Макар и едностранчив, Жозе този път беше прав

Всъщност той не се гневи и не бесня. Жозе Моуриньо изказа тезите си спокойно и, в голямата им част, логично. Е, може би малко плачливо. Само заради това не би трябвало въобще да се повдига въпросът за допълнителни действия от Футболната асоциация към португалския мениджър на Челси за импровизираното му гостуване в рубриката на Скай Спортс “Голове в неделя”.

Да наричаш съдия “измамник” е повод за действие от властите, но Моуриньо се погрижи да звучи уважително. Неговата увереност, че единствено Челси страда от съдийската некомпетентност също му прави малко услуги, а паметта му е избирателна като на всеки друг мениджър (забрави например симулацията на Гари Кейхил срещу Хъл).

При все това, разковничето в дебата – защо заплашителните за кариерите влизания са по-малък проблем в английския футбол от около дузина други с по-малки последствия – е тема, която трябва да се обсъди, и то спешно и възможно най-скоро.

Английските съдии са добре подготвени, когато трябва да видят как играч празнува неприлично, сваляйки фланелката си. Когато обаче някой влезе закъсняло, с прекомерна сила и злонамерено, те твърде често изглеждат стреснати, или поне видимо слисани.

Никой не си прави илюзия относно мотивите на Моуриньо. Той не изиска телевизионен ефир да протестира от името на Манчестър Сити. Знаем точно кой би се облагодетелствал, ако реферите се поддадат на натиска да избягат от спорове около играчи на Челси.

Има хора, според които Моуриньо вреди на спорта с тези си игри на властта извън терена, и имат право. Но и той има. Ашли Барнс от Бърнли трябваше да последва в тунела Неманя Матич в събота. Реакцията на сърбина заслужаваше червен картон, ала същото важи и за влизането на Барнс.

Най-малкото поведението му бе за два жълти картона, след като преди това бе ударил във въздуха Бранислав Иванович през първото полувреме. Съдията Мартин Аткинсън не наказа ни едно от двете влизания. Неговото представяне бе изключително слабо.

Моуриньо не е прав да внушава, че това е оркестрирана кампания, но има правото да задава въпроси. Неговите играчи, чудесни играчи, често са “под обсада”. От времето на Кристиано Роналдо в Манчестър Юнайтед дрибльор не е бил третиран толкова грубо, колкото Еден Азар този сезон. Роналдо обаче вече се превръщаше в световна звезда и реферите се плашеха от него. Той падаше и си взимаше топката, спирайки играта и предначертавайки получаването на фаул в своя полза.

Азар обаче продължава. Той дори не протестира, когато Фил Бардсли от Стоук Сити извърши едно от най-зрелищно грубите влизания този сезон. Някак си защитникът остана на терена.

Затова Моуриньо е прав да повдига темата дори и избраният от него метод да е нетрадиционен. Можеше ли да изрази същите си тегоби в личен и открит диалог с Майк Райли, шеф на Борда на професионалните съдии? Да. Човек обаче предполага, че португалецът води тези разговори постоянно. Използвайки публичен форум, при това с уголемени мащаби (цели 27 минути), Моуриньо разширява дискусията.

Би било по-интересно Райли да бе поканен в студиото, ала няма начин туй да се случи в настоящата обстановка. Дните на дебатите в стил “Клъф срещу Реви” са отминали. Основната постановка на властите е да сканират новините за какъвто и да е знак на скандал и после да реагират.

Те ще разгледат изявата на Моуриньо, не се съмнявайте. Предпочитат да смълчават бунта, вместо да обмислят мотивите му. Точно както Аткинсън имаше силата да се справи с очевидното преминаване на границата от Матич, ала нямаше представа, че Барнс бе близо до това да му разчупи крака на две.

Няма шанс червеният картон на Матич да бъде отменен, без значение от усещането за несправедливост. Той бутна играч на тревата и това е нарушение за изгонване. Отсъствието на сърбина от финала за Купата на лигата и шампионатните мачове с Уест Хам и Саутхамптън е голяма загуба за Челси и за него.

Твърде много насилствени влизания са подминавани тези дни. Азар публично предложи да играе с по-здрави и големи кори, за да се пребори с наритването си. Това би трябвало да засяга властите повече от оплакването на който и да било мениджър.

Мартин Самюъл, “Дейли Мейл”