)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
,fit(968:545))
,fit(968:545)&format=webp)
Двадесет години след смъртта му едва на 27-годишна възраст, трикратният шампион от „Мастърс“ Пол Хънтър остава една от най-обичаните и запомнящи се звезди в историята на снукъра. Харизматична личност и безстрашен състезател, англичанинът от Йоркшир пленяваше публиката с атакуващия си стил и забележителната си способност да играе най-добрия си снукър под напрежение.
По повод годишнината от кончината му сайтът на World Snooker Tour се върна към неговата забележителна кариера и спомените на някои от играчите, срещу които се е състезавал.
Хънтър спечели титлите си от „Мастърс“ през 2001, 2002 и 2004 година. Неговото хладнокръвие в решаващите моменти се подчертава от факта, че спечели и трите финала с резултат 10:9. В мача за титлата през 2001 година Хънтър изоставаше със 3:7 срещу Фъргъл О'Брайън, във финала през 2002 година губеше с 0:5 от Марк Уилямс, а през 2004 година беше изостанал с 2:7 срещу Рони О'Съливан.
По пътя към триумфа си през 2001 година той победи най-добрия си приятел Матю Стивънс, след като преди това никога не беше печелил мач в турнира. Двамата бяха неразделни по време на състезанията и за Стивънс загубата на приятеля му беше особено тежка.
Стивънс разказва:
„Толкова е тъжно. Човек забравя колко млад беше – само на 27 години. Не става дума единствено за бъдещето, което имаше в снукъра. Загубихме един специален човек. Няма никакво съмнение, че щеше да стане световен шампион многократно. Поглеждаш Джон Хигинс и Марк Уилямс, които продължават да играят и след навършването на 50 години, а Пол беше само на 27. Пред него имаше огромно бъдеще. Наистина е много тъжно.
Имахме една-две доста дълги нощи. Бяхме си доста непослушни. Когато ходехме в Китай, се преструвахме, че сме си легнали до 11 вечерта, но всъщност още бяхме навън. Това не ни попречи чак толкова много, но може би загубихме един-два мача, които трябваше да спечелим, защото не си лягахме до четири-пет сутринта. Но това беше част от удоволствието от живота.
Тези финали на „Мастърс“ бяха типични за Пол. В няколко от тях изоставаше сериозно, но нищо не го притесняваше и приемаше всичко спокойно. Като започнем от победата му срещу мен през 2001 година, когато той мразеше мястото, на което се провеждаше турнирът, и стигнем до днес – сега този турнир е негов, а трофеят носи неговото име. Не би могъл да бъде кръстен на по-достоен човек.“
Спомняйки си финала през 2001 година, О'Брайън признава, че е бил разочарован от загубата, но не е изпитвал завист към Хънтър за неговия триумф. Напротив, радва се, че е имал възможността да сподели с него зеленото сукно на една от най-големите сцени в снукъра.
О'Брайън казва:
„Това просто олицетворяваше характера му. Видяхме го отново към края, когато играеше в „Крусибъл“, докато се подлагаше на химиотерапия. Беше наистина тъжно, но той никога не се предаде. Едно е да се бориш докрай в мач по снукър и никога да не се отказваш. Съвсем друго е да запазиш позитивната си нагласа предвид всичко, което му се случваше, и обстоятелствата, пред които беше изправен. По поведението му изобщо не можеше да разбереш през какво преминава. Това говореше много за него.
Той притежаваше онази особена звездна харизма и беше истинска атракция за публиката. Онази вечер беше невероятно шумно. Всъщност си спомням как, когато последната черна топка влезе в джоба, си казах да изчакам шума. Беше оглушително. Той изоставаше в мача, беше изключително популярен играч и шумът беше невероятен. Дори след това останахме будни и разговаряхме помежду си до шест сутринта. Това бяха прекрасни моменти.
По онова време загубата беше съкрушителна. Можете да видите снимки от края на мача, на които съм с празен поглед. Просто бях съсипан, че загубих. Това е толкова голям турнир. Разочарованието беше огромно, но всичко това вече е отминало. От моя страна би било чист егоизъм да гледам назад на тези събития по друг начин, освен с топли чувства. Аз имах възможността да видя как дъщеря ми пораства. Можеш да загубиш всеки турнир, но това, което се случи с него, беше ужасно. Победата отиде при правилния човек.“
По пътя към финала през 2002 година Хънтър победи шампиона от „Мастърс“ през 1994 година Алън Макманъс с 6:5. Поглеждайки назад, шотландецът смята, че непринуденият подход на Хънтър към играта е бил в основата на успехите му на най-големите сцени.
