Интервюто с Дибала: Аз съм хлапе, играещо като 30-годишен

Пауло Дибала е една от големите фигури на Ювентус и Серия А. На своите 22 години в първия си сезон при „и бианконери” вкара повече голове от Карлос Тевес (23 срещу 21), когото замести. Току-що спечели първото си скудето, а в събота ще излезе срещу Милан във финал за Купата на Италия. Татуирал си е имената на своите родители и често повтаря израза „като малък”, като че ли е по-голям сега. Узрял и леко срамежлив, той хвърля поглед назад към своя последен сезон, детството си в Аржентина и дебюта си за „гаучите”. Два пъти интервюто ни в спортната база на Юве бива прекъсвано от Пол Погба, който се е окичил със слънчеви очила, кърпа с американското знаме на главата и тупа баскетболна топка.

-         Кой Ви научи така да пазите топката?

-         Аз се научих сам, наблюдавайки много съотборници в тренировките, най-вече Фран Васкес, с когото бяхме в Палермо. Също така, гледайки играта на Рикелме и Лионел Меси.

-         Може ли това да се научи?

-         Да, ако човек иска и вложи ентусиазъм.

-         А кой Ви научи винаги да търсите съотборника?

-         Това е нещо заложено ти, човек се ражда с определени данни, които с времето трябва да усъвършенства с тренировки. Опитвам се винаги да съм добре разположен на терена и още преди топката да е дошла при мен, зная как трябва да я отиграя – без значение дали ще ми се получи, или не.

-         На играчите с толкова голям талант винаги им е доста трудно да пуснат топката, а Вие никак не сте егоист на терена…

-         Понякога и аз се отнасям и падам в капана… С времето си дадох сметка, че понякога е много по-лесно да подадеш топката.

-         Има ли нещо, в което сте егоист?

-         Като малък бях егоист във всичко, защото бях най-малкият в семейството, най-глезеният и исках всичко за себе си. И извън, и на терена се научих, че понякога е хубаво да споделяш нещата, защото изпитваш други емоции. Подобрих се.

-         Масимилиано Алегри ми каза за Вас, че имате поглед на убиец. Що е то да си убиец?

-         Когато вляза на терена, се превръщам в друг. Извън него ми харесва да се майтапя и бъзикам с приятелите. Казват ми, че имам лицето на детенце, но на игрището мисля като 30-годишен.

-         Какво виждате в огледалото?

-         Виждам хлапе, което, при все че е младо и в голям клуб, има желание да расте и да се превърне в голям играч. Като котенце, което се вижда като тигър – опитвам се да си вдъхвам самочувствие, за да раста.

-         Чувствате ли се лидер с игра, както казва за Вас Алегри?

-         Далеч съм от това да съм лидер. Това е заради количеството добри играчи, които има в клуб като Юве.

-         Какъв е Джанлуиджи Буфон в съблекалнята?

-         Тук вече говорим за лидер. Първите пъти, в които видях Джиджи, ме порази… предава ти огромно желание да побеждаваш и да растеш. Той е на 38 години, а сам израства с дни. С него е много лесно да побеждаваш, защото изгражда много голяма сила вътре в тима.

-         Какво научихте в Юве?

-         Да желая да надмогвам себе си ден подир ден. Тук има играчи, които са си спечелили правото да се отпуснат след толкова трофеи и успехи, а продължават да се натискат всеки ден, за да продължат да побеждават. За едно 22-годишно хлапе това е нещо фундаментално.

-         Отвън изглежда, че имате огромен растеж. Представяхте ли си, че толкова бързо ще се приспособите и ще придобиете такава важност?

-         Знаех, че няма да е лесно, но играех и вкарвах повече отколкото очаквах.

-         Наистина ли смятахте, че ще играете по-малко?

-         Не е лесно да вземеш мястото на съотборници като Марио Манджукич, Алваро Мората, Симоне Дзадза. Никога не съм си мислил, че ще стана голмайстор на отбора.

-         Имате ли нещичко от Тевес?

-         Доста хора тук в Юве твърдят, че имам. Според мен е заради начина на игра и борбеността.

-         Заемате повече зони на терена от него, а вкарвате също толкова голове…

-         Може би заради младостта и желанието ми да раста имам повече желание да тичам. Получил съм свобода да се движи във всички зони на атаката.

-         Кой е най-забавният в съблекалнята?

-         Погба, Асамоа, Перейра, Мората и Дзадза.

-         А кого слушат най-много?

-         Буфон, Патрис Евра, Клаудио Маркизио, Леонардо Бонучи и Джорджо Киелини.

-         Към кое най-трудно се приспособихте при идването си в Европа?

-         Към физическото натоварване. Сблъсъците със съперниците ми бяха най-трудни, трябваше да положа огромен труд във фитнес залата и да избягвам ритниците и ударите. Не бях свикнал с това.

