Байерн показва как алчността убива футбола
Марко Ройс вкара срещу Байерн (Мюнхен) в събота. Не се тревожете: те няма да го оставят да повтори догодина.
Ройс е сред последните останали бижута в Борусия (Дортмунд), светкавично бързо крило или атакуващ халф, Футболист на 2012 година на Германия. Ако не бе контузил глезен в контрола срещу Армения през юни, почти сигурно щеше да има и златен медал от световно първенство. Ройс бе играл в шест квалификации и имаше 5 гола плюс 3 асистенции.
На 25 години той навлиза в зенита на кариерата си, което бе показано в гола му срещу баварците: спираща дъха контраатака, завършила с идеален удар с глава след центриране от Пиер-Емерик Обамеянг. В крайна обаче без значение.
През второто полувреме Байерн смаза Дортмунд, логично с оглед на това, че прекара последните две години в отнемане на най-добрите играчи на съперника. Роберт Левандовски изравни, а Франк Рибери, заменил друг бивш футболист на гостите в лицето на Марио Гьотце, изкара късна дузпа за победното попадение на Ариен Робен.
И на ред сега е Ройс. Той има неустойка за прекратяване на договора, активна от идното лято, за само 19,6 млн. паунда. Баварците възнамеряват да я задействат и водят опашката от клубове, в която са Ливърпул и вероятно Манчестър Сити. Ухажването от Мюнхен е всъщност толкова публично, че Дортмунд се принуди да излезе с официално изявление в предупреждение противниците им да престанат.
“Знаем, че Ройс има голямо качество – каза през август изпълнителният директор на баварците Карл-Хайнц Румениге, – и че има клауза с неустойка. Ако германски национал е в подобно положение и договорът му изтича, Байерн е длъжен да се замисли за него. За нас един млад германски национал с подобно качество е интересен, но не искам да предизвиквам бунтове в Дортмунд.”
Разбира се, че не – пази Боже! След като отне Левандовски и Гьотце от големия си съперник в последните години и го видя да се свлича до 17-ото място от 18 тима в Бундеслигата като резултат, последното, което Байерн би искал да стори, е да съсипе изцяло Борусия.
Последното издание на Дер Класикер, както оптимистични анализатори започнаха да наричат тези сблъсъци, звучи като оспорвано след късна дузпа в 85-ата минута като единствен разделител между отборите. Трябваше обаче човек да гледа мача: пропастта в класите не бе с много по-различна от тази между Челси и Куинс Парк Рейнджърс.
Баварците имаха 25 удара към вратата срещу 10 на Дортмунд (Челси 18 – КПР 7), от които в рамката 14 срещу 4 (Челси 8 – КПР 1). Байерн имаше 9 корнера срещу 2 на съперника (Челси 13 – КПР 2) и 65% притежание на топката (също като Челси). Така че мюнхенският тим игра срещу Дортмунд, все едно е срещу КПР. Един много умел, контраатакуващ КПР, но все пак КПР.
Такава е пропастта между тези отбори към момента. До това ни докара Финансовият феърплей. Дер Класикер ли? Това си е чиста проба битка между различни величини, че и все по-зле ще става.
На “Алианц Арена” очевидно не си падат и по иронията, защото в отговор на страховете от еднолична доминация в Бундеслигата, Румениге каза, че Премиър Лийг е щастлива, защото цели пет клуба могат да вдигнат титлата. Сякаш е някаква приумица на съдбата това английският футбол да поддържа конкурентната си почтеност срещу всички залози.Единственият късмет за нашия футбол е, че хора като Румениге не получиха ключовете към властта. Ако зависеше от него, всичко щеше да е приключило: двустранна битка между Манчестър Юнайтед и Арсенал всяка година. Да, малко по-интересна от настоящата Бундеслига, ала немного.
Знаете ли причината английският футбол да няма Класикер или Класико? Неналичието на два постоянни отбора в съперничество за титлата почти всеки сезон. Ще има по някое странно изключение като чудесния сезон 2013/14 на Атлетико Мадрид, но в Испания и Германия сега е прието двата големи звяра да властват. В Примера поне Реал Мадрид и Барселона са равни.
В Германия Байерн успешно неутрализира съперника и е непоклатим. Мачът в събота вечер го потвърди. Веднъж щом изравни, беше ясно, че ще спечели. Нямаше голямо съревнование. Беше все едно да гледаш как елитен отбор се налага над по-малък: вълна след вълна от натиск, притискане в съперниковата половина. Разстоянието между халфовата линия на Дортмунд и единствения им нападател растеше с всяка изминала минута. Трети гол бе само въпрос на още време.
