Майкъл Джонсън и хрониката на един кошмарен провал за леката атлетика

Майкъл Джонсън предусетил, че годината ще бъде мрачна, когато половината от улицата му изгоряла. През януари 2025 г. горски пожари опустошили хълмовете северно от Лос Анджелис, разпалвани от ветрове със силата на ураган, а той и съпругата му Армин се оказали в самия център на огнения ад. Щетите по дома им и квартала им в Малибу били толкова сериозни, че оттогава двамата са сменили шест различни жилища под наем. Днес, 18 месеца по-късно, все още не са се завърнали у дома.

„Имаме се един друг“, усмихва се той в интервю за "Телеграф". „Мисля, че понеже сме преминавали и през други трудни моменти, винаги гледаме колко сме щастливи и какво имаме, вместо да питаме: „Защо това се случи на нас?“. Но беше трудно – и продължава да бъде.“

Интервюто се провежда в Санта Моника под измамно идиличното калифорнийско слънце. Дори 19-километровото му пътуване дотук по крайбрежната магистрала Pacific Coast Highway е усложнено от затворени пътища и продължаващи ремонти на електропроводи след пожара „Палисейдс“. Той изпепели близо 96 квадратни километра и унищожи почти 7000 сгради в някои от най-желаните райони за живеене на планетата. Спомените и отличията от забележителната спринтьорска кариера на Джонсън, включваща четири олимпийски титли и осем световни, останали недокоснати от пламъците, но всекидневният живот се превърнал в изпитание.

„Това ни се отрази тежко“, казва той. „Запазихме реалистична гледна точка, защото имаме съседи и наши добри приятели, които изгубиха домовете си, изгубиха всичко. Част от вещите ни останаха в къщата, а ние не можехме да стигнем до тях. Минаха няколко месеца, преди изобщо да можем да влезем отново в Малибу.“

Плътният и лесно разпознаваем баритон на Джонсън, който отдавна го е утвърдил като безспорен авторитет в отразяването на леката атлетика от BBC, кара дори разказа му за апокалиптични събития да звучи успокояващо. На 58 години той вече е преминал през своя дял от ужаса. След като беше двоен световен рекордьор, му се наложи отново да се учи да ходи, след като инсулт през 2018 г. първоначално отне всякаква чувствителност в лявата половина на тялото му. Животът му беше преобърнат от пожар, какъвто се случва веднъж на поколение, но сега разговорът е за пожар от друг вид.

Голямата му мечта да революционизира леката атлетика, да я внедри по-дълбоко в общественото съзнание и да създаде спектакъл, заслужаващ максимално внимание и извън олимпийската еуфория веднъж на четири години, се превърна в кошмар. В най-ниската си точка той заплашваше да изпепели доброто му име. Това е първото интервю на Джонсън, в което обяснява какво се е объркало и разкрива непоносимия стрес, създаден от случилото се. Неговият проект Grand Slam Track (GST) беше замислен така, че да донесе на най-бързите мъже и жени в света славата и възнагражденията, които според него заслужават, но дълго са им били отказвани. Леката атлетика е майката на всички спортове, изградена около първичните въпроси кой може да бяга най-бързо, да скача най-високо и да хвърля най-далеч. Джонсън твърди, че ако хората можеха да изберат само една свръхсила, повечето биха избрали скоростта.

„Това е суровата му същност, неговата чистота“, казва той. „Мога да сложа шестгодишно дете пред телевизора да гледа състезание и няма да има нужда да му обяснявам нищо. Печели първият, който пресече финалната линия. Но има и много пластове и хората искат да разберат: „Как един атлет изминава 400 метра за 43 секунди? Какво се изисква за това?“. Започваш да осъзнаваш, че не става дума само за чиста скорост и че не е толкова просто, колкото изглежда. Това е много, много сложно – и именно в това има красота.“

Джонсън е идеалният човек, който да опише величието на този спорт. Освен приятния си начин на изразяване той разполага и със забележителна кариера, на която да се опре. Представянето му на 200 метра на Олимпийските игри в Атланта през 1996 г. продължава да бъде едно от най-поразителните постижения в целия спорт.

