Иван Петков на 50: Имам още много мечти и недовършена работа! Свързани са с България

Не съжалявам за изгубени мачове, а за изгубени приятели

Бившият старши-треньор на националния отбор на България по волейбол за жени Иван Петков навърши 50 г. Той е роден на 18 октомври 1976 г. в Пловдив. Играе волейбол от дете. Тренира от 1988 г. в "Локомотив". Състезава се още за "Козлодуй" (1998/1999) и "Металик" (2000-2002). В Сопот приключва кариерата му след контузия в дясното рамо. Но пък рано получава рамо от един от треньорите си в "Локомотив" - Стоян Гунчев, който го кани от 2003 г. да е треньор на пионерките и девойките младша възраст на "Марица". От сезон 2005/2006 е старши треньор на женския отбор. Той е наставникът, превърнал "Марица" в хегемон на българската сцена - под негово ръководство пловдивчанки печелят първите 6 от настоящите си 12 поредни шампионски титли. Петков извежда клуба 5 пъти до Купата на България. През 2017 г. "Марица" става първият отбор в България, играл в груповата фаза на Шампионската лига по волейбол за жени. През февруари 2019 г. е записана и първата победа. През сезон 2019/2020 пловдивчанки завършват на 11-о място в Шампионската лига след три победи. През октомври 2020 г. става треньор на украинския "Прометей". Превръща и него в хегемон - печели 3 шампионски титли, 3 купи и 3 суперкупи в Украйна. Извежда "Прометей" до историческо първо класиране за елиминационната фаза на Шампионската лига.

Работил е в женските национални отбори на България при подрастващите, включително и помощник при жените, а от 2018 до 2021 г. е старши-треньор на женския национален отбор. От 2022 до 2024 г. е и национален селекционер на Украйна. Печели общо три пъти "Златната лига" - два пъти с България (2018 и 2021) и веднъж с Украйна (2023). Вкарва и двата отбора във Волейболната лига на нациите.

През 2024 г. поема френския "Волеро". 50-ия си рожден ден посреща в Израел като треньор на "Макаби" (Хайфа).

Иван Петков даде интервю пред "24 часа" за половинвековния си юбилей.

- Господин Петков, половинвековният юбилей е чудесен повод за равносметка, каква е вашата? Какво постигнахте, какво не успяхте, какво е щастието за вас, за какво съжалявате, за какво мечтаете след 50?

- Първото и най-важно - че имам стабилно семейство. Най-голямото щастие в живота ми за тези 50 години е това, което имам вкъщи. Това е богатството, което имам. Хората, които ме търпят, независимо от особеностите на моята професия, и са направили много компромиси заради мен. С Таня сме семейство вече над 10 години. Имаме Григор. Това е истинското изражение на успеха в живота. Да имам стабилно семейство, това е най-голямата ми победа.

Извън това - в професионален план постигнахме много неща. Винаги използвам множествено число и казвам постигнахме, защото аз се асоциирам с хората, с които работя. Доста сантименти има в постиженията ни през годините.

Има и разочарования в професионален план - изпуснати победи, изпуснати възможности. Но всъщност професионално не бих казал, че има неща, за които да съжалявам чак толкова, тъй като все още продължавам да работя, да правя това, което обичам. И се надявам, че тепърва има върхове, които трябва да покорим.

В чисто човешки план има неща, за които наистина много, ама много съжалявам - за няколко човека, с които съм развали отношенията си. Изпуснатите победи са повод за съжаление в първия момент, но това са преходни неща. Неща, които минават и заминават, а ти само трябва да се научиш от тях. Етап от работата, част от спорта. Учиш се, продължаваш и разочарованието преминава. Затова не бих казал, че съжалявам за изгубени мачове, но истински ме боли за изгубени приятели.

Погледнато по-общо, от професионална гледна точка най-удовлетворяващо е, че успяхме в няколко проекта - да ги изведем до своя успешен край. Това е сладостта на нашата работа. Да, бих казал, че съм щастлив на 50.

Иван Петков със съпругата си Таня и сина им Григор

- Треньорската професия краде доста от времето за близките, но пък именно волейболът ви събра с Таня, а това ви подари Григор - вярвате ли, че съдбата си знае работата?

- Аз съм вярващ човек и съм благодарен на Господ, че ме дари с това прекрасно семейство, което е до мен в трудни моменти, а в нашата професия трудните моменти са доста. Винаги съм далече от семейството, особено в последните 15-17 години - постоянно ме няма. Затова най-много благодаря на съдбата, че имам това семейство, в което успявам да намеря утеха, щастие и топлина, която ме зарежда. С Таня сме заедно 12 години, вече над 10 от които официално семейство. Григор се появи на бял свят през декември 2016 г. Ако има едно нещо, за което съм най-благодарен в този живот, е, че ги имам тях.

- Явно най-хубавите неща досега са ви се случили около 40-ата годишнина?

- Да, около 40-ата и до 50-ата ми годишнина се случиха доста хубави неща. Върхове и в кариерата ми, и в личния ми живот. Сватбата с Таня, раждането на Григор, успехите и в професионален план - спечелването на доста титли, знаковите ми постижения като треньор са след 40-ата ми годишнина.

- Ако имате мечти или цели за след 50, какви са те?

- Аз имам много мечти. Имам много непостигнати мечти. Имам много несвършена работа, която съм си поставил като цел. И силно се надявам, че Господ ще и даде време и шанс да успея да свърша работата, която имам в главата си. Или по-точно - в мечтите си. Аз съм човек, който мечтае доста. Представям си доста неща, които искам да се сбъднат. Но даде ли ни Господ най-важното - да сме живи и здрави, нещата са постижими. Когато стигнеш една такава възраст - 50 години, се замисляш - много ли е, малко ли е? Не можеш да си сигурен кой е точният отговор. Мога да кажа какво мисля в момента - за мен в момента е малко, 50 години не ми се струват толкова много, както съм разсъждавал, виждайки 50-годишни хора, когато аз съм бил на 30. В момента определям 50-годишнината като зряла възраст, след която животът тепърва предстои. За мен един мъж на 50 трябва да бъде и в най-зрялата си възраст, и в силите си. Дай боже да е така, защото имам доста мечти, които искам да изпълня. До този момент от живота ми Господ е бил благосклонен към мен, надявам се да продължи по същия начин. Да, мечтая и в личен, и в професионален план. Но това са неща, които зависят най-вече от самия теб. И се моля само за едно - дълголетие, което да ми даде шанса с хората до мен да сбъдваме мечти.

- Ако задълбочите размислите върху професионалните си успехи, за да подредите постиженията си в своеобразна класация, кой е най-големият ви успех? От "Марица" по-дълбоко и по-високо има ли?

- Дали "Марица" е най-големият ми професионален успех, не мога да кажа, но като емоция - това е най-емоционалното ми професионално изживяване. Емоциите от това дълго и успешно пътешествие са наистина дълбоки. Ако опитам да оставя емоциите настрани, в професионален план и с украинския "Прометей" постигнахме много добри неща - чисто като класиране нещата бяха по-добри. В "Марица" стигнахме високите постижения, покорихме върхове, които преследвахме с дълги години работа, градихме тези успехи дълго време. Докато в "Прометей" нещата се случиха за много по-кратък период от време. В "Марица" започнахме почти от нулата, докато в "Прометей" процесите бяха стартирали, но също бяха в много начален етап. Като резултати "Прометей" е по-добре, но емоцията в "Марица" надделява. Затова не бих се ангажирал да кажа категорично кой е по-успешният проект. Това на клубно ниво. Иначе е ясна най-голямата тръпка и отговорност - с националния отбор на България. Разсъждавайки, на национално ниво пак бих направил паралел между България и Украйна. Победите, които постигнахме с женския национален отбор на България, бяха по-сериозни, но пък с Украйна направихме впечатляващ скок - за две години и половина от 42-ра позиция стигнахме до 17-а позиция в световната ранглиста. И България, и Украйна ги класирахме във Волейболната лига на нациите, и с България, и с Украйна спечелихме "Златната лига". С България сме побеждавали по-ерудирани съперници. И извън изключителната емоционална връзка, с България резултатите са по-добри. А като добавя и сантиментите, няма по-запомнящо се и вълнуващо. Все пак ние сме българи. А за мен - да бъда начело на националния отбор на България е гордост, това е страница от моя живот, която винаги ще помня. Националният отбор на България е кауза, за която съм щастлив, че съм имал възможност да допринеса. Националният отбор винаги ще бъде част от мен. И винаги ще съм готов да откликна с каквото е нужно за националния отбор на България. Докато Украйна е чисто професионален етап от кариерата ми.

Иван Петков като треньор на "Прометей"

- Имат ли нещо общо мечтите след 50, несвършената работа и националният отбор на България по волейбол за жени?

- Имат, разбира се. България винаги ще бъде мечта за мен. От моя гледна точка бих казал, че с тази мечта имаме нещо за довършване. Когато си тръгнах от националния отбор на България, това решение беше плод на емоция. Не емоция, следствие от европейското първенство, а комбинация от новия проект и някои неща, които смятах, че ще се променят за националния отбор след това мое решение. Но това не е тема, която искам да подхващам - тя ще си остане между мен и хората, с които сме я коментирали тогава. Въпреки онзи момент с емоционалното решение да си тръгна, аз знам, че имаме нещо да довършим. Дали Господ ще ни даде този шанс - това вече не мога да знам. Но чисто професионално, даже и неофициално, даже и само със съвети, ако са нужни - аз винаги съм готов да помагам на българския национален отбор и на българския волейбол.

