Глупако Пелегрини, Реал Мадрид те изигра със старите карти
Ако Мануел Пелегрини посрещне Рождество Христово като треньор на Реал Мадрид, би било по-голямо чудо от непорочното зачатие, приложено върху Джена Джеймисън. След наистина съкрушителния удар, поднесен от треторазредния Алкоркон във вторник с поражението 4:0 (а 6:0 също нямаше да е несправедливо!), мадридската преса отново поде кампанийния хор с искане за поемане на отговорност и оставки. Дотук добре, само че стрелите бяха насочени в погрешната посока. За кой ли път...
Тези резултати са безкрайно показателни за хаотичната обстановка, в която е принуден да работи всеки треньор на кастилския колос. На Чамартин може и да съзнават, че си вършиш почтено и отдадено работата въпреки въпиющия натиск от страна на ръководството над теб и футболистите под теб, ала нямат нищо против, дори настояват, в крайна сметка точно ти накрая да духаш супата.
В конкретния случай Пелегрини носи своята вина и тя е, че се съгласи да приеме да се ангажира с мултимилионния неогалактически проект на Флорентино Перес, когато никой самоуважаващ се треньор в Европа не пожела. Да, на твое разположение са доведени най-добрият футболист в Европа и света за миналата година, негов предшественик, най-добрият плеймейкър от дълбочина (поне след залеза на Пирло), двама други еврошампиони с Испания и нападател, сочен за един от бъдещите най-добри на планетата.
В същото време обаче отиваш в клуб, в който треньорът в огромната степен няма спортно-техническата власт, а в частта, която има, винаги рискува да бъде схрускан от лидерите на съблекалнята. Клуб, в който два или три неубедителни резултата поред са с 99% вероятност началото на лавина, неудържима от теб при кое да е положение. Клуб, в който дори и накрая да постигнеш успех, той първо ще бъде приписан на ръководителя или футболистите (редът е зависим от определени фактори), а чак след това евентуално на твоя труд. В най-прясната история Капело и Шустер бяха отстранени като шампиони на Примера, а поелият тима в движение Хуанде Рамос - след изравняване и чупене на паяжинясали клубни рекорди в лигата (онова 2:6 срещу Барса натежа повече на везната на управниците).
Ето защо никой от наистина големите треньори на нашето време не прие и нямаше да приеме офертата на Флорентино. Ясно бе, че изборът през лятото бе между Карло Анчелоти и Арсен Венгер, като французинът бе фаворитът на генералния директор Хорхе Валдано. И двамата обаче тактично изслушаха какво има да им предложи Перес, след което още по-тактично се отдръпнаха и предпочетоха да си работят по стабилни дългосрочни програми в Англия.
Също по тази причина отдавна исканият за завръщане на "Бернабеу" Рафаел Бенитес не си и помисля да напусне Ливърпул към родния дом, а Специалния Жозе Моуриньо не би отишъл там където президентът/ собственикът е по-голяма медийна звезда от него и където не му дават цялата спортно-техническа власт (разбирай: пръждосване на силни политически фигури като Валдано и Емилио Бутрагеньо плюс липса на намеса от страна на Флорентино).
Това обаче са имена от първа класа в модерната треньорска/ мениджърска гилдия и няма как да повторят грешката на колега от своето ниво като Капело. Мануел Пелегрини имаше пет великолепни сезона във Виляреал, но това, при цялото ми уважение към съвместните им постижения и "жълтите" като клуб, си остава работа от втора ръка. В тези години Инженера проектира две класирания на кастейонци по-напред от Реал Мадрид в Шампионската лига с чудесен футбол, ала при все това сравнение между двете величини според традиция, история и фен база не може да има.
Това (плюс малката подробност с годишната заплата от 5,5 млн. евро) обяснява защо чилиецът прие офертата на Флорентино и Валдано. Той просто искаше да направи крачката нагоре в собствената си кариера. Правилно като решение, неправилно като избор на дестинация.
Защото никой в Мадрид не го питаше дали иска този или онзи футболист да дойде или да си иде, а нали няма нищо против този или онзи футболист да дойде или да си иде. Има разлика, и съществена!
Така Пелегрини се превърна в поредния треньор, истински бастион на независимостта на "Бернабеу" - от него нищо не зависи. Неслучайно се стигна до смехотворната ситуация той да обяснява на Робен и Снайдер, че ще разчита на тях този сезон, а след насилствените им продажби да дава пресконференции, че такива били икономическите реалности.
Чилиецът падна в капана на изкушението от блясъка, който първо те заслепява, после те потапя, а накрая те заравя. Типично за слабите характери, а това лидерите в съблекалнята усещат както акулите кръв. Реал Мадрид е един от малкото големи клубове в света, в които не треньорът определя игровото поведение на терена и дори няма главна заслуга за спечелени трофеи, каквото и да направи. Помня например как Раул разкри пред TVE през есента на 1998 г., че в съблекалнята са знаели още през януари с.г., че Юп Хайнкес си заминава след края на сезон 1997/98. За справка, с този свиден немски пътник "лос бланкос" взеха Седмата (КЕШ/ Шампионска лига).
Дълготраен наставник като Мигел Муньос е един в историята на "лос меренгес" (съвпадение ли са всичките му велики рекорди?!), а пътниците като Лушембурго, Кейруж, Хидинк, Тошак, Антич, Шустер, Рамос, Камачо, дори Капело и т.н. са мнозина и ще стават все повече. Просто това диктува спецификата на управление. Следващият на ред е Пелегрини, а по-следващият е Арагонес, Ериксон, Виктор Фернандес, Спалети, Манчини, Донадони, Лаудруп, Ван Бастен или кой знае кой друг злощастник.
Всъщност Мануел Пелегрини е достатъчно добър специалист, че с този отбор този сезон при тази Барселона да стане шампион на Примера и да стигне до бленувания финал в Шампионската лига на "Бернабеу". Работата обаче е там, че Реал Мадрид не е достатъчно добър клуб като начин на управление, за да постигат успехи качествени, но недоказани на топ ниво треньори като него.
А светилата - тези от класата на Анчелоти, Венгер, Бенитес или Моуриньо - в този политически формат са невъзможни за Перес. Повече дори от непорочното зачатие за Джена Джеймисън.