„Този мъж със сигурност не е човешко същество“, възкликна коментаторът Дейвид Коулман, докато Джонсън се откъсваше от останалите в онази опияняваща нощ в щата Джорджия – със златните си обувки, накъсаната крачка и прочутата изправена стойка. Спечелилият бронза Ато Болдън комично му се поклони и посочи часовника, показващ 19,32 секунди – с повече от три десети по-бързо от всичко, постигано дотогава в дисциплината.

„Това не е време“, пошегува се той. „По-скоро звучи като рождената дата на баща ми.“

Превъзходството на Джонсън на 400 метра беше също толкова неоспоримо. Той на практика превърна най-дългия спринт в бягане по часовник срещу самия себе си. Когато подобри световния рекорд в Севиля през 1999 г. с 43,18 секунди, най-близкият му съперник завърши на 1,11 секунди зад него. Това беше толкова абсурдна разлика за една обиколка, че дори финалът на 5000 метра на същото първенство беше по-оспорван.

От особена важност беше и фактът, че той постави същата дистанция между себе си и допинг скандалите, помрачили неговата епоха. Джонсън винаги категорично се противопоставяше на употребата на препарати за подобряване на представянето. Затова, когато през 2024 г. измисли концепцията за Grand Slam Track, проектът изглеждаше освежаващо. Това беше добър пример за човек, необременен от мрачното минало на леката атлетика, който решава да поведе крайно необходимата промяна. Лесният вариант щеше да бъде от комфорта на студиото на BBC да продължава да се оплаква от недостатъците на спорта и неспособността му да привлича вниманието извън олимпийските игри. Вместо това той заложи всичко.

„Реших, че няма просто да продължавам да стоя отстрани и да бъда един от хората, които се оплакват. Щях да направя нещо по въпроса.“

Визията му най-сетне се превърна в реалност през април миналата година в Кингстън, Ямайка. Обещанието беше почти 100 от най-добрите атлети в света да се събират четири пъти годишно по подобие на турнирите от Големия шлем в тениса и голфа, а наградният фонд само за първия сезон възлизаше на 9,7 милиона британски лири. Джонсън не пестеше никакви разходи – плащаше на атлетите самолетни билети в първа класа и дори поемаше пътуванията на техните партньори. Британската звезда в средните бягания Джош Кър се присъедини към лигата, както и американските спринтьорски икони Габи Томас и Сидни Маклафлин-Леврони. На повърхността всичко изглеждаше спокойно, но финансовите основи бяха нестабилни. Когато състезанието в Ямайка се проведе пред трибуни, запълнени едва на около една трета, ключовият инвеститор Eldridge – инвестиционната компания на съсобственика на Челси Тод Боели – се разколеба. Тя се отказа от намерението си да осигури финансова инжекция от 30 милиона британски лири. Скоро настъпи хаос.

Grand Slam Track беше договорил излъчване по безплатни телевизии в 200 държави, но Джонсън не можеше да издържа проекта единствено със собственото си богатство. Внезапното оттегляне на средствата означаваше, че инициативата, на която беше отдал сърцето и душата си, вероятно нямаше да оцелее до края на годината.

След привидно успешни състезания в Маями и Филаделфия финалът в Лос Анджелис беше отменен по-малко от две седмици предварително.

„Изправихме се пред катастрофален проблем с капитала“, признава Джонсън. „Оказахме се с недостатъчно финансиране за това, което бяхме изградили, както и за бюджетите и целите си. Беше изключително трудно да се справим с това.“

В личен план ситуацията беше унизителна. Силата на образа на Джонсън се основаваше върху неговата аура на неуязвимост, върху представата, че никога не губи. Един от многото поразителни факти за кариерата му е, че всичките 12 медала, които спечели на големи първенства, бяха златни. Казано направо, среброто и бронзът не бяха валути, с които той боравеше.

„Хората ме познават като победител“, казва той. „Изграждаш си такава репутация и всички приемат: „О, Майкъл винаги печели“.“

Този път обаче той не просто губеше, а се давеше. Унижението беше допълнително засилено от факта, че вече не разполагаше с парите, необходими, за да плати на своите атлети. От всички рани тази беше особено дълбока. Когато помолил атлетите да опишат какво ги разочарова в спорта, един от най-честите им отговори бил трудността да получават парите си навреме. Сега Джонсън, борещ се с непредвидени обстоятелства, нарушавал същото основно правило.

„Те искаха да бъдат третирани като професионалистите, които са, а аз винаги съм смятал, че го заслужават. Но след като изградих всичко това за тях и с тази цел, се озовах в положение, в което не знаех как ще им платя. От мен и единствено от мен зависеше да го направя. Никой нямаше да дойде да помогне.“

В крайна сметка Джонсън събрал 11 милиона долара, за да плати на атлетите, но след това поставил GST в процедура по доброволен фалит. Средствата били внесени в доверителна сметка, а през май федерален съдия одобрил плана му парите да бъдат разпределени между атлетите и кредиторите.

Докато процесът не приключил, Джонсън отказвал интервюта в продължение на повече от година.

„Знаех, че докато се занимавам с всичко това и с всички заглавия в медиите, думите ми няма да имат значение“, казва той. „От значение щяха да бъдат действията ми и през последната година се съсредоточих именно върху тях. Платих на атлетите и върнах всичко до неутрална позиция. Затова сега мога да говоря.“

Общо Джонсън осигурил над 8,2 милиона британски лири – най-голямата сума, плащана някога на лекоатлети за участие в състезания. За човек на честта това бил единственият възможен начин на действие. Той обаче дошъл твърде късно, за да предотврати атаките срещу ценностите и мотивите му да създаде лигата.

Недоволството първо се появило сред самите атлети.

„Моля, платете ми“, написа олимпийската шампионка на 200 метра Габи Томас под видео на Grand Slam Track с нейно участие в TikTok. През януари далеч по-малко известният в световен мащаб състезател на препятствия Ерик Едуардс-младши се оплака, че има да получава 14 000 британски лири и че се наложило да започне почасова работа като куриер на Amazon, за да свързва двата края.

Джонсън потвърждава, че всички неизплатени суми вече са издължени, но вредата върху репутацията му била източник на остра болка. След като беше доминираща сила на пистата, той се утвърди и като човек с принципи. Джонсън върна олимпийския златен медал от щафетата в Сидни през 2000 г., след като съотборникът му Антонио Петигрю призна, че по онова време е употребявал допинг.

„Не го искам“, каза Джонсън през 2008 г., когато се отказа от отличието. „Чувствам се измамен, предаден и разочарован.“

Затова изглеждало абсурдно, че в центъра на бурята около Grand Slam Track основната му почтеност била поставена под съмнение.

„Това беше най-трудната част от всичко“, признава той тихо, а споменът за обидата очевидно остава болезнен. „Поставяха под съмнение мотивите ми да го направя, почтеността и характера ми.“

Може би най-тежкият момент настъпил през март, когато в съдебен документ, внесен в щата Делауеър от кредиторите на Grand Slam Track, той бил обвинен, че „тайно“ си е изплатил 372 000 британски лири осем дни преди провала на дебютния сезон. Първоначално Джонсън отхвърлил обвинението като „неоснователно и невярно“, но сега е готов да представи по-подробна защита.

„С удоволствие ще изясня случая, защото това е най-болезненото нещо и истината е точно обратната на написаното. Кредитната карта на Grand Slam Track беше достигнала лимита си, защото имахме сериозни проблеми с паричния поток. Трябваше да осигурим полети до Маями и Филаделфия на 96 атлети и техните придружители. Трябваше да настаним 170 души в хотели и в двата града, а в кредитната карта нямаше останал наличен лимит.

Наредих на екипа ни, отговарящ за пътуванията, да използва личната ми кредитна карта, а след това сумата да ми бъде възстановена. Така че полученото от мен беше възстановяване на разходи. Освен това заех 2 милиона долара на компанията, за да сме сигурни, че ще се погрижим за атлетите. Отказах се и от собствената си заплата.“

Той бил обсаден и подложен на безкрайни нападки, на които не можел да отговори публично. Основателят на Диамантената лига Патрик Маджар нарече конкурентното състезание „Grand Flop Track“ ("Големият провал"). Мениджъри на атлети публикуваха изявление, в което поискаха „елементарна финансова отговорност“. Дори президентът на Световната атлетика лорд Себастиан Коу заяви за забавените плащания:

„Няма смисъл да се преструваме, че ситуацията е задоволителна. Не е добра.“

По този въпрос Джонсън не възразява. Сред цялото обществено порицание обаче е благодарен, че някои хора останали до него. Един от тях бил Джош Кър, очакваният наследник на Коу като британски крал на 1500 метра.

„Заставам зад хората, с които подписах договор – смятам, че са добри хора“, каза Кър.

„Това много ми помогна“, признава Джонсън. „Означаваше много за мен.“

Напрежението видимо се отразило върху здравето му. Откакто прекрати кариерата си през 2001 г., той превърнал в свой приоритет всяка година да преминава през възможно най-подробни медицински прегледи. Една от областите, в които винаги получавал високи оценки, била способността да контролира тревожността си. Обикновено определял равнището на своя стрес някъде между нула и четири по десетобалната скала. Къде би поставил това изпитание?

„Беше десет“, отговаря той. „В олимпийския спринт трябва да покажеш най-доброто от себе си за няколко секунди и получаваш само една възможност на всеки четири години – вероятно няма нищо по-стресиращо от това. Но случилото се беше най-силният стрес, с който се бях сблъсквал от много време. Определено имах нощи, в които не спях и оставах буден с мисли като: „Всичко това е върху мен. Току-що излезе ново заглавие – дали атлетите му вярват?“. Тези неща тежаха страшно много на мен, а също и на семейството ми.“

С поразителна откровеност той признава:

„Питах се: „Глупав ли си? Защо го направи? Това изобщо не ти трябва“.“

Съпругата му била разтревожена от отражението на случващото се върху него, но подкрепата ѝ останала непоколебима. Майкъл и Армин се запознали през 2003 г., точно когато той обмислял първите стъпки от живота си след олимпийската кариера. Оттогава преминали заедно през няколко тежки изпитания. Малко от тях били толкова напрегнати, колкото последствията от инсулта, който Джонсън получил на 50-годишна възраст. Той приключил тренировка у дома, когато усетил странно изтръпване по лявата си ръка.

Когато в болницата му направили ядрено-магнитен резонанс, левият му крак вече бил неподвижен. Лекарите го предупредили, че няма гаранция колко време ще продължи възстановяването или доколко пълно ще бъде то. Верен на характера си, Джонсън подходил към рехабилитацията като към олимпийски финал. Правел по три физически занимания дневно и упражнения за мозъка между тях, а Армин, която е готвач, внимателно следяла хранителния му режим. Тяхната педантичност дала резултат и Джонсън възстановил напълно здравето си за десет месеца.

Фактът, че Армин присъства в стаята по време на това интервю, показва както през какво е преминала двойката напоследък, така и колко силно тя се тревожи за съпруга си.

„Жена ми е всичко за мен“, казва Джонсън. „Преминали сме през много неща заедно. Тя се тревожи за мен, а аз се тревожа, че тя се тревожи за мен. Тя не е искала всичко това. Но разбира от какво се нуждая в подобни моменти. Нямам нужда от съжаление и от хора, които да казват: „О, Майкъл, много съжалявам, че ти се случва това“. Имам нужда от подкрепа, чието послание е: „Можеш да го преодолееш. Ако някой е способен, това си ти“.“

По всички стандарти той притежава феноменална устойчивост. През 1992 г. беше фаворит за олимпийската титла на 200 метра в Барселона, но отпадна преди полуфиналите, след като получи хранително отравяне в ресторант в Саламанка. Вместо да позволи на гнева да го завладее, той обяви, че четири години по-късно в Атланта ще бъде „човекът“, че ще се присъедини към Джеси Оуенс и Карл Люис сред безсмъртните имена в леката атлетика.

Той подкрепи самоувереното си обещание по забележителен начин, като стана единственият мъж, печелил дубъл на 200 и 400 метра на едни и същи олимпийски игри.

„Това е урок, към който успявам да се връщам отново и отново“, казва той. „Помага ми да разбера какво зависи от мен. След инсулта връщането до положение, в което отново да се наслаждавам на живота както преди, изискваше абсолютната най-добра версия на самия мен – също както трябваше да дам най-доброто от себе си, за да отида в Атланта и да постигна нещо историческо.“

Неприятна последица от тази мъчителна глава е отсъствието му от британската телевизия. В най-силните си години Джонсън можеше да бъде плашещо напрегнат и сякаш само с присъствието си създаваше силово поле около себе си. По-късно обаче се превърна в блестящ и хаплив анализатор. Отразяването на леката атлетика по BBC често можеше да бъде определено като прекалено сантиментално и пристрастно, а коментаторите намираха всякакви оправдания за борбените британци, отпаднали още в сериите.

Скоро станало очевидно, че Джонсън е от съвсем различна порода. Когато Джонатан Едуардс го попита дали е съгласен, че Марк Люис-Франсис се е представил „невероятно“, печелейки сребро на 100 метра на Европейското първенство през 2010 г., след великолепна пауза той отговори:

„Не.“

През следващите две минути направи безпощаден анализ на британския спринтьор заради липсата му на плавност, наднорменото тегло и факта, че не е спечелил златния медал.

„Британските почитатели на леката атлетика искаха злато“, свива рамене той. „Преди състезанието казвахме: „Да, би трябвало да го спечели“. Когато си тръгне със сребърен медал, зрителят у дома е разочарован, нали? Защо не спечели златото? Смятам, че моята работа е да отразя мислите на тези хора. Не е лесно да бъдеш коментатор, когато си печелил само златни медали – да критикуваш, без да звучиш така, сякаш очакваш всички атлети да направят същото като теб. Но развих умението да се отделям от себе си като състезател. Когато оценявам някой друг, не става дума за това, което аз съм направил.“

Хубавото е, че той подсказва, че надпреварата му с BBC все още не е приключила. Обикновено Джонсън подписваше нов четиригодишен договор с медията след всяка олимпиада, но след Париж 2024 не го направи заради ангажиментите си с Grand Slam Track и ролята си в управителния съвет на Лос Анджелис 2028.

„Ще видим къде ще бъда догодина“, казва той. „Работя за BBC от 22 години и обичам тази работа. Водим постоянни разговори за бъдещето.“

Най-трудният въпрос безспорно е дали визията му да промени фундаментално леката атлетика остава непокътната. Джонсън се зае със спортния еквивалент на полет до Луната и дързостта му го изгори. Въпреки това изглежда, че не желае да се отказва.

„Определено бяхме на правилния път, а след това всичко беше засенчено“, твърди той.

Като спортист Джонсън беше твърдо решен никога да не се отказва, а сега следва същото правило и като предприемач. Този инат обаче няма нищо общо с високомерие.

„Нищо никога няма да се доближи до това да бъдеш олимпийски шампион, затова вече не преследвам подобно усещане“, казва той. „Искам да помогна на този спорт, но нямам нужда да стана известен с това. Просто искам работата да бъде свършена.“

След всичко, през което е преминал, той гледа философски на нещата. Внимава да не се хвърли отново в битката прекалено бързо и осъзнава необходимостта да постави собственото си благополучие на първо място. Тук, под безоблачното калифорнийско небе, той в крайна сметка се придържа към старата мъдрост, че няма нищо красиво без борба.

Материал на Оливър Браун за "Телеграф"

Добави Sportal.bg като предпочитан източник в Google

Следвай ни: