“Аз съм Златан”: Побои, полиция и отблъскващ Венгер (сегмент II)

10 сеп 2013 | 13:04
26484
0

Във втория откъс от автобиографията “Аз съм Златан Ибрахимович” скандалният нападател обсъжда физическите си и вербални саморазправи със съотборници и съперници. Не крие и за проблемите си с полицията, както и това как е отрязал не кого да е, а самия Арсен Венгер.

“Дойдох в Милан през 2010 година и ни предстоеше най-големият мач в лигата: дербито на Милано срещу Интер, чийто най-страстни фенове – ултрите, щяха силно да ме намразят.

Отгоре на това имах проблеми с Огучи Оньеву, мой съотборник. Той е американец с размери на къща и казах на една дружка от тима: “Нещо сериозно ще се случи. Просто го усещам.”

Оньеву приличаше на боксьор от свръхтежка категория. Беше почти двуметров и тежеше над 100 кила, но не можеше се справи с мен. Обвини ме, че само плямпам, но това не е вярно – хората плямпат за мен. Чувал съм толкова тъпотии по мой адрес през годините: “ш.бан мангал”, нещица за мама и т.н. Съпротивлявам се на това с тялото си, не с думи.

Казах на Оньеву, че не съм плямпало, но той продължи да настоява. Показа ми да млъкна с жест с пръста. После пак. Причерня ми. Не казах нищо, дори една дума. На тоя копелдак му предстоеше да разбере как аз плямпам!

Следващия път когато той пипна топката на тренировка се изтичах към него и му скочих с бутоните напред – най-лошия вид шпагат. Той обаче ме видя и се измести навреме. Докато и двамата се строполявахме на земята, първата ми мисъл беше: “Да го е.а, пропуснах!” Докато се изправях и се оттеглях, почувствах удар в рамото си. Недобра идея, Огучи Оньеву.

Джаснах го с глава и се залетяхме един към друг. Искахме да се разкъсаме парче по парче. Беше брутално. Търкаляхме се наоколо, удряхме се с юмруци и колена. Бяхме откачени и бесни – все едно беше на живот и смърт.

След това се случи най-странното нещо: Оньеву започна да се моли на Господ със сълзи в очите и се прекръсти. Почувствах това като провокация и се вбесих още повече. Бях спрян от своите съотборници и май това бе за добро. Можеше нещата да стигнат до крайност. През цялото време си мислех: “Мамка му, гърдите ме болят”, така че трябваше да се прегледам. Бях си счупил ребро по време на боя.

Това не беше първият път, в който съм имал вземане-даване със съотборник. През 2004 г. играх за Швеция срещу Холандия, чийто тим включваше доста от колегите ми на клубно ниво в Аякс. Беше приятелски мач, ала целият шведски отбор търсеше реванш за загубата ни на Евро 2004. Искахме да докажем, че можем да бием Холандия.

В началото на двубоя получих топката извън наказателното поле и на мига около ми се струпаха четирима холандци. Един от тях бе съотборникът ми Рафаел ван дер Ваарт, който после премина в Тотнъм. Проправих си с мощ път през всички влизания, а накрая Ван дер Ваарт остана да лежи на терена, гърчейки се в болка. Беше изваден от игра на носилка със скъсана глезенна връзка. Нищо сериозно, но може би щеше да пропусне мач-два.

После във вестниците твърдеше, че съм го контузил нарочно. Каква л..нарщина само, а?! Дори не беше свирено нарушение! И този тип се предполагаше, че трябва да ми е капитан! Звъннах на Ван дер Ваарт: “Слушай, извинявай! Жалко за контузията ти, но не беше нарочно. Разбра ли това?”

Той не отстъпи дори на милиметър. Когато се върнахме в Аякс, обстановката се нажежаваше все повече и повече. Накрая треньорът Роналд Куман ни извика на среща. По това време вече бях напълно обладан.

Седнахме в кръг в столовата ни и на мига усетих сериозността на положението. Можеше да я почувстваш във въздуха. “Златан го направи нарочно”, каза Ван дер Ваарт и ми причерня. “Не те контузих нарочно и го знаеш. Ако ме обвиниш още веднъж, ще ти счупя и двата крака и този път ще е нарочно”, отвърнах.

Пак по времето в Аякс моят приятел Хосам Мидо, играл после в Премиър Лийг, обяви публично, че иска трансфер. Не беше най-големият дипломат; беше дори по-зле и от мен в това отношение. След един мач срещу ПСВ Айндховен, прекаран от него на пейката, дойде в съблекалнята и нарече всички ни “п.тки нещастни”.