А причината пет отбора да могат да спечелят Премиър Лийг? Инвестирането от собственици. Дарът към конкурентността, който Румениге и неговите дружки от традиционния елит тъй усилно се бориха да поставят извън закона. Байерн бе начело на битката за изтласкването на новите пари извън футбола от страх да не навредят те на собствените му егоистични интереси. Ако бяха отстранили заплахата от богати собственици, дърпащи нагоре даден клуб, щяха да имат всичко в своите ръце. И успяха за Германия; тук обаче не.Ако на Румениге му се бе получило, Челси и Манчестър Сити щяха да се въргалят в историческата си среда, неспособни да растат или да отправят предизвикателство. Особено Сити щурмува крепостта точно навреме преди вдигането на защитния мост. Вече няма път навътре. Саутхамптън бори тенденция този сезон и би било чудесно, ако задържи тази си форма до самия край на най-великия футболен клубен шампионат.
В дългосрочен план обаче? Заплаха за Байерн? Да не сте мръднали нещо? Румениге не включваше Саутхамптън сред големите пет на ПЛ. Имаше предвид двата манчестърски клуба, Арсенал и Челси плюс Ливърпул. И, поне, два от тях са натрапници.
Финансовият феърплей бе наложен от УЕФА и елита, за да направят така, че внезапното израстване на Сити и Челси да не може да се случи отново. При все това именно амбицията е онова, от което Бундеслигата се нуждае, за да остане конкурентоспособна. Ако Байерн може едва ли не ходом да надвие втория най-голям местен отбор откъм играчи, как въобще би могъл да загуби мач? Ще е нужна момументална грешка – като на Манчестър Юнайтед след напускането на Алекс Фъргюсън, за да се предаде статутът на върховенство. И дори тогава това би било временно явление, както и падението на Юнайтед сигурно ще е.А ако “червените дяволи”, вместо да докарват отвън Анхел ди Мария, Радамел Фалкао и Дейли Блинд, всяко лято пазаруваха на вътрешния пазар? Можеше да вземат Серхио Агуеро от Манчестър Сити или Джон Тери от Челси и всяка тяхна стъпка напред да е и стъпка назад за конкурентите им. Ето там се намира Байерн в момента и в обозримото бъдеще.
Представете си повторение на трансфера на Робин ван Перси всяко лято и примерно загуба от Арсенал на Джак Уилшир и може би на Алексис Санчес към Юнайтед след края на този сезон. Ето това се случва в Германия: един клуб е толкова силен, че може да гребе от всеки съперник с пълни шепи. Има доста неща, на които да се възхищава човек в германския футбол – най-вече връзката с феновете и силния национален тим, но не и на това.
Има и един контрааргумент: че ако Ройс стане 3-тият играч, напуснал Дортмунд в посока Мюнхен в поредни сезони, поне неговият клуб ще получи голяма сума да ремонтира състава и пак да скочи на врага си. Само дето случаят не е такъв. Ройс е от Дортмунд, ала се е изплъзнал от мрежата на скаутите на клуба. Беше в юношеските нива, ала напусна през 2006 г. към Рот Вайс Аален в търсене на редовни изяви.
В крайна сметка на Борусия струва 13,4 млн. паунда откупуването му обратно от Борусия (Мьонхенгладбах) през 2012 г. и единственият начин да го стори бе благодарение на фамозната неустойка по клауза в договора.
Въпросът тогава е защо един млад футболист, който се завръща в родния си клуб и тогавашен шампион, би искал да има вариант за спасение само три години по-късно? Може би Ройс е виждал накъде ще задуха вятърът? Искал е да бъде на разположение, в случай че Байерн му се обади.
Не е за вярване, че даден играч на Челси или Манчестър Сити би искал клауза в договора си, улесняваща интерес от Манчестър Юнайтед. Директорите в подчинение на шейх Мансур или Роман Абрамович никога не биха се съгласили на подобно нещо.
Именно затова и няма английски Класикер, а пет отбора могат да спечелят нашата лига. Защото разцъфтяхме, въпреки най-егоистичните намерения на Румениге, и защото два клуба, които представляват всичко омразно за него, се провряха в дупката точно навреме.
Мартин Самюъл, “Дейли Мейл”