Интервюто с Дийни: Оставам си нормален пич (част I)

Намираме се в мазето на дартс бар, който е едновременно суров и бляскав. Усмихнат, Трой Дийни пристига прясно-прясно от тренировка по тениска и дебели памучни къси панталонки. Започва да се разсъблича.

„Аз съм футболист. Преобличам се навсякъде”, казва, преди да се престори на стриптизьор насред съвсем публично място. Това се явява първата част от двучасов безспирен типичен бирмингамски кодош. В един момент, при горе-долу равен резултат в дартс съревнованието ни, пробвам да го разконцентрирам: „Това е суперважен удар.” Той мигом отвръща: „Друже, аз съм единственият тук, който е вкарвал на „Уембли”. И стреличката му удря тройно 20 още преди да е стигнал до „и”-то на „Уембли”.

Когато е негов ред да ме майтапи, аз моментално се сривам. Никога не се опитвайте да биете професионален спортист на каквото и да било!

Когато му споменавам, че мой другар е играл в същата съботна лига като Дийни, когато са били на 16 години, и е бил наритван къде ли не, неговото лице се разчупва в огромна усмивка и изстрелва думите: „Аз бях този, който раздаваше ритниците.”

Дийни сипе забавни истории, например как натъркал противовъзпалителен крем с нагорещяващ ефект по бельото на съотборниците си от Уотфорд, докато били под душовете. Майтапи се, че има нужда да заведе в Бирмингам новия си съотборник Джером Синклеър, за да се закали. „Прекарал е известно време в Ливърпул, тъй че леко се е поразмекнал.”

Очакванията ми за това интервю бяха то да е гръмовно. Не очаквах да прекарам последвалите го седмици в мисли за изживяванията на Дийни и философията му за идентичност, класа и сложното възприятие на изкуплението. Но точно това стана.

ОПРЕДЕЛИ СЕБЕ СИ

Полуфиналният плейоф в Чемпиъншип 2012/13 между Уотфорд и Лестър е класическо видео за Поколението „Скай Спортс” заедно с легендарни моменти като „АГУЕРОООООООО!” и „Колимор навлиза навЪТРЕЕЕЕЕЕЕЕЕ…!”. Драматичната развръзка в 98-мата минута вижда „ДИЙНИИИИИИИИИИИИИИИ!” да праща в мрежата полуволе от 10-ина метра, да разкъсва фланелката си и да прескача рекламните пана, за да се приземи в сърцето на публиката в обятията на подскачащата тълпа в сцени на неподправена радост.

„Всеки ми казва, че онзи миг срещу Лестър е предопределящият кариерата ми. Мога да разбера това, но аз съм фен на Бирмингам, обичам града си и съм вкарвал победния гол срещу Астън Вила в два различни случая. Единият бе пред Холт Енд (б.и. – трибуната с най-верните фенове на Вила), когато като капитан се разписах за крайното 2:3. Това е върхът. Не прекалих с отпразнуването, но преди гола леко ме тормозеха – това бе моят ред да им върна мъничко. След мача се върнах право в родния ми квартал Челмсли Ууд и родния ми клуб Челмсли Таун, който имаше мач. Всички момчета от квартала бяха там. След мача дойдоха при мен, доста фенове на Вила също, и ми казаха: „Причината всички да те обичаме е, че се връщаш тук.” Щеше да е фасулска работа след гола ми да се перча из града, но аз взех госпожата, децата и няколко дружки и просто отидохме в Челмсли. Цялата вечер не се наложи да се бръкна и за едно питие! Омешвах се с фенове на Вила и на „сините”. Такъв съм си аз. Онзи гол е специален за мен заради последвалото го – то донякъде обобщава какъв искам да бъда. Да, аз съм футболист, но и съвсем нормален пич. Просто искам да се забавлявам.”

Какво друго доставя удоволствие на нормалния пич Дийни на терена, освен вкарването на голове срещу Вила? „Това ще прозвучи лигаво. Естествено, попаденията са главното, но знаеш ли кое ми носи най-голямо задоволство? След като се разпишеш (немного хора знаят това), има един миг, в който всички са престанали да ръкопляскат, и дикторът казва: „Гол за Уотфорд, Трой Дийни!”. И всичко затихва, а ти се връщаш към центъра. Има един миг, в който си мисля: „Татко и дядо ме гледат.” Продължава три-четири секунди. Представям си двамата как ми махат горе от трибуните със свалени шапки и… Това е най-най-най-хубавият ми миг.”

ДА ЗАЩИТАВАШ ГОРАТА

Дийни е израснал в Челмсли Ууд и играе до 18-ата си година в Челмсли Таун, главно като халф, вкарвайки гол след гол в Мидланските футболни лиги. „Дейли Телеграф” описва дома му като „Гората: чудовищен квартал от 1960-те години, даващ подслон на 60 000 души под прага на бедността в Бирмингам”. Мястото е в сърцето на двете книги за класовото разделение на обществото, написани от живялата тук до 18-ата си година Линзи Ханли, която после заминава за Лондон и никога не се връща.

Ханли пише за сивите тераси, празните улици без изход, безжизнения пазарен център, изгорелите гаражи; за мястото, където от едната страна профучава трафикът по магистрала М6, а от другата самолети бучат около летището. „Празният град от странници не ми даде възможност да видя какъв може да бъде животът извън него – пише тя. – Няма как да знаете какво е, ако не сте расли вътре в него.”

„Не познавам тази жена – казва Дийни след прочитането на някои нейни цитати от последната ѝ книга. – Затова, с най-голямото ми уважение, ще кажа, че звучи като гледната точка на човек, израснал тук и избягал при първа възможност. Онова, което се класифицира като нормално за мен, в определена степен би било нормално и за нея, ала тя се е изпарила.”

Майката на Трой се е изнесла от Гората едва преди година. „Вчера отидох да се видя с дружките в Челмсли Ууд. Още ходя на старите места. За мен това е нормално. Всичко написано от тази жена е истина, но зависи от гледната точка. Да, аз съм израсъл в апартаменти от ниско ниво, но не те са ме направили какъвто съм, а ние сме ги направили каквито са те. Всички в квартала имаха деца, а те до едно в неделя играеха футбол от 8 сутринта до 7 вечерта, преди нечия майка да дойде и да изкрещи: „Време за вечеря!”. Тъй че не става въпрос за натъртване върху сивотата и безизходицата. Да, и това го има, ала не всеки от там ще виси в бюрото по труда, ще има 25 деца и мечтата му ще е да го викнат от дивана в някое толкшоу.”

В бара пускат „Какъв мъж” на Солт-ен-Пепа и Дийни използва това да подсили тезата си. „Това е донякъде гледната точка за живота на Маргарет Тачър: ние сме си ние, те са си те. Но не е така, има едно цяло… просто не мога да го обобщя. Дължа израстването си на мама и баба. Теб никога преди не бях те виждал до днес, а на секундата се впускаме в разговор. Никога не мисля: „О, той е журналист. Аз съм по-добър от него, защото печеля такива и такива пари. Не, ние сме просто хора. Вземи парите си, остави ги настрана. Вземи къщата си, остави я настрана. Вземи колата си, остави я настрана. Какъв човек си ти? Това е единственото важно нещо. Ако идвах и започвах директно със „Здрасти! Аз съм Трой Дийни, професионален футболист от Премиър Лийг”, първото нещо на ума на хората би било: „Какъв боклук!”. Разбираш ли какво искам да кажа? Аз разбирам какво Ханли се опитва да каже, но хората с това съзнание са твърде далеч от нормалния живот. Без да я познавам, ще си позволя да предположа, че ходи на балове в рокля за 8000 лири, ама накрая на месеца се затруднява да си плати наема.”

СТАРИТЕ ЦЕННОСТИ

Не е трудно да запалиш Трой Дийни, като подхванеш една толкова ентусиазираща го тема: британския бокс. Той е добър приятел с произхождащия от Уотфорд Антъни Джошуа и го е следвал по цялата страна в пътя му от аматьор до световен шампион. Голям фен е също на Тони Белю от Ливърпул и Кел Бруук от Шефийлд, а именно последния посочва като любимия си боксьор.

„Обичам да го гледам как се боксира, обичам какво представлява. Според мен северняшкото играе при него и Тони Белю. Всъщност никога не съм сядал да си поговоря с тях, а се чувствам все едно ги познавам от векове. Имаме общо по това как се държат – те биха могли да са като нормалните пичове, които срещаш в пъба.”

Онова, което Дийни обича при двамата боксьори, е същото, което футболните фенове обичат у него. И тримата приличат на типа момчета, с които бихте гледали футбол в кръчмата, при все че в действителност никой от тях не прекарва много време в гледане на спорт в кръчмата. Особено след като почти цялата енергия извън терена на Дийни отива в това да е татко на едногодишната си дъщеря и седемгодишния си син.

Трой е безукорно учтив – качество, което вгражда у децата си. Също така е скромен и не му се нрави идеята да прави публични добрите си дела, за да не бъдат изкарани като изкуствен напън. Затова, когато го питам дали е истина, че върши доброволческа работа и събира стари бутонки за хора в нужда, Дийни се сдържа в отговора.

„Правя разни неща. Но знаете ли: имам зад себе си престой в затвора и разни такива работи, затова никога не искам да гледат на мен като напъващ се да се покаже колко се е развил като човек. Правех същите добри неща и по времето, когато правех и лошите. Просто не туитвам, а си трая. Предпочитам човека, комуто съм дал бутонките или нещо друго, да усеща това по-лично. Когато изиграх първите си мачове за Уолсол, носех бутонките на съотборник от съботните лиги – викаха му Шаз. Не можех да си позволя мои. Когато си бил в това положение, няма как сега когато си с подобен финансов статус да не върнеш обратно. Трябва да останеш верен на онова, което истински представляваш. Това гледам да правя.”

Джеймс Чарлтън, Forever Sports

ОЧАКВАЙТЕ ЧАСТ II