шампион.

Да, Кашима имаше домакинско преимущество и бе набрал инерция, след като преди южноафриканците отстрани Оукланд Сити, ала имаше и огромен късмет да изхвърли големия фаворит за финала. Защото до 83-ата минута на двубоя „ел верде” имаше игровото надмощие над азиатския си противник, включително бе ударил две греди, веднъж топката бе изчистена на голлинията и някак успя да бъде ощетен при… историческо първо официално отсъждане на дузпа по видеоповторение (иначе първото бе на мача Бразилия – Египет на Купата на конфедерациите преди седем години). Несправедливост в справедливостта, висша ирония, тъй като преди да се стигне до нарушението, японски футболист бе в засада, която не бе отчетена. Така че лошият късмет бе връхлетял колумбийския отбор и в крайна сметка го събори на земята.

А щеше да е твърде любопитно да видим него на финала, за да разберем дали щеше да може да наложи привлекателната си игра на пас и движение срещу кавалера на „Златната топка” Кристиано Роналдо и компания. На върха на играта си „зелено-белите” могат да бъдат наслада за окото. Макнели Торес е чудесен старомоден плеймейкър, пълен с идеи и въображение. Той моментално заформи връзка с централния нападател Мигел Борха, взет в средата на годината. Бърз и опростено играещ, Борха е много опасен, а носената от него заплаха се умножава от начина, по който отборът му отваря игрището с острия Орландо Берио на десния фланг и финтьора Андрес Ибарген, навлизащ отляво.

Старши треньорът Рейналдо Руеда има една дилема: на двойката му централни защитници липсва скорост. Капитанът Алексис Енрикес никога не е бил бързак, а вече е и ветеран. Той чете интелигентно играта и чудесно организира хората около си. Може обаче да бъде изложен срещу бързоноги бегачи, особено сега когато си партнира с Фелипе Агилар – център халф с подобен на неговия профил: висок, командващ и неособено подвижен. Така че тандемът има естествената склонност да се дърпа в дълбочина, освобождавайки огромно пространство в уязвима зона. Как щеше да я запълни Руеда?

Ключовият въпрос тук е какви щяха да са формата и съставът на триото в централната полузащита. Когато играе най-добрия си футбол на пас, Насионал залага на триъгълник 1-2: един опорен халф и енергичния венесуелец Алехандро Герра като свръзка с Торес. Можеше ли обаче да се рискува с подобна дръзка формация срещу съперници като Мадрид? Може би по-разумното щеше да е да се обърне триъгълникът с двама дефанзивни халфове? Това би значело оставянето на пейката на Герра (или може би дори на Макнели Торес) с надеждата той да повлияе по-ефикасно на играта, ако влезе при по-голямото отваряне на пространства през второто полувреме.

Ако, ако, ако… Проблемът на Рейналдо Руеда се простира до сърцето на съвременната действителност в южноамериканския клубен футбол и помага да се обясни защо тамошните отбори бяха толкова невпечатляващи в скорошните издания на Световната клубна купа.

Тимът, който спечели шампионската титла на Колумбия преди година, допусна едва 11 гола в 26 мача. Основата на подобна стабилност бе отличната и допълваща се двойка Енрикес – Оскар Мурийо, в която последният нямаше големи амбиции да играе с топката, ала бе благословен със скорост. Тогава обаче Мурийо бе продаден на мексиканския Пачука, преди да се утвърди като титуляр в колумбийския национален отбор.

Тази година повишен в ролята на напусналия бе младият Давинсон Санчес. Той бе нешлифован, ала под водачеството на Енрикес влезе добре и Насионал спечели Копа Либертадорес. Всъщност повече от добре, защото бе продаден на нидерландския гранд Аякс. И Давинсон като своя предшественик игра за Колумбия в световните квалификации. Тогава трети партньор на Енрикес в рамките на само девет месеца стана Фелипе Агилар.

Постоянното продаване на ключови играчи не е проблем, пред който се изправят победителите в Шампионската лига на Европа. Руеда непрестанно трябваше да обновява отбора си и ще се наложи да продължи в този дух и след завършека на участието на Атлетико Насионал в Япония.

Затова и бе от такава важност мачът на младоците в неделя срещу Санта Фе в колумбийския полуфинал на първенството. Не след дълго мнозина от тях ще са титуляри в мъжкия тим. Въпреки поражението с 0:4, „ел верде” нямат от какво да се срамува, тъй като бе надвит в една област, в която се очаква младежки отбор да страда срещу опитен съперник: статичните положения. А междувременно малките показаха доста обещание.

И кой знае, може пък точно това поколение да докара пет трофея, а не "само" два, в рамките на една календарна година.

Тим Викъри, „Уърлд Сокър”

Следвай ни: