“Аз съм Златан”: За Моу и Пеп (сегмент I)

В автобиографията си “Аз съм Златан Ибрахимович” шведският нападател, по традиция, скандализира. По страниците можете да прочетете откровени мнения за доста теми от футбола и живота, като Sportal.bg предоставя любопитни сегменти от книгата, публикувани във вестник “Дейли Мейл”.

“Жозе Моуриньо е голяма звезда. Беше ми треньор в Интер. Мил е. Първия път, когато срещна партньорката ми Хелена, й прошепна: “Имаш само една мисия: да храниш, наспиваш и ощастливяваш Златан.” Този тип казва всичко, което мисли. Харесвам го. Той е водачът на своята армия. Но му и пука. Постоянно ми пращаше смс-и в Интер да ме пита как съм.

Той е пълната противоположност на Пеп Гуардиола. Ако Моуриньо осветлява стаята, Гуардиола спуска завесите. Предполагам, че Гуардиола се е опитвал да го настигне. Моуриньо се превърна в човек, за когото на практика бях готов да умра.

След мача с Испания получих смс: “Добра игра”. После ми даде съвети и се шашнах – никога не ми се бе случвало: смс от треньора! Бях с националния отбор и той нямаше нищо общо, а все пак бе част от нещата. Почувствах се ценен. Разбира се, знаех, че праща смс-ите с причина: искаше моята лоялност, но го харесах на мига. Работи два пъти по-здраво от всички останали. Живее и диша футбол 24 часа в денонощието. Никога не съм срещал треньор с подобно познание за съперниците. Знаеше дори номера на обувките на третия им вратар.

Мина време, докато го срещна. Той е елегантен, самоуверен, но ме изненада: изглеждаше мъничък редом до играчите. Все пак усетих на момента онази негова аура. Строи хората, отиде до онези, които се имаха за недосегаеми, и ги постави на място. Стоеше там, стигайки им до рамената, и не се стараеше да им се мазни. Мина директно към нещата: “Отсега нататък ще правите нещата по моя начин!” Можете ли да си представите?! И всички започнаха да слушат. Вглъбиха се да чуят всеки детайл от казаното от него. Не че му се плашеха – той не беше демоничен треньор като Фабио Капело.

Моуриньо създава лични отношения с играчите чрез смс-и, чрез познанието за положението ни с жените и децата. И не крещеше. Изгражда атмосферата преди мачове – като театър, като психологическа игра. Показваше клипове с лоша наша игра и казваше: “Мизерия! Безнадеждни сте! Тези на екрана не може да сте вие. Трябва да са вашите братя, вашата по-лоша страна”, а ние кимвахме засрамени. “Не искам да ви виждам такива днес – продължаваше – Излезте там като гладни лъвове! В първата битка ще сте така... – удари с юмрук към отворената си длан. – А във втората...”, след което изрита силно дъската с тактическите указания чак в другата част на съблекалнята.

Адреналинът ни се вдигна до неузнаваемост и излязохме като ранени животни. Усещах все повече, че този тип дава всичко за отбора, тъй че аз исках да му дам всичко. Хората искаха да убиват за него.

Имаше едно нещо, което много ме дразнеше у него: каквото и да сторех, никога нямаше и намек за усмивка. Правех изумителни неща, а лицето на Моуриньо бе като в дъждовен уикенд. Веднъж играхме с Болоня и вкарах напълно откачен гол, избран после за гол на годината. Моуриньо стоеше там с каменно изражение.

Какво по дяволите му има на този човек, помислих си. Ако не реагира на подобно нещо, какво го кара? По един или друг начин щях да накарам този човек да живне. Случи се, но само след като бяхме спечелили три титли и аз бях водещият голмайстор. Моуриньо, мъжът с каменното лице, който не трепваше, се бе събудил. Беше обезумял. Скачаше като ученик нагоре-надолу и се усмихнах: “Значи все пак след толкова усилия те съживих.”

СЛЕД ЗАГУБАТА ОТ МОУРИНЬОВИЯ ИНТЕР В ШЛ 2009/10

Той беше като стена. Не виждах никакви признаци на живот у него и с всеки изминал час в клуба си пожелавах да съм другаде. Вече не се усещах на място и когато гостувахме на Виляреал, той ми даде да играя пет минути. Отвътре горях, и то не защото съм на пейката – мога да го преживея, ако треньорът е достатъчно мъж да ми каже в очите: “Не си достатъчно добър, Златан. Не издържа теста.”

Гуардиола обаче не изрече и думичка, а това преля чашата. Можех да го усетя във всяка фибра на тялото си и ако бях на мястото на Гуардиола, щях да съм уплашен. Не че казвам, че се справям добре с юмруците си! Правил съм всякакви тъпотии, но не влизам в сбивания. Добре де, може и на игрището да съм джаскал с глава няколко човека. Когато се вбесявам, съзнанието ми се замъглява и не искате да сте наблизо.

Влязох в съблекалнята след мача и не е като да бях планирал някаква яростна атака. Но, нека го кажа така, никак не бях щастлив, а съперникът ми сега стоеше насреща, чешейки се по главата. Там бе и Яя Туре плюс още неколцина, а близо бе металният шкаф, в който си слагаме използваните екипи от мача. Тогава го изритах. Мисля, че летя около три метра, но още не бях приключил. Въобще не. Изкрещях му: “Ти нямаш никакви топки! – и, по-лошото, добавих: - Нас.раш се пред Моуриньо. Можеш да вървиш по дяволите!”

Напълно бях изгубил разсъдък и човек би очаквал Гуардиола да каже няколко думи в отговор, но той е безгръбначен страхливец. Просто вдигна металния шкаф като някакъв малък домакин и после си тръгна, без да спомене случая отново. Нито дума.

Имаше само тишина и психологически игрички, та си помислих: “На 28 години съм, вкарах 22 гола и направих 15 асистенции само в Барса, а все още се държат с мен все едно не съществувам. Дали да седя и да си трая? Дали да продължа да се опитвам да се приспособявам? Няма начин!”

Идването в Барса бе като завръщане в училище. Започнах с искреното намерение да се адаптирам и станах твърде мил... О, как само се опитвах! Когато дойдох, ми казаха, че не мога да взимам частен самолет и трябва да летя с редовните полети. “В Барселона стоим здраво стъпили на земята – обясниха ми. – Не сме като Реал Мадрид: пътуваме с редовните линии.” Звучеше ми смислено.

Имаше и други неща. “Слушай ме – каза ми Гуардиола веднъж. – Не идваме на тренировки с Ферарита или Поршета.” Кимнах, послушах го и не казах неща като: “Какъв по дяволите ви е проблемът с това какви коли карам?”. В същото време обаче си помислих: “Какво послание изпраща с това?”. Наистина обичам колите. Те са ми страст и усетих, че има нещо зад изречените думи. Посланието бе: “Не си мисли, че си специален!”

Вече бях останал с впечатлението, че в Барселона е малко като в Аякс навремето – все едно си на даскало. Никой от момчетата не се държеше като суперзвезда, което е странно. Меси, Чави, Иниеста, въобще цялата банда бяха като ученици. Най-добрите футболисти в света стояха там с наведени глави и не можех да го разбера това. Беше нелепо.

Всеки правеше каквото му се кажеше. Аз не се вписвах. Въобще. Помислих си: “Просто се наслади на възможността, не потвърждавай техните предразсъдъци.” Така че започнах да се приспособявам и да се вписвам. Станах твъъъъърде добричък. Беше откачено. Казвах каквото хората искаха да казвам, напълно се повредих. Карах клубното Ауди, стоях там и кимах с глава. Даже почти спрях да овиквам съотборниците си. Бях скучен. Златан вече не беше Златан.

Тогава Меси започна да говори. Лионел Меси е велик, напълно велик, но каза на Гуардиола: “Не искам повече да съм на дясното крило. Искам да играя в центъра.” Аз бях централният нападател, но на Гуардиола от това въобще не му дремеше. И ме пожертва – това е истината. Един от моите дружки ми каза: “Златан, все едно Барса си е купила Ферари, а го кара като Фиат.” Помислих си, че това е добър начин да го опишеш. Гуардиола ме превърна в по-прост и по-лош футболист. Това бе загуба за целия отбор.

Той не ми казваше дори “добро утро”. Нито дума. Избягваме очен контакт с мен. Ако влезех в стая, той излизаше. “Какво става? – мислех си. – Да не съм направил нещо? Дали изглеждам нередно? Дали говоря странно?” Всички тези неща ми се въртяха из главата. Изгубих сън. Постоянно мислех за това – и не защото се нуждаех от любовта на Гуардиола: ако питате мен, можеше и да ме мрази. Омразата и отмъщението ме задвижват. Сега обаче бях си изгубил фокуса.

Когато осъзнах, че ще съм на пейката за мач с Алмерия, си спомних онази фраза: “Тук в Барселона не идваме на тренировки в Поршета или Ферарита.” Абе каква глупост е това на първо място?! Ще идвам вече с каквато си искам кола, особено ако мога да влизам под кожата на идиоти. Скочих в моя Енцо (Ферари), натиснах докрай педала на газта и паркирах точно пред входа на тренировъчната база.

Реших да си отстоявам моето, а трябва да знаете, че тази игра умея да я играя. Бил съм и преди боец, вярвайте ми. Не можех обаче да пренебрегвам подготовката си, тъй че поговорих за нещата с моя агент. Ние винаги планираме номерата си заедно – и умните, и мръсните. И звъннах на моите дружки. Исках да видя нещата от различна гледна точка и, боже мой, получих всякакви съвети. Момците от Розенгард (моя роден град) искаха да цъфнат на място и да обърнат всичко с краката нагоре. Това, разбира се, бе много мило от тяхна страна, ала не изглеждаше съвсем като най-правилната стратегия при тези обстоятелства.

ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ!