Дойде ли времето Барса да предаде Кройф

Реал Мадрид се рециклира навреме и резултатът бе великолепен. Премина от саморазрушителната схема 4-3-3 към 4-4-2, за да намери място за всяка от скъпите си покупки, и сега бере плодовете и лети. Не е нещо ново за “белите”. Те вече са го правили: например при спечелването на Шампионската лига с трима централни защитници или с променената позиция на Иско за последната Купа на краля. Имат повече глад дори и от качество. Затова не им е проблем да се поправят и да се приспособяват към обстоятелствата със скромност.

Барселона, напълно в противовес, знае, че има очевидна задача за решаване и че всяка изгубена минута за превъплъщение дава предимството на големия съперник. Вече два сезона отборът показва признаци на изхабяване на наложения от Йохан Кройф през 1988 г. радикален стил, който никой не се осмели да променя или да поставя под въпросителна. Заради твърдоглавие, ценности и може би от страх какво ще кажат хората.

В последния Класико подозренията се потвърдиха. По-добре да се загуби упорствайки, отколкото да се променя стилът на игра (все едно да се атакува е в разрез със защитаването и научаването на статичните положения). Инат, довел срещу Селта до спънка. Нещо е умряло и за момента няма изгледи да възкръсне. Сега е ред на кръстопътен избор: да се упорства или да се поправя. Именно това е истинската задача, решаването на която ще оцени представянето на Луис Енрике и в което той вече започва да се проваля.

Да се играе с велика атака, която не заслужава тази защита, вече няма смисъл. Барселонистите мечтаеха треньорът да приключи с този цирк, пречещ на отбора да се бори за всички купи. Тази Барса не може да се бори с контраатаки и ъглови удари. За нейните футболисти това да се залага на контри е грях, а на това да сменяш ритъма или да играеш директно се гледа също толкова зле, колкото на въоръжен грабеж.

Фактите разкриват Барса, а изявленията на играчите й предизвикват изчервяване (Чави: “Мадрид живее от контраатаката...”). Тимът вече умее да играе един-единствен тип мачове. Преди, разбира се, така му беше лесно: винаги контролираше и налагаше играта си. Лошото излиза сега, когато толкова време прекарва в разходки на терена.

Разликата между великата Барса и настоящата е там, че в славните години на Джосеп Гуардиола владението на топката бе постоянна заплаха за съперника, който не смееше да прояви и за секунда невнимание. Ако не затвориш или ако трепнеш, те убивам. А сега, напълно в противовес, комбинациите са боязливи и бавни двойни подавания с главната цел да не се загуби топката и така да се вдъхне сила на контраатакуващия галоп на противниците. В Кан Барса дори владението на топката вече не оправдава философията на игра. Да не говорим за резултатите.

Да променяш е трудно. Ако обаче нещо не работи, е нужно да се опиташ. Когато Кройф дойде на “Камп Ноу” и сложи край на по-директния стил на Тери Венабълс и на контраатакуващия на Луис Арагонес, в началото далеч не сложи критиците в джоба си. Да, скоро спечели Купата на краля и Купата на носителите на купи, защото Барса винаги е бил гранд. Друго нещо обаче бе стилът. Наложи му се да се поизпоти.

Всъщност, в първите си два сезона видя как Мадрид печели Ла Лига и към ефикасността на философията му имаше колкото хвалби, толкова и съмнения. Имаше цели 15 спънки в първия му сезон, вкл. домакинско поражение от Осасуна. Холандецът обаче наложи смело този стил като най-прекия път към приключването на хегемонията на Петорката на Лешояда. И успя. Имаше план, съставът вярваше в идеологията (сега почти всички са треньори заради него) и бяха привличани футболисти според специфичните тактически изисквания.

Днес Барса отново не знае какво играе. Луис Енрике само намекна за промени, без изобщо да скъса с нещата, които не му се нравят, и резултатът е безвкусна имитация. След няколко разочарования Даниел Алвеш остава без смяна, Хавиер Масчерано играе централен защитник в големите мачове, а на “Сантиаго Бернабеу” накрая Сержи Роберто и Иван Ракитич бяха залепени за тъчлиниите.

Барса се нуждае от друга формула. Или от тази, но изведена до съвършенство, без да се налага отказване от удоволствието от играта и головете – главните житейски мотивации. Ако по време на криза отборите обичайно подсилват защитата си (често с петорка), Барса плаче да го стори с халфовата си линия, където се раждат идеите в атака и откъдето произтича желанието да се открадне топката.

Как да се направи това? Използвайки логиката. Ако вече не доминираш играта, защитавай се. Треньорите трябва да знаят как това да се случи и ми се струва, че имат нещо подобно наум. Проблемите растат. Липсва само смелостта, която е в повече при Карло Анчелоти.

Барса, особено сега когато големият съперник е по-малко крехък и повече компактен, когато Атлетико Мадрид вече не е изненада като сила и когато в Европа има доста на брой острозъби противници, е длъжна да промени системата си като мярка за оцеляване. Не го казвам аз, съперникът го напомня. Не е случайно, че Мадрид и ПСЖ ваксинираха “блаугранас”. Днешното 4-3-3 в стил “атакуваме всички, защитаваме неколцина” би трябвало да доведе до друго нещо. Лично за мен, доста трансфери и милиони по-късно, най-логичното при характеристиките на играчите е 4-2-3-1. Да се играе като преди с наличното днес е равносилно на самобичуване.

Вратари има, че даже изглеждат и добри. Линията е уредена. В защита има доста за центъра на отбраната: Марк Бартра, Жереми Матийо, Жерард Пике и Томас Вермален. Остава само да се въртят по заслуги, а не по репутация, както и да им се внуши, че един бранител първо защитава, а после напада.

С вече изградено ядро тялото изисква атакуваща линия от трима, където обичайно Андрес Иниеста и Неймар да влизат отвън навътре без страх от загуба на топката, след като винаги ще имат двама опорни халфове зад себе си. Главната цел е да се даде на Лионел Меси тази позиция между линиите, зад “деветката”, на която ще сее съмнения у съперника и която ще му позволи да покаже силните си страни (виждането за играта и изненадващото влизане в пеналта) и да замаскира недостатъците. С Луис Суарес най-накрая има нападател, позволяващ пипване на плана и центрирания от фланговете. Уругуаецът е подвижен, умее да защитава и да приема различни роли: знае, че е много добър, но не и най-добрият.

Ще да има и други стратегии. Сигурно е. И не се съмнявам, че на не един сосио на клуба ще му е трудно да приеме промяната на навиците. Онова, което обаче изглежда несъмнено и очевидно след няколко спънки, е че настоящият стил изглежда остарял във физическо отношение, защото вече е видян и неутрализиран, и най-вече защото извелият го до съвършенството треньор си е тръгнал.

Вместо да се упорства, трябва да се поправя. Хубавото е, че още е ноември и има време за промени и завръщане към насладата от играта. С извинение към Йохан. Без консултации със Суби (моля!). За доброто на Лучо.

Алфредо Матийя, “АС”