-         Той ми помогна много, защото бе от онези, който най-много раздаваха ритници (б.и. – смее се)… Даваше ми съвети как да застана, за да ги избегна. На не една тренировка ме спукваше от ритане, за да ме научи да се отбранявам.

-         В Институто де Кордоба, където започнахте, Ви знаеха като „палето на пансиона”…

-         Така е. Там се научих да не бъда егоист, да чистя стаите, да слагам и прибирам масата, да си нося сам яденето и чашата вода. Всеки път щом се върна в Аржентина се събирам с някои от съотборниците ми от онова време там.

-         Чела съм, че в пансиона сте се затваряли в тоалетната да си поплачете, защото Ви е липсвал баща Ви…

-         Не бе леко да се отделиш от дома и да трябва да превъзмогнеш загубата на баща си. Футболът ме научи да продължавам напред. Футболист съм повече заради баща ми, чиято мечта бе това, отколкото заради себе си, защото не ми бяха останали много сили тогава. Никога не съм си представял къде ще съм днес. Той ми подаде много голяма ръка.

-         На какво Ви научи Вашият баща?

-         Да се борим за онуй, което най-много обичаме, да държим високо гарда в лошите, тъжните и гадните моменти, никога да не се предаваме. Също и да играя шах.

-         Кой Ви държи здраво стъпил на земята?

-         Семейството ми. Те са ме научили от малък да съм скромен, без значение какво имам, и да не се смятам за нещо повече от другите. Тази настройка ме изведе до тук.

-         Баща Ви би бил горд…

-         Със сигурност, защото виждам същото в лицето на майка ми всеки ден. Мама прие ролята и на майка, и на баща, и ако тя е щастлива, всички сме щастливи.

-         Копа Америка или Олимпиадата?

-         Още не зная. Има предварителни списъци и не е говорено с Юве.

-         А ако зависеше от Вас?

-         И двете. Въпреки че според мен няма да ме пуснат на нито единия турнир… Копа Америка чества стогодишнина, играе се в САЩ и няма да се повтори никога вече. А Олимпийските игри са чудесно изживяване за нас, по-малките от 23 години.

-         Защо никога не са Ви викали в долните възрастови нива?

-         До 18-годишен играех в аржентинската Серие Б и бе много трудно да стигна до това ниво. Когато ме повишиха при мъжете, направих няколко тренировки с младежкия национален отбор. После, през 2013 г., пък Палермо не ме пусна на Мондиала за младежи до 20 години.

-         Какво си спомняте от дебюта за „ла албиселесте” миналата есен?

-         Колко бях нервен. Когато селекционерът ме повика, ми се изпотиха ръцете. Мечтаех за този момент от раждането си.

-         Фамилното Ви име е полско. Дядо Ви е избягал в Аржентина след Втората световна война. Какво знаете за тази история?

-         Умрял е, когато съм бил на 3 годинки, но имам негови снимки. Различен е от нас, аржентинците: сериозен, достолепен и много спокоен. Помня го седнал на един фотьойл, където никой друг не можеше да седне. Двама полски журналисти се свързаха със сестра му за един документален филм, та така успях да поговоря по Скайп с някои от братовчедите ми. Бих се радвал да отида да опозная местата, където е живял дядо ми.

-         Имате ли нещо от него у себе си?

-         Сериозността и спокойствието. Всъщност, мнозина ми казват, че нямам нищо аржентинско. Освен това се промени мъничко съществото ми, защото прекарвам повече време с италианци. Чувствам се 100% аржентинец, но семейството ми притежава много европейски черти. Освен че дядо ми е поляк, прабаба ми е италианка.

-         За какво мечтаехте като малчуган?

-         Веднъж си напалихме огън с приятелите ми, когато бяхме 5-годишни, и всеки от нас трябваше да каже какъв иска да стане, като порасне. Аз казах, че искам да съм най-добрият футболист на света. Всички се заляха от смях, в това число и аз… Така че за това съм мечтал. Запечатано е в главата ми.

-         А на кого искахте да приличате?

-         На Рикелме. Също и на Роналдиньо. Той ми харесваше много, гледах всичките му мачове, свалях си клипове с него. Аржентинците не се разбираме много с бразилците, що се отнася до футбол, ала трябва да признаваме добрите сред тях. Например Роналдиню и Неймар. Иначе се възхищавам много и на нашия Лионел Меси, разбира се.

-         Какво е да си най-малкият в семейството?

-         Брат ми Густаво е по-голям с 14 години, а Мариано – с 10. Те ми помогнаха много, когато умря тати – много тежък удар за всички ни, тъй като той бе господарят вкъщи. Никога не ме оставиха да сваля гарда и бяха с мен навсякъде. Сега се опитвам да им върна радостта, за да компенсирам всичко изстрадано в онзи момент, при все че сме донякъде раздалечени в пространството. Густаво е в Аржентина, а Мариано – в Испания. Майка ми живее тук с мен и приятелката ми. Харесва ми да я имам близо до себе си.

-         Откъде произтича тази зрялост?

Елеонора Джовио, „Ел Паис”