„Играчът от днешното поколение, за когото ми напомня, е Джао Синтун. Той притежаваше способността да не усложнява играта. Това е необичайно и винаги е било така. Мисля, че Пол беше много подобен в това отношение. Никога не изглеждаше, че играта му коства някакви усилия. Именно това ми правеше впечатление. Винаги изглеждаше така, сякаш истински се наслаждава на играта. Иска ми се да бях взел пример от него, защото за повечето хора всичко това изисква огромни усилия. Не можеше да го поставиш под напрежение. Изглеждаше, че нищо не му влияе особено“, казва Макманъс.
„Това беше огромна загуба. Никога не знаеш какво ще се случи, но вероятно той щеше да продължи да печели дори и сега. Със сигурност щеше да се грижи за себе си, а тъй като играта му беше толкова естествена и неусложнена, това щеше да му помогне много. От гледна точка на снукъра никога няма да разберем колко много титли можеше да спечели. Със сигурност щяха да бъдат доста. Това променя историята на играта, но той вече беше важна част от нея. Да спечелиш три титли от „Мастърс“ по начина, по който той го направи, и на тази възраст, беше направо невероятно.“
Съперник на Хънтър в полуфиналите през 2004 година беше Джон Хигинс, който днес е четирикратен световен шампион. Поглеждайки назад, Хигинс смята, че Хънтър е успял да привлече публика, която далеч надхвърля традиционните почитатели на снукъра.
Хигинс разказва:
„Мисля, че той беше следващата голяма звезда след Рони. Хората дори копираха прическите му и разни други неща. И на мен много ми се искаше да опитам нещо подобно! Липсва ни страшно много. Беше красив младеж и щеше да надхвърли границите на спорта по същия начин, по който го направи О'Съливан. Загубата му продължава да бъде тъжна за нашия спорт и за много от играчите, които бяха близки с него. Аз не бях непременно сред най-близките му хора, но го възприемах като един малък палавник. Той беше човек, който идваше с намерението да заеме мястото ти в играта. Подхождаше към снукъра с нагласата да хване бика за рогата и да атакува смело.
Беше все едно да държиш тигър за опашката. Изваждаше от арсенала си всевъзможни удари и не можеше да вземеш надмощие над него. Опитваше се да го поставиш в определени капани, но той беше достатъчно умен, за да обърне ситуацията и сам да те хване в капан. Играх срещу него и когато спечели първия си турнир – Откритото първенство на Уелс. Победи ме на финала. По-късно се опитваше да чука на вратата на хотелската ми стая, за да ме накара да отида на партито. Аз, разбира се, бях доста съсипан от загубата. Но той беше такъв човек – живееше живота си на пълни обороти.
Това, че трофеят от „Мастърс“ носи неговото име, е невероятен начин да бъде почетена паметта му. Винаги се развълнувам, когато гледам финала, а баща му Алън често присъства там. Всеки път, когато го видиш, изпитваш съчувствие към него. Сега и аз самият съм баща и си давам сметка през какво е трябвало да премине семейството му. Всеки път, когато видя Алън, го прегръщам силно и го питам как е.“
Носителят на трите най-престижни титли в снукъра Шон Мърфи си спомня съперничеството си с Хънтър още от времето, когато двамата са си проправяли път през юношеските и аматьорските турнири. Размишлявайки върху кариерата му, Магьосника е благодарен за приноса на Хънтър и вярва, че той е изиграл огромна роля за развитието на снукъра до днешното му състояние.
„Просто си спомням, че той беше с класа над останалите. Когато влезеше в стаята, присъствието му се усещаше веднага. И той запази това излъчване през цялата си професионална кариера“, казва двукратният шампион от „Мастърс“ Мърфи. „Пол се превърна в емблематична фигура. Беше изключително красив и привличаше публика, до която снукърът не беше успявал да достигне преди това. Но това по никакъв начин не променяше факта, че той беше невероятно талантлив професионален състезател. Когато го видях за първи път, беше талантлив юноша, който се опитваше да пробие. И той успя. Имахме късмета да бъде част от нашия спорт и е напълно заслужено трофеят от „Мастърс“ днес да носи неговото име. Никога няма да забравим приноса му към снукъра.“
Добави Sportal.bg като предпочитан източник в Google
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)