Изчезващият вид “опорен халф”
Онези атлетични, малко надарени с топката халфове от изминалото десетилетие са застрашени от изчезване в испанската лига. През 1990-те и в началото на новото хилядолетие всеки отбор се запасяваше с играчи, призвани да действат без топката. Обичайно биваха жертвани, здрави и много силни физически.
През Реал Мадрид минаха няколко – от датчанина Томас Гравесен, пресиращ като куче, до двамата Диара (Мамаду и Лас), които съвпаднаха по време в престоя си на “Бернабеу”. Доста по-наскоро присъствието на Жозе Моуриньо на пейката доведе до идването на Майкъл Есиен. Това не бе нещо обичайно само за Мадрид, а константа и в повечето състави в шампионата: Албелда във Валенсия, Сокора в Севиля, Пабло Гарсия в Осасуна или Карлос Гурпеги, преди дългото си наказание, в Атлетик Билбао.
Това бяха времената, в които централните защитници (например Алкорта и Надал) напредваха към средата на терена, както се случи на Мондиал 1998 с Хавиер Клементе на пейката. Днес остават малцина с този профил: може би М’Биа в Севиля. Моделът е друг, налагат се играчи от типа на Чаби Алонсо и Серхио Бускетс.
Реал Мадрид разполага с Алонсо и Асиер Ияраменди, Барса с Бускетс и Чави, Атлетико с Марио Суарес и Коке, Виляреал с Бруно Сориано и Тригерос, Реал Сосиедад с Маркел Бергара и Рубен Пардо, Атлетик с Андер Итураспе и Микел Рико, Валенсия с Ориол Ромеу или Хави Фуего и Даниел Пареха. Дори Байерн разчита на Хави Мартинес и Тиаго Алкантара. В този процес на трансформация днешният треньор на Атлетик Ернесто Валверде стигна дотам миналия сезон начело на Валенсия да постави Парехо – чиста проба техника и малка агресивност, като дефанзивен халф.
“Това започна с идеята на Барса и испанския национален отбор – обяснява аржентинският треньор Анхел Капа. – Ако залагаш на добрата игра, ти трябват халфове, които умеят да играят. Тъй нареченият център на удържане, или “затапващ център” според нашето именуване в Аржентина, освен да осъществява връзката с централните защитници, трябва също да участва в изграждането на играта и му е нужна по-широка панорама, повече техника и повече футбол. Ако залагаш на лошо именуваната “игра на втора топка” (че коя е първата, заритването напред ли?), не са ти нужни подобни халфове. В предишните епохи обаче имаше полузащитници като Гуардиола и Мийя в Барса или Редондо в Мадрид (дори преди това Гайего и Дел Боске). Чаби Алонсо и Бускетс са най-завършените.”
“След започването на успехите на Испания местните треньори си дават сметка, че най-добрият начин да печелиш е чрез владеене на инициативата и притежание на топката – намесва се бившият футболист Ману Сарабиа, анализатор на Canal+. – Отборите търпят еволюция в този план. Възвърна се есенцията на футбола – топката, както когато играехме в училищния двор: при пет гола смяна на полето и при десет спечелен мач.
Тази тенденция се наложи. Кой да им каже на германците навремето, че техният селекционер Йоахим Льов ще иска да имитира испанския национален тим? Това е футболът, който ми харесва – на халфове от голямо качество, с усет за заемане на позиция и за пас. Ако имат отгоре на това уменията да предугаждат ситуацията, да играят с глава и сила във влизанията, няма по-добро.
Имаше моменти, в които отборите искаха да играят без топката. Манията им бе да не допуснат гол. Сега вече не. Сега е удоволствие да гледаш ръководенето на играта от Чаби Алонсо или това как Бускетс сякаш не мърда от мястото си, а е навсякъде. И еволюцията на Мадрид бе в този смисъл. Преди тимът играеше само по един начин: газ до ламарината, а сега умее да налага пауза и ускорение, да играе с къси и с дълги топки. Случва се благодарение на владеенето на топката и контрола върху играта.”
Маркос Сена, който продължава кариерата си в Ню Йорк Космос, анализира тенденцията от САЩ: “Все по-малко халфове са изключително дефанзивни, а дори доста втори нападатели се връщат в дълбочина да играят на тази позиция, възползвайки се от доброто си изнасяне на топката. Аз съм привилегирован, защото влязох в испанския национален тим (б.р. – за спечеленото Евро 2008) в една нова концептуална и тактическа ера. Един стил, адмириран по света, който няма да се промени. Много е важно топката да достига чисто до вторите и централните нападатели.”
Испанският селекционер Висенте дел Боске признава: “Има напредък, но Макелеле например беше един много умен халф, умеещ отлично да излиза от трудни ситуации. Това са футболисти с голяма щедрост, продължението на треньора на терена. Гуардиола представяше преди днешната фигура на полузащитника, беше много завършен. Тази фигура, която умее да играе, да започва атаката с първия пас и да я насочва, е свръхважна. Много от играещите на този пост започват като нападатели, преди да стигнат до него, както стана например с Бускетс или със самия мен.”
“Йохан Кройф беше революционер – посочва бившият селекционер на испанските младежи до 21 години Луис Мийя, - защото той наложи ударението върху това да не се губи топката и да се играе бързо с едно или две докосвания. Преди него не се отдаваше толкова значение на владеенето на инициативата. Той търсеше тази брънка от веригата, която да изнася топката от задни позиции (б.р. – намери я първо у Мийя и после у Гуардиола).”
“Разбирам, че Кройф като треньор е фарът – смята Дел Боске, - но и преди това в Испания ги имаше полузащитниците от този тип.” Мийя продължава мисълта: “Испанският футболист е изключителен по отношение на футболната си култура, интелигентността си с топката и умението си да я задържа. Сега на тази идея й дадоха няколко нови детайла Чаби Алонсо и Бускетс, които имат тактическо умение и четат играта, но са също така силни технически и физически.”
Кайетано Рос, “Ел Паис”