Радост като никоя друга - след голяма победа за България

- Как виждате вие актуалната ситуация в женският национален отбор на България? При девойките записахме изключителни успехи - световна титла, европейска титла и вече в представителния отбор се вливат момичета на световно ниво, но пък женският ни тим тази година изпадна от Лигата на нациите...

- Първо, не е болка за умиране, че България е изпаднала от Волейболната лига на нациите. Естествено, не е приятно. Проблемът не е толкова, че България е изпаднала, а каква е перспективата, кой какво търси да направи в националния отбор. Какво виждам сега в националния отбор ли? По-скоро не в хората, които са повикани в националния отбор, а в това, с което разполага българският волейбол като млади кадри, виждам нещо, което ни дава оптимизъм за много сериозно бъдеще. Казвам го най-отговорно - този отбор след две години може да се завърне с гръм и трясък в световния елит. Доста отдавна не е имало такова качество на състезатели, каквото се вижда при подрастващите. Убеден съм, че период от две години е достатъчен този отбор да израсне и да постигне резултати, с които всички ще се гордеят. И най-вероятно тогава ще се позабравят тези негативни няколко години, които имаше женският ни национален отбор. Нагласата към волейбола в България - без значение мъже или жени, винаги е била за по-сериозни резултати, заради което може би тези години са донесли разочарование, но се вижда, че има светлина в тунела.

- На клубно ниво сте в началото на ново предизвикателство - отбелязвате половинвековния си юбилей в Израел като треньор на "Макаби" (Хайфа). С какво точно сте се захванали в момента?

- Предизвикателство е точната дума. Преди да дойда в Израел една година почивах. Имаше ситуация в живота ми, която ме накара да погледна по различен начин и да си направя равносметка, докато бях във Франция - че аз съм голям длъжник на семейството си. И дали не трябва за известен период от време да си остана вкъщи, тъй като Григор беше на 8 години, а мен постоянно ме няма заради работата ми. Аз имам спомен само един рожден ден с него. Той много ми липсваше, но по-важното е, че аз много липсвах на него като баща. Заради треньорската ми работа във волейбола, той растеше като дете без баща. Имайки предвид динамиката на нашата професия, много е трудно Таня и Григор да са навсякъде с мен. За доста голям период от време сме разделени. Затова се бях замислил дали да не си дам почивка. Не бях взел крайното решение. Ръководството на "Волеро" тогава проведе разговори с мен с настояване да продължим. И аз се съгласих да остана още една година. Но пък през лятото на 2025 г. се случиха неща, заради които трябваше да се разделим. Непланувани неща. Така че онова, което си мислех - дали не е правилно да си остана вкъщи при съпругата си и детето ни, стана факт.

Чисто професионално бях поставил високи изисквания за отбор, ако излезе предложение, за да се съглася. През пролетта дойде предложението от Израел. Към онзи момент бях получих още няколко. Никога не бях си представял, че мога да попадна в Израел като волейболна дестинация. Бяха много настойчиви. Предложиха ми тригодишен проект. Не е тайна, че аз винаги съм предпочитал да се захвана с проект, а не с краткосрочни авантюри, както са договорите при нас в повечето случаи. В момента, в който се срещнах със собственика на "Макаби", веднага ми стана ясно, че проектът е много сериозен. И затова в момента съм в Израел. Нещата все още са сурови, доста вода трябва да изтече, за да се удовлетворят желанията на собственика. Да видим дали ще ни се получи отново, но те заради това са се свързали с мен, защото във визитката са видели няколко различни развити проекта, постигане на резултати, влизане в Шампионска лига.

- Сега, когато сте в престижната лига на успелите 50-годишни мъже, на кои хора бихте благодарили, че сте стигнали дотук?

- Пак ще започна със семейството си - с родителите си, с жена ми, със сина ни. Шансът, който ми се даде във волейбола, от Стоян Гунчев. След това - един изключително важен човек за мен, който направи доста, за да стигна до това ниво - Илия Динков. Това са хората, най-близко до сърцето ми. Но и по-рано ви казах, че за успеха винаги говоря в множествено число - има страшно много хора, които са били и са до мен. Аз никога не съм се определял сам като подлог на успеха, успехът е в множествено число. И благодаря на всеки, който е допринесъл за запомнящите се постижения. А дали постигнатото е малко или много, зависи от гледната точка. Аз съм благодарен на живота за годините дотук и гледам с мечти към годините напред.

Найден Тодоров, "24 часа"

Добави Sportal.bg като предпочитан източник в Google

Следвай ни: