Венгер направи малка крачка към връщането на реномето си

Години наред най-известната свързвана с Арсенал преследвана цел бе опитът на Джон Йенсен да запише първия си гол за клуба. Това се случи в 98-мия му мач за тима (тогава) от „Хайбъри” и предизвика пускане на пазара на тениски с надписа „Аз бях там”. Сега можете да замените това с първата победа на Арсен Венгер над Жозе Моуриньо в мач от Премиър Лийг.

Пресконференцията на френския мениджър на „артилеристите” приключи предивременно при първото споменаване на този негов личен пробив. Той явно се ядоса на въпроса и отказа да се възползва от възможността да се окъпе в слава за сметка на стария си враг. „Както казахте, в крайна сметка спорът е между два отбора. И точно така възприемам победата”, каза Венгер и веднага се насочи към изхода. След 12 неуспешни опита в лигата обаче той ще да е танцувал вътрешно.

Всред най-турбулентната от неговите 21 прекарани тук години Венгер стигна до ниската точка да вижда как хората го съжаляват. Сезонът бе едно безкрайно прескачане през огнени кръгове, а Венгер бе представен като горделива реликва, неспособен и нежелаещ да се промени… подпомогнат и окуражаван от един борд на директорите, твърде уплашен, за да му се противопостави.

Тези виждания отхапваха парче по парче от неговата репутация, от неговата титанична свършена работа през годините. Несигурност все още е надвиснала като облак над бъдещето на французина, като най-правдивото тълкуване на положението е, че се готви договор, който да обещае „тотална промяна” в клуба, с Венгер по-скоро като неин архитект, отколкото като нейна жертва.

Поставен на запалена клада, Венгер се нуждае от големи победи, за да отвърне на своите критици; от големи знаци, че той е точният човек за поправянето на онези проблеми, които именно неговият стил на работа създаде. Само класиране в Топ 4 (все още малко вероятно) и Купа на Англия с победа над финала над бъдещия шампион Челси биха му позволили да обори тезата на обвинението, че песента му в Арсенал е вече изпята. Генерално погледнато, триумфът срещу Манчестър Юнайтед в мач, напомнящ тези дни на отпаднало от афишите на Бродуей представление, трудно ще промени много картинката. Той обаче поне разкри признаци на живот в един отбор, който капитулира срещу Тотнъм в предишната седмица на „Уайт Харт Лейн”.

Това потресаващо представяне можеше да постави началото на забиването на последния пирон в ковчега на ерата „Венгер” в клуба. Вместо това то събуди играчите за действителността, пред която са изправени следващия сезон. Без утешението от спечелване на Купата на Англия срещу далеч по-добрия тим на Челси, „артилеристите” са под угрозата наесен да играят нашир и надлъж в Лига Европа.

Цената на регреса на Арсенал бе платена почти изцяло от неговия мениджър, поел цялата жега върху себе си. Играчите, рядко наказвани или вадени от състава, бяха оставени скрити от стрелите в уютен подслон. Мачът вчера обаче подсказа, че и те вече са се стреснали от личната цена, която ще се наложи да платят, ако завършат сезона извън елитната група в лигата.

Те, разбира се, бяха окуражени от рисковия подбор на единайсеторка на Моуриньо. Риск, представен от португалеца като даване на почивка на изпразнените от сили негови играчи при победата в четвъртък на гости на Селта в първата полуфинална среща от Лига Европа, а не като запазване на свежестта им за реванша. Галиският тим изглежда среден като класа по стандартите за европейски полуфинали, а при все това Моуриньо бе готов да подкопае устрема на Юнайтед към Топ 4, оставяйки на пейката Ерик Байи, Пол Погба, Маркъс Рашфорд и Джеси Лингард.

Е, Арсенал съумя да се възползва от тактическия подарък на гостите си. Уейн Рууни, избран да е в ролята на „десетка”, прекара огромната част от времето в дълбочина, малко пред Майкъл Карик, докато накрая съвсем не заигра там.

Моуриньо бе Венгеровата bête noire (б.пр. – „черна котка” от френски език), като поредицата му от победи и равенства се простираше чак до декември 2004 година. Оттогава насам мениджърът на Арсенал не спечели нито една шампионска титла, докато португалецът го стори трижди с Челси, дваж с Интер и веднъж с Реал Мадрид. И през целия си престой в Англия Моуриньо се постара непрекъснато да унижава и предизвиква френския си съперник, причината за което може да се крие в ревността му спрямо високото мнение за Венгер във футболния свят. Дори и вчера неговата похвала за победата на „артилеристите” бе подправена със сарказъм („Те вкарват, те бият и най-накрая и аз да си тръгна от този стадион, когато феновете на Арсенал са щастливи.”).

Сега няма да има тениски в чест на Венгер, задето спря серията без загуба на Юнайтед от 25 мача или задето записа първа победа над човека, който развали юбилея му за мач №1000 на поста със съкрушително 6:0 на „Стамфорд Бридж” през март 2014 година. Но головете на Гранит Джака и Дани Уелбек оставиха значим белег върху техните взаимоотношения. Те поправиха един болезнен дисбаланс. А също и показаха, поне за ден, че Венгер все още знае как да печели големи мачове за Арсенал, при все че Моуриньо го подпомогна с избора си на състав и прокарването на посланието, че за неговия отбор Лига Европа е от далеч по-голямо значение.

Поражението от „шпорите” бе обезсърчаващо. Победата над „червените дяволи” бе съживителна. Това е мениджър, който е дал толкова много на безброй футболисти, и сега е техен ред да му отвърнат със същото и да спасят неговата репутация. Неделният успех бе една малка крачка към целта, ала ще са нужни още много.

Пол Хейуърд, „Дейли Телеграф”