ГОЛЕМИ спортисти с ГОЛЕМИ сърца
В България е голяма рядкост спортистите да бъдат и еталони за благотворителност. Мнозина от децата в различните спортове израстват с имената на своите идоли, които коват успехи на спортната площадка. На всеки му се е случвало да чуе в махалата или в училище, деца играещи волейбол да спорят кой от тях е… Матей Казийски или пък Цветан Соколов. Не са малко и тези, които “вадят душите” на родителите си, докато не им надпишат волейболна фланелка с името на своя идол, бил той Казийски, Соколов, Бербатов или някой редови играч от клубния тим на града.
Но спортистите сами по себе си са и посланици на надеждата. Или поне на трудния път към успеха. Но не онзи успех, който се постига с редица кражби, финансови “операции” или мошеничество, а с цената на много труд, пот и най-вече борба за успех. В спортистите, хората откриват един свободен дух, летящ орел, който се рее в небесата на независимостта и свободата. Не случайно в България, а и не само тук, именно спортистите са онези хора, които сплотяват всички ни без значение от политическа принадлежност, общност или религия. Спортистите са онези, които обединяват, и които са пример за подражание.
И тук възниква един голям въпрос.
Мнозина съм чувал да казват: “Абе тоя взема космическа заплата като футболист, има толкова пари, защо не дава”. Няма да коментираме какво е коствало на този футболист или спортист, за да стигне до такива пари, защото със сигурност е заслужил всеки един цент. Но по-важното е какъв пример дава в обществото.
В България като че ли социалните примери, давани от спортистите са малко. И може би е оправдано – играчите си гледат тренировките и мачовете, времето им за 12 месеца се събира в има-няма 20-ина свободни дни, в които семейството ли да видят, на почивка ли да отидат или просто да си отдъхнат далеч от цялата врява. И улисани в спортния си режим изграден от най-малка възраст не им остава време да обърнат внимание на социалния си пример за обществото.
В последните 3-4 години обаче нещата сякаш се променят. С бавни темпове, но все пак се променят. За съжаление не както в държавата ни.
Големите спортисти, трябва да имат и големи сърца. Защото един човек е голям, тогава когато благодарение на собствените си усилия и труд е успял да постигне нещо. И не само е успял, но и дава личен пример как трябва да помага.
Абсолютен шампион в тази “дисциплина” е Митко Бербатов. От години, неговата фондация е тази, която помага на талантливите деца на България. И макар от мнозина той да е наричан родоотстъпник, заради отказа му да играе в националния отбор, да е наричан мързеливец или както искате го обиждайте, то Бербатов е човекът, който е еталон за Голям спортист, с Голямо сърце и още по-голям Човек. Не съм се ровил във финансовите справки на фондацията, а и не е моя работа, защото този човек е помогнал на стотици деца. Момчета и момичета, които имат талант в своята си област, но нямат възможности. А “родоотстъпника” Бербатов им дава този лъч надежда – да изплуват от блатото, да се реализират в обществото, да последват примера му след години. Затова който и каквото да иска да говори, фактите са красноречиви – Бербатов е постигнал и дал много повече от политици, бизнесмени и тем подобни изкуствено надути пуяци за това общество.Примерите продължават макар и в много по-малки параметри. Преди нова година, новата волейболна звезда Цветан Соколов направи жестове, които бяха отразени на почти 30 езика във всички краища на света. Официалната страница на Европейската конфедерация не го свали от мястото за челната си новина цели 5 дни (!). Дори и в Бурунди разбраха. И има за какво. Само преди година и половина, Цецо Соколов бе избран за посланик на волейбола по света в подетата от световната централа кампания – Героите на ФИВБ. И от своите вече 25 години “поразяващата ръка от Ресилово” си заслужи това признание. Най-вече, националът показа, че не е забравил от къде е тръгнал – дари с екипировка цялата школа на родния си клуб “Марек Юнион-Ивкони”. Дупничани му предопределиха ролята на голям спортист, а не на хамалин по строежите, където вероятно би бил сега. Соколов не остана безразличен и към децата останали без родителска грижа. Макар и само за 5-6 дни в България, идолът на хиляди българи успя да подари и компютърна техника за дома за сираци в града – “Олга Стоянова”. Защо компютърна техника ли, защото от това имаха нужда в дома, където живеят 49 деца. “Ще продължа да помагам, защото една усмивка от тези деца, лишени от топлотата на семейното огнище струва много повече от всички спечелени купи и медали”, каза тогава Соколов. Коментарът е излишен.
Той обаче не остана сам в примера си. Последователи в неговата инициатива станаха и играчите и треньорите от родния му клуб. Шампионите се включиха с финансова помощ за Дома. Попитайте Мартин Иванов или Борислав Апостолов за отношението, което получиха от децата в навечерието на Коледа при гостуването си при тях. “Мислех да им кажа някои неща, ама като ги видях как реагираха, как се зарадваха и една буца ми застана на гърлото”, споделя Иванов. От “Приятели на волейбола” също не останаха безучастни и осигуриха топки за децата.
Големите затова са големи, за да дават пример и да имат последователи. Ще цитирам заключителните думи на един от най-големите волейболни сайтове в света по този повод Volleywood – “Благодарим ти, Цветан. Ти си вдъхновение за нас”. Така както преди 3 години, обикновен човек получил фланелка лично от Соколов дари в името на това един от домовете за сираци в кюстендилско.
Малцина знаят и за направеното от друга голяма спортистка и настояща звезда на световния волейбол. Вечно усмихната Елица Василева е редовен дарител на детското селище в Дрен. Така, както подобава на един голям състезател. А и Елица безспорно не е забравила човешкото в себе си и добротата, която носи. “Разбира се че съм помагала и ще помагам, защото това е мой дълг”, нееднократно го е споделяла Ели.Не трябва да подминаваме и друг жест на волейболисти. През миналата година “Добруджа 07” организира своя кампания за набиране на играчки и дрехи, както и осигури топки за бежанците от Сирия дошли у нас. Да не забравяме и волейболният “ЦСКА”. Макар и с милион и кусур задължения, от “червения” клуб все пак намират начин да подарят на училища топки. А те също са пари, макар и незначителни за обикновения читател, който не е наясно с каква мъка Сашо Попов и Верка Николова събират пари, за да оцелява този клуб.
Убеден съм че някой ще каже: “Ама те и големите ни футболни клубове помагат, защо не цитирате и тях”. Да, така е. И това е похвално, разбира се. Но по-важното в случая е друго. Финансовите параметри между футбола и волейбола са несъизмерими. Ако в България, средната волейболна заплата в Супер лигата е 600-700 лева и липсват премии, то почти толкова вземат играчите само във “В” група. За премии и “странични” не говоря въобще.
Истината е една. Макар и с малко пари, но въпреки грандиозните успехи, волейболът успя да се опази от болестта на този век – “черното тото”. Съхранен бе духът на чистия спорт, на наивността дори, ако щете го наречете. Съхрани нуждата от идоли за децата и бъдещите поколения, за това, че волейболистите са хора с големи сърца, и независимо от парите, винаги дават своя дан за обществото.
Дано повече спортисти последват този пример. А политиците, да извадят главите си от пачките с парите и да се замислят.