Пирло - без ексхибиционизъм

Противно на естета Франческо Тоти (който бе предупредил втрещените си съотборници Малдини и Ди Биаджо точно как ще преодолее великана Ван дер Сар в полуфинала на Евро 2000 Италия – Холандия), Андреа Пирло е калкулатор с бутонки. Нямаше никаква поетична нотка при онази дузпа срещу Джо Харт в ¼-финала на Евро 2012 срещу Англия, когато копна нежно топката и я вкара в средата на вратата.

“Избирам най-доброто решение, за да намаля възможността за грешка. Решавам в последния момент, когато виждам Харт да се придвижва по голлинията. Чиста калкулация”, споделя халфът на Ювентус в своята автобиография “Мисля, следователно играя”.

Пирло е “спокойният шампион, играчът на всички”, както го определя селекционерът на “адзурите” Чезаре Прандели. Един Андрес Иниеста а ла италиана. Аплодиран преди две седмици на “Сантиаго Бернабеу”, той го изживя като един от “най-задоволителните моменти” в своята кариера.

“Испания беше доминиращата страна на нашите блянове, едно желание, една мисъл, една липса, един амбициозен проект, изграден от думи”, споделя, преди да обясни проваленото си преминаване в Реал Мадрид през лятото на 2006 година, опиянен от успеха с току-що спечелената световна титла с Италия.

“Представях си се с бялата фланелка, неопетнена и същевременно агресивна. Мислех за “Бернабеу” – един стадион, способен да тероризира съперниците, малтретирани слуги на вечерята на краля.” Тогавашният треньор на “белите” Фабио Капело го искаше. Генералният директор на Милан, Адриано Галиани, не го пусна.

По-късно дойде и Барселона с един мач за купа “Жоан Гампер” на 25 август 2010 година. “Излизах от съблекалнята и се срещнах с довереника на Пеп Гуардиола – Мануел Естиарте, един истински агент 007 с вратовръзка.” Естиарте го закарал с кабинета на шефа. “Суперсилни сме в средата на терена, но можеш да си нашият фар. Търсим халф, който да се върти с Чави, Иниеста и Серхио Бускетс, а това си ти”, рекъл му Гуардиола. “Излязох преобърнат от кабинета – разказва Пирло. – Златан Ибрахимович го нарече “философ”, за да го обиди, ала всъщност е похвала търсенето на мъдростта, намирането на идея, която да те води.”

Галиани отново отказва. Това са времената на един могъщ Милан, европейски първенец за 2007 година с Карло Анчелоти начело. Нему посвещава най-топлите думи в книгата си: “Баща, учител, забавен, човекът, с когото прекарах най-хубавите си години. “Карлето, искам да гледам отбор с двама нападатели”, му казваше Силвио Берлускони. Анчелоти имаше две здрави топки, голям характер.”

Пирло излиза от пропаст. “След Истанбул нищо нямаше смисъл (б.р. – изгубения финал в ШЛ на 25 май 2005 г. с Ливърпул след водачество с 3:0 на почивката). Безсъние, гняв, празнота: бяхме създали една болест – Истанбулски синдром. Не се поглеждах в огледалото. Да се чувстваш непобедим е първата стъпка до точката, от която няма връщане назад.”

Едва 16-годишен дебютира в Серия А с Бреша като вундеркинд. “От малък знаех, че съм по-добър от останалите (...) До степен, че баща ми Луиджи напускаше трибуната, за да избяга сам като Форест Гъмп от коментарите на другите татковци.” А на 14 години се чувства изолиран в средата по време на мач на Бреша: “Подайте ми топката! Мълчание. Никой не ми подаваше. Избухнах в плач. Тичах и плачех.”

Всичко у него е или инстинктивно, или продукт на способността му да анализира. “Съсредоточавам се към пространството между моята позиция и тази на нападателите, за да карам топката да се движи”, самоопределя се Пирло, който прекара седмици в изучаване на преките свободни удари на Жуниньо Пернамбукано (с три пръста).

“Изведете ме от тази лудница! Никога повече в Интер, никога!”, изкрещял за отбора на своето сърце (Лотар Матеус и Роберто Баджо били идолите му). Марко Тардели не вярвал у него, въпреки че Масимо Морати бил “като късче хляб между акули”.

В Милан Пирло беляза една епоха, ала Галиани го изпъди грозно: “Андреа, нашият треньор (б.р. – Масимилиано Алегри) смята, че ако останеш, няма да можеш да играеш пред защитата.” Това място било запазено за Масимо Амброзини и Марк ван Бомел.

В Ювентус обаче ръководството прояви уважение към него. Две скудети по-късно Пирло продължава, на своите 34 години, да е “играчът на всички”. С авторитета да се оттегли от националния отбор по собствено желание: след Мондиал 2014 в Бразилия.

“Да играеш за Ла Адзура е много по-хубаво от секса”, твърди той, след като си спомня за спечелената световна титла през 2006 г., скандалите на Марчело Липи преди победата (“вие сте едно голямо л.йно, повръща ми се от вас”) и своята вкарана дузпа, първата от поредицата срещу Франция на финала. “Стрелям в средата, малко високо, сигурен в това, че Бартез ще се метне встрани и няма да може да спаси и с крака.” Чиста калкулация. Без ексхибиционизъм.

Каетано Рос, “Ел Паис”

Следвай ни: