Вилфредо Леон за травмите, умората и разговора с Никола Гърбич за националния отбор на Полша

Като млад е получавал помощ от други, а днес самият той се стреми да се отблагодари. В интервю за Сара Калиш от TVPSPORT.PL Вилфредо Леон говори не само за трудния сезон в Богданка ЛУК (Люблин), но и за ценностите, които е възприел от детството си. На заден план обаче остават контузиите и физическите ограничения, с които му се налага да се бори през последните месеци. Въпреки болката и умората, той не се отказва нито за миг.

Сара Калиш, TVPSPORT.PL: – В това лудо време, когато започнахте да играете финали, не само намерихте време да говорите с мен, но и подкрепихте Cancer Fighters. Те достигнаха 250 милиона злоти. Осъзнавате ли какво се случва там? Защото това е някаква лудост.

Вилфредо Леон: – О, случва се, и още как! Щастлив съм, че можах да участвам. Не съм човек, който постоянно „виси“ в социалните мрежи, така че нямах възможност да науча за тази акция по-рано. Получих информация за кампанията едва в деня на мача. Винаги съм на разположение, когато хората се нуждаят от помощ. Това е страхотна инициатива. Радвам се, че вече е достигнала такова ниво на събрани средства.

По тази тема бих искал да добавя, че младите пациенти в борбата с рака се подкрепят и от фондация „Herosi“, която от години си сътрудничи с Полския волейболен съюз. Възползвайки се от тази възможност, препоръчвам да подкрепяте техните акции и кампании. Срещнах се с деца от онкологичното отделение по време на посещение в болницата и видях каква битка е това за тях и техните семейства. За щастие, има такива фондации, които правят много, за да могат пациентите да оздравеят.

– Имате ли силна вътрешна потребност да помагате на другите?

– Да. Всеки път, когато мога да участвам в подобна акция, го правя. Не говоря за всички, в които участвам. Някога аз самият получих помощ. Сега, ако мога да помогна на други, не отказвам.

– Искате да върнете дълга?

– Да. Животът е много труден, особено за тези, които нямат същите възможности като другите. Не е и така, че помагам на другите, защото някой ми нарежда. Самият аз искам да го правя. Имам такова желание в сърцето си. Помня, че живях в много трудни времена и въпреки всичко получавах утеха от други хора – същото беше и с моите родители. Сега, ако видя, че някой има по-малко пари и като цяло по-малко възможности, се опитвам да му помогна, с каквото мога.

– Споменавате родителите си и времената в Куба. Кой тогава ви помогна най-много?

– Идва ми наум една история. Като тийнейджър пораснах много бързо и доста дълго време ходех с твърде малки обувки, защото нямаше моя номер. Но след мачовете от лигата в Куба получих чифт обувки от по-възрастен колега, с когото по-късно играх в националния отбор – от Майкъл Санчес. Бяха „Адидас“, с които той беше играл преди това. Бях му безкрайно благодарен. Използвах ги за всичко – за тренировки, за ходене, за партита. Ходех само с този единствен чифт обувки. Много ценях този жест.

– А що се отнася до помощта, би ли ви била полезна тя през този клубен сезон? Играхте практически през цялото време.

– Няма да говоря много по тази тема. В началото на сезона треньорът ни поздрави за постиженията от предишния и призна, че иска да ни води по малко по-различен начин. Прецени, че съм нужен на игрището. Така се разви сезонът. Трябваше да се действа. До един момент имахме толкова много проблеми, че краят им не се виждаше. Трябваше да се справим с тях и да продължим да защитаваме титлата. Днес сме на финал. Няма значение дали съм уморен, или не.

– Имало ли е сезон, в който сте били по-уморен?

– Да, един в Перуджа. Там обаче играх в по-добро здраве. Този сезон малко се боря с това. Продължаваме напред, Леон не се предава. Трябва да се играе и да се печели (смее се).

– Как физически издържахте на всичко това?

– Годините опит с различни неразположения със сигурност ми помогнаха.

– Как изглежда вашето възстановяване?

– Не е най-лесно в това отношение. Състезателите трябва да се възстановяват, да спят и да правят неща, които са добри за здравето им. Извън волейбола обаче има няколко неща, на които държа. Аз съм баща и понякога нямам възможност да почивам толкова, колкото би трябвало. Но абсолютно не се оплаквам. След всеки мач и почти всяка тренировка посещавам физиотерапевтите. Имат доста работа с мен. Възстановявам се доколкото мога.

– Травмата на ръката беше ли сериозна?

– Няколко травми бяха по-сериозни, няколко малко по-леки. Но това винаги има и психическо въздействие.

– Усещате, че нещо ви спира.

– Точно така.

– И така, какво се случи с ръката?

– Първо ръката силно се поду. В началото болката засягаше три пръста, по-късно само два. Сега все още боли малко, подвижността тепърва се връща. Ако стисна твърде силно, усещам дискомфорт. Но няма драма. Не се наложи да се подлагам на операция. Това беше единственото нещо, от което се страхувах.

– А имаше ли вероятност да ви оперират?

– Първоначално бяха възможни различни сценарии.

– Имах няколко „летящи“, отчупени парченца кост. Лекарят обаче ми каза, че са много малки и че просто може да е болезнено за няколко седмици. Най-доброто в такава ситуация би била няколкоседмична почивка. Със сигурност ще се справя с това след края на сезона.

– А как е коляното?

– Държи се някак (смее се). Има своите по-добри и по-лоши дни.

– Боли ли те при промяна на времето?

– (смее се) Да. Като цяло този период е определено най-лошият за мен. Тревите растат, растенията отделят прашец и към всичко това се добавя и алергията. Не искам да приемам никакви по-силни лекарства за това, защото не бих искал да повлияе на антидопинговите контроли. Смятам, че това е най-доброто решение за мен.

Знам, че ще се намерят хора, които ще кажат, че трябва да взимам разрешени лекарства, защото биха ми подействали по-добре, но всеки път ще трябва да го докладвам на WADA или POLADA, а не искам да се занимавам с тези процедури. Ако пък забравя, че съм взел нещо, ще имам много проблеми, така че се опитвам да се боря с всички неразположения по естествен начин.

– Страхуваш ли се да вземеш каквото и да е, за да не ти се случи това, което се случи на Миколай Савицки?

– Не, имах такова мислене още преди случая с Миколай, тъй като съм бил тестван многократно през последните почти 20 години. Просто знам, че приемайки натурални препарати, нищо не би трябвало да ми се случи.

– Тогава какво те тормозеше най-много през този сезон?

– Ударът в пръстите. Имах няколко дни без тренировки. След това пръстите трябваше да бъдат подходящо тейпирани, за да не се разместват, особено при блокиране. Благодарение на физиотерапевтите и тяхната работа, в момента не се налага операция и мога да играя.

Алекс Грозданов и Богданка с тежка загуба от Заверче в първия финал в Полша

– Беше ли изненадан от начина, по който Алурон СМС Варта (Заверче) спечели първия мач от финала на PlusLiga?

– Не бях изненадан, защото в последно време играят много добре. Единственото, което ме изненада, беше, че си мислех, че ще се опитат да запазят тактиката, която имаше Варшава, тоест да насочват сервиса към мен. Това обаче не се случи – любопитно ми е на какво се дължи.

Що се отнася до останалото, това беше просто волейболен мач – на тях някои неща им се получиха по-добре, на нас по-зле. Дните са различни.

– Какво повече можете да дадете, за да не се повтори това във втория финален мач?

– Не мога да ти го издам, защото ще публикуваш това интервю преди мача и съперниците ще знаят тактиката ни (смее се).

– А много ли те заболя, че няма да играете във Final 4 на Шампионската лига?

– Не беше лесно. Много мислих за това. В крайна сметка няма да играем във Final Four. Трудно е – няма друга дума. Исках да бъда там. Когато разбрах, че полуфиналът ще бъде с Перуджа, се готвех за един много красив мач. За съжаление, ще трябва да почакаме още малко за него. Ще играем в Шампионската лига и през следващия сезон и ще се опитаме да постигнем по-добър резултат.

– След такъв труден клубен сезон ще имаш ли сили за националния отбор?

– Да.

– Не си имал съмнения?

– Дали да играя този сезон?

– Да. Все пак твои колеги си взеха почивка – например Матеуш Биениек, който се завръща в националния отбор след година.

– Не, не съм мислил за това. Контузиите ми все още не са ме довели дотам, че да не мога да се появя на игрището. Когато разговарях с треньора, той ме попита от какво имам нужда. Казах му какво искам, за да се върна добре в играта физически и психически. Той се съгласи.

– От какво имаш нужда?

– Повече свободно време от преди. След едномесечна почивка и време със семейството, ще се присъединя към отбора.

– В националния отбор ги няма Бартош Курек, Норберт Хубер, Бартек Беднож. Изненада ли те това?

– Най-много бях изненадан, че го няма моят приятел и съквартирант по време на лагерите на националния отбор.

– Тоест Норберт Хубер.

– Бях в шок, когато се появи тази информация. Преди това ми беше казал, че е разговарял с треньора, затова очаквах отново да се срещнем на лагера. Но се получи друго.

– В националния отбор обаче е Миколай Савицки. Това изненада ли те?

– Не. Мисля, че това е много позитивна новина. Преди година беше в националния отбор и докато имаше възможност да тренира, го правеше добре. След това нещата се развиха, както се развиха. Това, че треньорът го е повикал, за мен като състезател, който ще прекара още една година в Bogdanka LUK Lublin, е много добра новина. Той имаше дълга пауза и е добре, че в националния отбор ще има възможност отново да се изгради. Вероятно това ще се отрази и на клубния сезон.

– Предстои ви битка за европейската титла, а по-скоро нейната защита. Като стана дума за трофеи, чух, че не си единственият в дома ти, който ги носи. Трябва да делиш рафта с дъщеря си Наталия, която наскоро спечели тенис турнир в Ленчна. Гордост, нали?

– Да! Тази сутрин имахме разговор на тази тема. Тя дойде горе – там, където държа медалите и трофеите – с купата, спечелена на вчерашното тенис състезание. Каза ми: „Тате, ти пък колко много имаш“. Отвърнах ѝ, че тя е още мъничка.

Когато аз бях на нейните години, имах около 6 медала, а тя вече има 10! Това е наистина много. Казах ѝ, че вече е няколко крачки пред мен и ако иска да спечели още повече отличия, трябва да продължи да участва в турнири и да не се отказва. Исках да я мотивирам (смее се).

Гордея се с нея. След всяка тренировка и всеки турнир се вижда, че подхожда сериозно към тениса. В същото време успява да съчетава спорта с училището и участва в други извънкласни дейности... Но засега е само на 9 години! Искаме да ѝ оставим време да се порадва на детството си.

Казваме ѝ, че най-важното е да прави това, което обича. Никой от нас няма да тренира вместо нея. Ако един ден каже, че вече не ѝ харесва, ще намерим друго занимание, което да спечели сърцето ѝ. Но ако избере този път, със сигурност ще бъдем най-големите ѝ фенове.

– Значи ще трябва да ѝ освободиш място за трофеите.

– Аз държа своите награди вкъщи, а тя украсява с купи и медали апартамента в Люблин. За всичко ще се намери място (усмихва се).

Сара Калиш, TVPSPORT.PL

Следвай ни: