Защо световната купа е (вече) толкова важна за Ливърпул
Както феновете на Ливърпул на драго сърце напомнят на всички останали този сезон, техният любим отбор има богата история в Европа. Между първата си златна година – 1977-ма, и победата над Тотнъм във финала в Мадрид през юни т.г. „червените“ са печелили Европейската купа вече шест пъти. При все това статутът на световни шампиони още им убягва.
Юрген Клоп и съставът му са се нагърбили с мисията да поправят това на клубния Мондиал в Катар сега. Каквото и да стане обаче, можете поне да заложите на това, че (за разлика от своите предшественици) настоящите играчи няма да превърнат този шанс за слава в пиянска ваканция посред сезона. Също така не е особено вероятно някой от тях да бъде арестуван по време на краткия си престой в Близкия изток или да бъде принуден да си плати сам полета обратно към дома. В този контекст дългото чакане на Ливърпул за световно владичество изглежда по-близко до свършек.
Преди Световната клубна купа я има Междуконтинентална купа. Създаден през 1960 г., този турнир противопоставя носителите на КЕШ и новопоявилата се Копа Либертадорес в сблъсък на два мача, определящ най-добрия отбор на планетата. До края на десетилетието тези двубои стават пословични обаче не с качеството на футбола си, а с безцеремонността на южноамериканските участници.
През 1969 г. Милан се изправя срещу Естудиантес в мач, описан от вестник „Гардиън“ като „кулминацията на всичко, което е зло в международния клубен футбол“. Аржентинците Рамон Агирре Суарес и Алберто Полети се заемат да тероризират съперниците, а нападателят на „и росонери“ Пиерино Прати изпада в безсъзнание след получен удар с глава. Виновниците са дори затворени за кратко, а екотът от тези насилствени сцени още кънти, когато Ливърпул си спечелва правото да представя Европа през 1977 г. след победа над Борусия (Мьонхенгладбах) във финала за КЕШ.
„Червените“ отказват поканата за участие в две поредни години и това несъмнено спомага за големите промени във формата на Междуконтиненталната купа. През 1980 г. „Тойота“ идва като главен спонсор, сблъсъкът се премества в Токио за един-единствен мач и вече и европейският, и южноамериканският шампион са принудени с договор да участват.
Неизбежно е съвсем скоро един от най-великите отбори на Ливърпул за всички времена да си осигури място в този двубой. Брус Гробелаар е изиграл едва 25 мача за клуба след шокиращото преминаване на Рей Клемънс в Тотнъм, когато се качва на самолета към Япония през декември 1981 година.
След като е взел третата си Европейска купа с победа над Реал Мадрид във финала в Париж седем месеца по-рано, сега Ливърпул трябва да мери сили с Фламенго. Вестник „Ийвнинг Стандард“ описва този мач като „последния Еверест“ за изкачване от клуба, а мениджърът Боб Пейзли говори за това как престижът и репутацията на клуба са заложени на карта в Токио. Гробелаар обаче не помни всъщност далеч от микрофоните и камерите отношението към турнира да е било толкова сериозно: „Мениджърът ни каза да се пазим от контузии, защото това е картонена купа, а силите ни трябват за двубоя с Тотнъм. Каза ни и да излезем и да се забавляваме.“
Последните думи на Пейзли явно са приети буквално от играчите, които наистина се забавляват с по няколко питиета на път към Токио – не съвсем идеалната подготовка за голям мач. Това се доказва и на терена, където легендарният Зико повежда Фламенго към убедителна победа с 3:0 и заслужено получава кола от „Тойота“ като Играч на мача.
Разочарованието не превзема Ливърпул главно поради факта, че нито футболистите, нито щабът са взели двубоя насериозно. За Гробелаар обаче истинската мъка тепърва идва. Вратарят все още не знае тогава, че баща му е починал преди дни, тъй като Пейзли е избрал да му го спести до изиграването на финала. „Вероятно не е искал да ме разстрои и не е бил сигурен как ще реагирам“, коментира Гробелаар.
А би ли останал в Токио, ако знае? Дори не трепва, докато отговаря: „Бих. Когато твоят старец умира, нямаш контрол върху това и хората са далеч от теб. Стига да стигнеш навреме за погребението, а аз успях, това е достатъчно. Пратиха ме с първа класа през Париж, но когато се върнах и си взех следващата заплата, видях, че бяха ми удържали пари на стойността на билетите. Просто така стояха нещата в онези дни.“
Три години по-късно, вече с Джо Фейган начело, Ливърпул си спечелва нов шанс за Междуконтиненталната купа с победа над Рома насред „Олимпико“ на финала. Промяна в отношението към турнира обаче почти няма. „Нашата настройка беше, че това е просто награда за постигнатото в предишния сезон, нещо като демонстративен мач, разтуха от мачовете в старата Първа дивизия. Ще е лъжа да кажа, че не сме взели този двубой насериозно – искахме да победим, но не смятам, че бе на живот и смърт“, казва бившият бранител на тима Гари Гилеспи.
Проблем с визата почти принуждава „червените“ да оставят Гробелаар извън списъка за двата осемчасови полета в икономична класа до Токио. При все че накрая вратарят успява да тръгне, минусите на толкова изнурително пътуване само дни преди мача с Индепендиенте се проявяват на терена и идва поражение с 1:0 с ранния гол на Хосе Перкудани в 6-ата минута. „Беше тежко, бяхме просто смазани от пътуването и на игрището почти не можехме да мръднем, камо ли да тръгнем на спринт“, спомня си халфът Джон Уорк.