Отговорих му, че ако някой е “п.тка”, това е той. Мидо взе една ножица и я хвърли по мен. Беше напълно откачено. Ножицата изсвистя покрай главата ми право в бетонената стена и я проби. Отидох към него и го джаснах, но само десет минути по-късно си тръгнахме прегърнати. Доста по-късно разбрах, че нашият треньор е запазил тази ножица като сувенир, за да я показва на децата си.

Не всички боеве обаче бяха със съотборници. Помня сблъсъците си с Джорджо Киелини – централен защитник, който сега е вицекапитан на националния отбор на Италия. Гостувахме на Ювентус и той се опита да ме провокира с шубелийско влизане отзад. Свлякох се на земята в огромна болка, но нищо не казах.

Взех своя реванш след последния съдийски сигнал – хванах го за главата и го завлачих като неподчиняващо се куче. Можеше да се види колко уплашен е Киелини. “Искаше да се биеш, така че защо сега се нас.раш?”, му изсъсках преди да се запътя към съблекалнята.

ДЕНЯ, В КОЙТО БЯХ ТВЪРДЕ БЪРЗ ЗА ПОЛИЦИЯТА... КАРАЙКИ С 280 КМ/Ч

Обичам колите, но понякога карам като маниак. Аз и един приятел изкарахме новото Порше Турбо по пътищата на Швеция. Настъпих газта и вдигнах скоростта до 240 км/ч. Когато намалих, чухме полицейски сирени. Не можех просто да спра, да поискам извинение и да си предам книжката.

Полицаите бяха на около четири коли зад нас. Бях с холандски номера, които те не можеха да проследят, тъй че пак натиснах и стигнах до 280 км/ч. Беше като във филм, докато се шмугнахме в един подлез и изчакахме полицията да се изпари.

Друг път обаче не бяхме толкова големи късметлии. Карах си с един приятел по улицата, където всички проститутки в Малмьо чакат клиентелата си. Видяхме една жена да се навежда на една кола и да уговаря клиент, та решихме да се позабавляваме.

Спирачките ни изсвистяха и изскочихме навън, крещейки: “Полиция. Горе ръцете!” Старецът се ошашка тотално и изчезна с двеста. Минути по-късно се върна в полицейска кола. “Това беше шега”, обясних аз. Ченгетата се разсмяха, ала се появи един фотограф и щракна снимка. Какъвто съм си идиот, си показах най-широката усмивка. Можете да си представите какво се случи после.

ВЕНГЕР МЕ НАКАРА ДА СЕ ЧУВСТВАМ КАТО МАЛКО МОМЧЕНЦЕ, ЗАТОВА ОТКАЗАХ ПРОБИ В АРСЕНАЛ

Бях 19-годишен, когато бях пред трансфер в Арсенал. Отидох в тренировъчната база близо до Сейнт Олбанс. Видях Патрик Виейра, Тиери Анри и Денис Бергкамп на игрището. Най-великото нещо бе, че щях да се срещна с Арсен Венгер. Почувствах се като малко момченце, когато пристъпих в кабинета му.

Леко потреперих под взора на Венгер. Сякаш се опитваше да чете през мен, да ме премери. Той е човек, който изготвя психологически профили на своите футболисти – дали са емоционално стабилни и този род неща. Изпипва детайлите като всички велики треньори, а в началото аз не говорих много.

Стоях си тих и стегнат, но след известно време изгубих търпение. Нещо у Венгер ме отблъсна. Той постоянно скачаше до прозореца да проверява кой е отвън. Това ми се стори като показател, че иска да държи всичко под око, а и постоянно повтаряше едно нещо: “Можеш да изкараш проби при нас. Можеш да се пробваш, да опипаш почвата.” Без значение колко исках да се държа на ниво, тези думи ме отблъснаха.

“Дайте ми чифт обувки. Ще изкарам проби. Ще го направя още сега”, отговорих. Тогава Бори (б.р. – спортният директор на Малмьо Хасе Бори) ме прекъсна с думите: “Спри, спри, ще оправим това – няма да караш проби, в никакъв случай!”

Разбира се, веднага разбрах накъде бие: или те искат, или не. Изкарването на проби те поставя в слаба позиция, тъй че отказахме: “Съжаляваме, господин Венгер, но не сме заинтересовани.” Сигурен съм обаче, че това бе правилното решение.”

Следвай ни: