Мегапарите от ТВ права възцариха посредствеността в ПЛ

Мегапарите от ТВ права възцариха посредствеността в ПЛ

През май 2014 г. Антонио Конте отрече възможностите на своя Ювентус да повтори домашните си успехи на континенталната сцена, като заяви с изкусно слово, че италианският шампион не е стъпил на една и съща финансова основа като евроелита: „Не можете отиде в ресторант с меню за 100 долара със само 10 долара в джоба си.” По-малко от два месеца след това той се раздели със Старата госпожа „по взаимно съгласие”, след като бе обезсърчен от трансферната стратегия на своите работодатели.

Две години по-късно, днес Конте отново се труди на клубно ниво след успешен период начело на националния отбор на Италия, при това е в клуб, финансиран от руския олигарх Роман Абрамович. Въпреки това бившият треньор на „и бианконери” на бърза ръка откри, че понякога повечето пари значат и повече проблеми.

Конте бе подкрепен на пазара – Миши Батшуай и Н’Голо Канте дойдоха съответно от Олимпик Марсилия и Лестър за общо 74,8 млн. евро (64,5 млн. паунда), но мениджърът искаше да вземе повече от двама потенциални титуляри за своя отбор. Проблемът е пазарът и неговите невероятно напомпани трансферни суми.

„Напълно е възможно да ти поискат 55 млн. паунда за играч средна ръка – изрази недоумение и съжаление Конте, който преследва Ромелу Лукаку, Калиду Кулибали и Алесандро Романьоли. – Невероятно е! Затова и казах, че това е луд, луд пазар. Много е трудно да направиш нещо при тези цени и тези условия.”

Малцина ще изпитат особено състрадание към мъките на човека, начело на 9-ия в класирането на клубовете по оборот, т.нар. Парична лига на компанията Делойт. Все пак английските клубове се облагодетелстват в огромни мащаби от продажбата на телевизионните си права извън граница. Но има и минус в това: всички са наясно с този факт. Техните европейски съперници, знаейки точно колко пари имат да харчат клубовете от Премиър Лийг, изискват повече пари за онези играчи, които Конте определя като „средна ръка”.

Както посочи мениджърът на Арсенал Арсен Венгер: „Днес в Европа има два пазара: един за английските клубове и друг за останалите. Когато купувачът е от Англия, наистина цената се умножава по две или по три, а понякога дори и по 10. Ако не е замесен английски клуб, цената е 5 млн. паунда, но ако се включи в битката за играча, изведнъж той е оценен на 35 млн., 40 млн. или 50 млн. паунда.”

Венгер говори от съвсем скорошния си опит, след като в началото се надяваше да купи Шкодран Мустафи от Валенсия за 20 млн. паунда, а после видя как продавачът вдигна цената до цели 50 милиона. Да се поддаваш на натиска и да плащаш подобни изкуствено завишени суми би било безотговорно, ала феновете искат нови играчи, а не оправдания. Самият Венгер го знае твърде добре: „Купуването успокоява феновете.”

Докато обаче той несъмнено е виновен по обвинението в опасна стиснатост, никой друг мениджър също не иска да хвърля пари заради самото харчене. Очевадни са например недостатъците в защита на Ливърпул, но мениджърът Юрген Клоп твърдо отказва да натиска паник бутона, въпреки че феновете на „Анфийлд” се бунтуват срещу това решение, а медиите сипят критики след бедственото поражение в събота в Бърнли. Германецът заема доста новаторското становище – предпочитание към тренирането на наличните играчи вместо прибягването към чековата книжка. „Наистина чакам с нетърпение деня, в който най-накрая прозорецът ще се затвори, защото не мога да повярвам колко сте вманиачени по него. И за секунда дори не вярвате в неща като подобрение на тренировъчния терен”, каза бившият треньор на Борусия (Дортмунд).

За съжаление, доста клубове от ПЛ в момента имат повече пари отколкото разум. Джон Стоунс имаше ужасяващ минал сезон в Евертън и бе такава дупка, че на Евро 2016 не можа да влезе в една от най-слабите защити в историята на Англия. Това лято обаче Манчестър Сити плати 47,5 млн. паунда за услугите му. Разбира се, ако такъв фамозен откривател на талант като Джосеп Гуардиола поиска играч, неговият клуб ще му го доведе на всяка цена, ако разполага със средствата. Това не е нищо ново за Сити. Това е все пак клубът, който плати 42 млн. паунда за Еляким Мангала; клуб, който е в рядката и завидна позиция да може да си позволи да прави грешки, колкото и скъпи да се оказват те впоследствие.

Парите не са препятствие за такива като Ман Сити и Челси (поне докато благодетелите им милиардери не решат да се отърват от тях). Други клубове от ПЛ обаче не са имунизирани срещу подобни скъпи грешни преценки, но при все това Кристъл Палас току-що плати 27 млн. паунда за провала в Ливърпул Кристиан Бентеке, след като получи 25 млн. от Евертън за силно посредствения Яник Боласие. Сякаш никой не се е поучил от шокиращото падение на Лийдс Юнайтед от претендент в Шампионската лига до кретащ в Чемпиъншип в рамките на само едно десетилетие на отвратително финансово управление.

Всичко се крепи на увереността, че балонът на ПЛ никога няма да се спука. Високоскоростният английски футбол е и вълнуващ, и интригуващ, а в резултат на това никога не е бил по-популярен извън граница. Наивно е обаче да се смята, че настоящият бизнес модел е устойчив, поне не и за по-малките отбори без богаташи зад гърба им.

„Опасността тук е, че английските клубове могат сами да се задушат в дългосрочен план – предупреждава Венгер. – И защо? Защото купуват играчи на много висока цена. Това носи със себе си и много високи заплати, а ако тези играчи са грешни трансфери, техните клубове ще останат закотвени с тях, защото никой никъде другаде не би могъл да си позволи да ги освободи от воденичния камък на врата им.”

Марио Балотели е идеалният пример. Ливърпул отчаяно иска да се освободи от италианския нападател, който взема по 110 000 паунда седмично, докато тренира с резервите, ала не може да намери нито купувач, нито дори някой да го вземе под наем. И „червените” сами са си виновни. Балотели е просто най-крещящият пример за аматьорската и размита трансферна стратегия от началото на десетилетието, типична паническа покупка. Само манчестърските клубове имат по-висок нетен харч от мърсисайдския за последната петилетка, а при все това Ливърпул този сезон няма да се състезава дори и в Лига Европа, след като завърши 8-ми в ПЛ.

Слабите резултати на отбора, с изключение на сезон 2013/14, доказват, че най-големите английски клубове не превръщат очевидните си преимущества извън терена в успех на терена. Между 2005 и 2012 г. Англия излъчи три победителя и пет финалиста в ШЛ. Оттогава насетне никой тим от ПЛ не е стигнал мача за купата.

В страната богатите стават още по-богати, но резултатите им стават все по-бедни. Най-скъпите ресторанти, по всичко личи, невинаги сервират най-добрата храна.

Марк Дойл, GOAL

Бъди част от "Домът на феновете”, играй и печели със Sportal.bg.

Още от Футбол свят

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти