Ливърпул – Юнайтед решава вече не титли, а мениджърски съдби
В течение на десетки години много думи са били използвани да опишат сблъсъците между Ливърпул и Манчестър Юнайтед. Не толкова отдавна някои ги възхваляваха като Ел Класико на Великобритания. По-наскоро Гари Невил ги описа като Кучето и патето срещу Червения лъв, а на почивката на последното издание през септември на „Олд Трафърд” една моя дружка ми прати следния sms: „Откакто бях принуден от госпожата да гледам Соня и Клеопатра във ваканционно кабаре, не бях гледал съвместно представление на скаузъри и манкове, което толкова силно да събуди желанието ми да си прережа вените.”
По отношение на престиж този сблъсък определено е виждал по-добри дни. Тъй като двата отбора кретат извън Топ 4 (и в процес на преход), той определено не решава титлата. Но поради уникалното географско и историческо съперничество между двата клуба се превърна, поне за мениджърите, в решаващ съдби.
Когато Ливърпул се срина през второто полувреме на онзи септемврийски двубой, за да падне с 3:1, критиките от фенове и бивши играчи към Брендан Роджърс се издигнаха до различно, недостигано дотогава ниво, собствениците взеха решението си да се насочат към Юрген Клоп и, три седмици по-късно, северноирландецът бе пътник.
Когато мърсисайдци спечелиха с 0:3 на „Олд Трафърд” преди две години, призивите за главата на Дейвид Мойс достигнаха такова кресчендо, че бордът на директорите на Юнайтед този път се поддаде и след седмици Избрания си бе заминал след няма и година на поста.
А през 2011 година, когато наплашените хора от трибуната Коп дадоха на новите американски собственици да разберат, че ще граничи със садомазохизъм да се позволи на затъващия Рой Ходжсън да изведе Ливърпул на „Олд Трафърд” в сблъсък за Купата на Англия, те се съгласиха и свалиха Кени Далглиш от корабен круиз, за да го стори той.
Причината е, че тези два клуба от 1960-те години се самоопределят от това къде стоят срещу своя голям съперник. Това значи, че този двубой се превърна в мерилото за това дали попаднал под напрежение мениджър може да се справи с работата си.
Той се превърна в гробище за треньори. Да загубиш от когото и да е е лошо, но да загубиш ТОЧНО ОТ ТИЯ е по-лошо…
И в неделя на „Анфийлд” Луис ван Гаал може или да прати нанякъде онези, които го искат погребан, или да им подаде в ръцете лопатата. Просто защото, в клуб с размера на Манчестър Юнайтед, когато играеш толкова зле след толкова време на поста и повечето фенове и бивши играчи са вдигнали ръце от теб, това трябва да е ден на равносметка.
Да, „червените дяволи” изглеждаха много по-добре в атака срещу Нюкасъл във вторник вечерта и бяха възнаградени с три гола. И все пак намериха начин да изтърват две водачества срещу един от най-слабите отбори в Премиър Лийг. Което значи, че си остават само с една победа в последните 8 шампионатни мача, че са извън зона Шампионска лига и че са зад Уест Хам и Лестър Сити в таблицата.
Те продължават да се движат назад, да играят коматозен футбол на моменти, а харчилият през пръсти Ван Гаал сякаш сам си написа епитафията с думите: „И аз съм отегчен и ядосан като феновете.”
Неделя или ще го възкреси, или ще го закопае.
Възможно е той да е обърнал страницата в мача в Нюкасъл. Уейн Рууни отново изглеждаше заинтересуван от играта и дори Пол Скоулс определи представянето като „много по-добро”. Една победа на „Анфийлд” (и има всички шансове за нея при шизофреничните резултати на Ливърпул, докато Клоп опипва почвата) вероятно ще спаси работата на Ван Гаал поне до лятото.Но една загуба с лишена от авантюризъм игра, със завърнала се паника след защитния кошмар на „Сейнт Джеймсис Парк”, може да го довърши. Защото, както безплатно ще му споделят Роджърс и Мойс: да паднеш ОТ КОГОТО И ДА Е е лошо, когато си под напрежение във всеки от тези два клуба, ала да бъдеш победен ТОЧНО ОТ ТИЯ може да взриви тенджерата под налягане.
Браян Рийд, „Дейли Мирър”