Други пренасочват гнева си другаде, по-точно по адрес на съдията Ромуалдо Арпи Фильо, който отхвърля две основателни претенции за дузпа на „червените“, отменя заради засада гол на Уорк и не сторва същото, зачитайки попадението на Перкудани въпреки протестите. Вестник „Таймс“ коментира: „Една от задачите на ФИФА тази седмица ще е да разследва твърдението на бразилската федерация, че мачът трябва да се сметне за незаконен, тъй като съдията Ромуалдо Фильо е в период на двумесечно наказание.“
Капитанът Фил Нийл беснее след двубоя: „Когато играеш в толкова голям мач, как е възможно да имаш главен съдия от Бразилия и странични от Корея и Япония?! Безумно! Няма как да работят в екип. Според мен съдиите трябва да са от една страна и да са работили преди това заедно. За нас техният гол е от засада. Със сигурност изглежда най-малкото съмнителен.“
Без значение кой е виновен, Ливърпул отново пропилява своята възможност. Съчетание между трагедията на „Хейзел“ и срив на нивото на отбора означава чакане от цели 21 години между четвъртата и петата Европейска купа за клуба, дошла при незабравими и невероятни обстоятелства в Истанбул в епоса срещу Милан.
В този момент Междуконтиненталната купа вече е под егидата на ФИФА и е ребрандирана на Световна клубна купа, макар че си остава в Япония и насред европейския футболен сезон. Пословично вманиаченият по детайлите мениджър на Ливърпул Рафаел Бенитес иска да намали негативния ефект от дългото пътуване през няколко часови зони, ала нещата не се стичат съвсем по плана му.
„Знаехме, че времевата разлика е доста голяма, и едно от нещата, върху които се фокусирахме, бе да се приспособим възможно най-бързо – казва левият бек Стивън Уорнък. – Помня как при приземяването ни караха да носим слънчеви очила, за да ни е още тъмно – пълна бъркотия. Бях в стая със Скот Карсън и двамата заспахме веднага щом стигнахме хотела. Станахме в 2-3 часа през нощта и си казахме, че може поне да се поразходим, а там… срещнахме всички останали от отбора. Никой не бе успял да се приспособи – това не бе идеалното нещо за нас.“
Подготовката на „червените“ е нарушена и от нещо далеч по-сериозно, напомнящо на визитата в Япония 24 години по-рано. В навечерието на турнира Бенитес научава, че баща му е починал. Без шанс да се върне навреме в Мадрид за погребението, мениджърът се съсредоточава изцяло върху полуфинала с костариканския Депортиво Саприса, спечелен с 3:0. „Рафа е вманиачен по футбола, всички знаем това, тъй че може би просто това беше неговият начин да преживее личната си загуба. Ние, играчите, искахме да спечелим купата за него“, разказва Уорнък.
За беда, само желанието не се оказва достатъчно и след три дни идва поражение в наистина странен финал със Сао Пауло. „Червената“ доминация на терена е пълна и дори неочакваният гол в 27-мата минута на Минейро – единствено положение за бразилците в срещата – не тревожи европървенеца. След малко повече от час обаче идва последният съдийски сигнал на мач, в който Ливърпул вижда как три негови гола са отменени, напречната греда е отбила един удар, безплодни се оказват 17 корнера и са пропуснати още куп положения в историческо представяне на вратаря Рожерио Сени. Бенитес все пак вини не малшанса, а съдиите и неполиването на терена преди мача – споделя това си виждане с президента на ФИФА Сеп Блатер веднага след финала.
Едва ли настроението на испанеца би се подобрило, ако бе разбрал, че контузеният халф Дитмар Хаман е прекарал голяма част от последвалата вечер в килия след нещо, което сам описва като „меле“ с фенове в токийски бар. За щастие на германеца точно тази история не вижда бял свят доста време занапред.
Превъртаме напред с 14 години и стигаме до момента, в който съставът на Юрген Клоп има шанс най-сетне да счупи проклятието над Ливърпул. Турнирът все още не е покорил сърцата на повечето футболни фенове, ала плановете на ФИФА да поправи формата му през 2021 г. би трябвало да помогнат за целта. Гилеспи, днес коментатор за клубната телевизия, посочва други плюсове от спечелването на този трофей:
„Глобалният фокус към футболните отбори сега е далеч по-голям от преди и сега говорим за Ливърпул като за търговска марка. Ако искаш да продаваш този бранд на световната сцена, тези мачове добиват по-голямо значение. Затова и за мен това е голям шанс за Ливърпул да отиде на нова територия, да я превземе и да тропне по масата, че се е завърнал на челно място на световната сцена, а не само стои на заден план и се притеснява да пристъпи напред.“
Неговият сънародник Джон Уорк се съгласява: „Трябва да си шампионът на всичко! Спечелихме Шампионската лига, което е чудесно, и искаме да спечелим и Премиър Лийг сега. Няма нищо по-добро обаче от това да си шампион на света, нали така?“.
Освен ако всички тези приказки за проклятие не крият у себе си някаква доза истина, Ливърпул може да е само на един мач от това да разбере отговора на въпроса на Уорк.
Дейвид Линч, „Ийвнинг Стандард“