Интервюто с Наби Кейта: Обичах Джерард, но Иниеста е моят №1

Четвъртък вечер е и не само постоянно идващите новини около рекордния трансфер на Алисон в Ливърпул вдъхновяват хилядите фенове на „червените” на трибуната Даруен на стадион „Иууд Парк” в Блакбърн. Представянето на Наби Кейта през второто полувреме на мача с местния Роувърс подсказва, че има и друг трансфер, чието дълго чакане си е струвало.

Да, говорим само за предсезонна контрола срещу съперник от Чемпиъншип и трябва да се внимава с прибързаните заключения. Ранните впечатления обаче са от значение. Само минути след появата си в игра капитанът на Гвинея изведе Даниел Стъридж зад защитата на Блакбърн с чудесен диагонален пас. Спокойствието му с топката, разпределянето и движението му впечатлиха от-до. Същото се видя и в мача с Борусия (Дортмунд).

Една година след уговарянето на крайно сложна сделка с РБ (Лайпциг) за халфа – цялата сума може да достигне до 52,75 млн. паунда, Ливърпул най-сетне откри защо бащата на 23-годишния Наби го е наричал Деко, когато двамата играели футбол по улиците на Конакри, столицата на Гвинея. В очите на самото момче той бил обаче Стивън Джерард или Андрес Иниеста. Юрген Клоп би се побъркал от щастие, ако се окаже, че е докарал в отбора си комбинация от качествата на тези две легенди.

„След подписването ми с Ливърпул моят баща говори много с мен за това колко обича този клуб – споделя Кейта. – Като дете играхме по улиците с фланелки на Ливърпул. Татко обичаше отбора в онези времена, когато аз бях на 11-12 години. Тъй като съм полузащитник и Стивън Джерард беше шефът на отбора, аз нямаше как да бъда другиго по време на игра, освен Стивън Джерард.

Любимият ми футболист въобще обаче беше Андрес Иниеста. Разбира се, това е заради завършващия му пас, техниката и качествата му. Зная, че той не е известен със своята агресивност, но аз добавих този елемент към моята игра. Според мен той е много нужен, когато си полузащитник. Винаги съм се възхищавал и на Деко – забавно, защото баща ми го обожаваше като играч. Дори започна да ме нарича с прякора Деко из къщата.”

Влиянието на Секу Кейта върху неговия син не отслабва и до ден днешен. Джерард бе на базата Мелууд миналия месец, за да предаде своята фланелка с легендарния №8 на Кейта, който след кошмарни преговори и година очакване най-сетне дойде от Лайпциг срещу сума – трансферен рекорд за клуба по онова време.

„Този номер 8 винаги съм го харесвал от детството си, а и баща ми го е носил като играч, така че е още по-специален за мен. Татко е нямал късмета да играе професионален футбол, но е достигнал прилично ниво в аматьорски отбор в Конакри. Наясно съм със значението на този номер тук в Ливърпул и съм много възбуден от това да го нося. Това, че е номерът на Стивън, не смятам да го превръщам в допълнително напрежение върху себе си. По-важното е да допринеса за този отбор, а не номерът на гърба ми.

Не знаех, че Стивън ще бъде на Мелууд, така че за мен беше голям шок в положителен смисъл да получа фланелката от него. Той ми каза, че всички тук ще ме подкрепят и ще ми помагат да се развивам. Точно за това съм и в Ливърпул: да се уча и да израствам като футболист.”

Барселона и Байерн (Мюнхен) съперничиха на Ливърпул за подписа на Кейта миналото лято, ала самият той бил убеден, че „Анфийлд” трябва да е мястото за правене на следващата му стъпка в развитието, дори още преди изумителния поход на „червените” към финала в Шампионската лига.

„Вярно е, че имаше и други замесени клубове – например и споменатите от Вас, но голяма част от моето решение играе ролята на треньора. Имахме добри разговори с Юрген Клоп и неговите думи за проекта тук наистина ме убедиха. Можех да видя накъде върви клубът и говорих надълго и нашироко със Садио Мане. Садио ми е като брат. Изкарахме девет месеца заедно в Залцбург и изградихме сърдечна дружба. Оттогава сме големи приятели. Той ми каза колко велик клуб е това и как отборът напредва стремглаво с огромен потенциал за още и още.”

Приспособяването към физическата страна на английския футбол не би трябвало да е проблем за Кейта, който, въпреки възхитата си от елегантни халфове като Иниеста и Деко, с охота признава любовта си към агресивната част на играта. Четирите му червени картона миналия сезон обаче подсказват, че тази любов може би е дори леко прекалена.

„Според мен имах донякъде малшанс с два от тези червени картони (б.и. – засмива се). Главното тук е, че те не бяха заради загуба на дисциплина или неща от този род – просто за влизания, които бяха сметнати от съдиите за малко по-силови, отколкото всъщност бяха.

Аз съм човек с манталитет на победител. Имам изгарящо желание да побеждавам. Затова и съм агресивен на терена в положителния смисъл на думата. Първата ми настройка при излизане на игрището е да защитавам добре и да помогна на отбора си да не допусне гол. Като полузащитник работата ми след осигуряване на стабилността в защитата на отбора е да осигуря мунициите за нападателите, да създавам положения за тях.

Аз съм отборен играч. Дългосрочната ми цел винаги е била да играя футбол на възможно най-високото за мен ниво за голям клуб. Когато това се загнезди в съзнанието ти, никога не се предаваш, постоянно се бориш и биеш да го осъществиш. Това обаче не иде да рече, че когато вече съм в огромен клуб, ще се отпусна и ще спра да се боря. Ще продължа да си бъда все същият.”

Анди Хънтър, „Гардиън”

Следвай ни: