)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
,fit(968:545))
АНТОНИО СЕРПА, TyC Sports
Не ни достигна последната крачка: Испания се оказа твърде силен съперник, дори и заради уважението, което изпитвахме към тях. Сребърният медал обаче си заслужава заради всички празненства по пътя дотук и защото цял един народ се гордее с този национален отбор.
За да спечелиш световно първенство, е нужно нещо повече от чудеса. Но в тези условия само чудо можеше да ни направи шампиони отново. Испания е справедлив шампион или поне справедлив победител във финала, въпреки няколкото стресови момента в последните минути след острото подаване на Симеоне, довело до корнер, удара на Меси, който разби лицето на Мерино, или високия изстрел на самия Джулиано.
В продължение на 118 или 119 от общо 120-те минути Испания контролираше мача. Много, много повече от 65-те процента владение на топката, които показва статистиката. И истината е, че този път националният отбор не беше близо до нищо. Нито до противниковата врата, нито до това да се бори за победата, нито да оспори притежанието на топката, нито да наложи своите условия. Винаги бяхме надиграни, често преодолявани и само ръцете на Дибу предотвратиха по-голямо, много по-голямо поражение. Испания остана вярна на стила си, а Аржентина направи каквото можа, каквото ѝ позволиха – а то не беше много. И ако погледнем състава, който завърши мача, става ясно, че отборът на Скалони приключи турнира с остатъците от тима. Дибу; Молина, Отаменди, Сенеси, Таляфико, Медина; Джулиано, Паредес, Мак Алистър и Меси. Десетима мъже, които първо се съпротивляваха, а след гола на Феран Торес се опитваха да постигнат невъзможно равенство. Вече без титулярните централни защитници (и двамата контузени, Лича – докато поправяше грешка на Де Пол), с изтощения до краен предел огромен Таляфико и с малко останали сили у всички останали.
Въпреки всичко Испания успя да пречупи съпротивата едва в 106-ата минута. Националният отбор се защитаваше с десет души от края на редовното време, когато Енцо Фернандес беше изгонен за фал след грешна преценка. Закъсня, втори жълт картон и червен. Това беше доста символично, защото същото се случваше с отбора през целия мач. Винаги закъснявахме с една или две секунди в търсене на топка, която вече я нямаше. Още от самото начало. План „А“ с Николас Гонсалес (замислен от чувство за малоценност) не проработи, нито успяхме да се преборим за средата на терена, когато влезе Паредес. Страдахме по десния фланг и голът дойде именно оттам.
Сълзите на Меси, лице в лице с хората, гледайки мълчаливо скандиранията едно след друго, подкрепата въпреки всичко, предвещават това, което всички знаем: краят на един цикъл, който със сигурност ще отведе и други. Блестящ, успешен цикъл, който ни изпълни с гордост, развълнува ни и ни представи много по-добре от всеки друг национален отбор в историята. И това е отвъд решението на Лео дали ще изиграе още един, два или десет мача: трябва да мислим за нова ера.
&format=webp)
Правилно постъпиха, че не свалиха сребърните медали: достигането до финала е награда за отбор, който никога не се предаде, който се бори до последния си дъх. Който постигна епични победи в обстоятелства, при които други със сигурност биха се поддали.
&format=webp)
Да оставиш медала на врата си е не само оценка за второто място, от което цял живот сме се отричали, но и урок: загубихме, защото Испания беше по-добра, но никой не може да ни отнеме инфарктните радости по пътя и никой няма да спре да признава Аржентина за велик шампион. За ФИФА, която обича да пълни капитански ленти и знамена с лозунги, които проповядва, но после потъпква, има един сигнал, на който едва ли ще обърнат внимание: да дадеш „Златната топка“ на Родри е почти обида, проява на нулева чувствителност. Не защото испанецът е лош играч, а просто защото Меси беше тялото и душата на Аржентина и на Световното първенство. На 39 години той напои терените с футбол и сълзи, напълни вратите с голове и стадионите с фенове от всякакви националности, дошли да видят на живо този феномен на всички времена. Ако критерият е наградите да се дават на победителите, трябва да съобщим на Инфантино и неговите момчета, че футболът се печели с голове, а не с пасове. Родри не само не отбеляза гол на това Световно, но и направи два милиарда паса, нито един от които не беше асистенция. Но това вероятно е по-дълга дискусия за друг момент.
&format=webp)
Свърши Световното на подвизите, на епичните битки, на невероятните обрати. Всичко е твърде прясно, за да се направи задълбочен анализ защо винаги живеем на ръба на пропастта. Дали е имало грешки в състава, дали е било задължително да се уважат всички ветерани или защо толкова много играчи, които си спечелиха място, така и не получиха шанс. Не е време за упреци, с изключение на един: Лаутаро Мартинес не трябваше да остава на пейката, без да изиграе нито една минута от финала, независимо от проблемите с контузии. Ще видим какво ще донесе бъдещето. Днес се отдаваме на скръбта от тази загуба. И казваме благодаря: за илюзиите и за реалността. За това, че ни правихте щастливи през този месец и половина и през последните пет години. Благодаря, винаги благодаря.
След няколко месеца ще се видим отново с нови мечти.
Добави Sportal.bg като предпочитан източник в Google
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)