Соня О‘Съливан: В леката атлетика няма време за самодоволство, цикълът никога не спира

Изминаха малко повече от две седмици, откакто завесата на лекоатлетическия сезон се спусна за поредна година. За повечето спортисти Световното първенство по лека атлетика в Токио бе кулминацията на годината – един от редките случаи, в които след това нямаше повече състезания или събития.

Някои атлети вече се насочиха към сезона по крос-кънтри и обещанието за нови медали на Европейското първенство през декември. Скоро след това ще започне и сезонът в зала, а после идва ред на състезанията на открито. Цикълът никога не спи.

Много спортисти вероятно са си взели почивка след Токио – време за размисъл върху изминалия сезон и за планиране на 2026 г. Винаги ще има аспекти за анализиране и подобрение, за да се завърнат по-подготвени, по-силни и по-бързи от всякога.

Това е характерно за леката атлетика. Колкото и добро да е едно представяне, винаги остава усещането, че можеш да се справиш по-добре. Именно тази мотивация кара атлетите да се завръщат година след година, да усъвършенстват подготовката си и да търсят дори минимално подобрение. То може да бъде във време, разстояние, височина и в крайна сметка – в класирането на състезанието.

Тази година ирландските атлети сякаш набираха все по-голяма скорост на световната сцена, както в зала, така и на открито, дотолкова, че ти се искаше сезонът да продължи. Някои спортисти като Шон МакФилипс може би щяха да се насладят на още няколко състезания след Токио, докато други биха се възползвали от още един шанс да се тестват без напрежението на шампионатен финал.

Тъй като догодина няма олимпийски игри или световно първенство, голямата цел за много ирландски атлети през 2026 г. ще бъде Европейското първенство по лека атлетика, което ще се проведе в Бирмингам от 10 до 16 август.

Сега е и времето, в което атлетите сядат със своите треньори и екипи, за да изготвят плановете за следващата година и да набележат какво трябва да подобрят. След месеци на състезания на високо ниво, спортната форма на един атлет бързо спада. С времето много спортисти осъзнават това и се стараят да не губят напълно общата си физическа подготовка в края на всеки сезон.

По това време на годината се повдига и темата за финансирането от Sport Ireland за ирландските атлети. Смятам, че много спортисти тук са в привилегирована позиция, тъй като след постигане на резултати те могат да получат някаква форма на финансиране от Sport Ireland. Тази система за финансиране, известна като "кардинг“, не само осигурява финансова подкрепа, но и дава достъп до структура за подпомагане на високи спортни постижения.

Нещата са се променили много от моето време, когато финансирането се разпределяше малко по-случайно и с по-малко изисквания за отчетност. Финансирането от Sport Ireland е достъпно за всички картотекирани атлети – от изгряващи таланти до спортисти с подиумни класирания, които носят максимална сума от 40 000 евро.

Тези финансови награди са разпределени в многостепенна система, базирана на постигнатите резултати, които осигуряват място в нея. В спорт като леката атлетика нещата невинаги са толкова ясни, колкото в други спортове, които разчитат на централизирана система. Поради това често отнема време да се определи къде един атлет ще се развива най-добре, а понякога това е извън системата на Sport Ireland.

Услугите винаги са на разположение, ако атлетът се нуждае от подкрепа за хранене, силова и кондиционна подготовка, медицинска помощ и съвети, както и за планиране на тренировки и състезания чрез развиващите се системи за подкрепа на треньори.

През годините сме виждали много атлети да процъфтяват извън системата, тъй като откриват, че за тях е по-добре да тренират с група, която ги тласка към следващото ниво. В резултат на това те трябва сами да изградят своя собствена структура за подкрепа на мястото, което са избрали за най-подходящо за тренировки.

Въпреки това, наскоро видяхме няколко местни атлети да постигат успехи, особено Кейт O’Конър, Шон МакФилипс и Никола Тутхил. Следващата година ще бъде нов тест за тях – да продължат да правят това, което са правили досега, за да достигнат нови върхове и да не изпадат в застой за дълъг период от време.

В миналото се е случвало атлети, след като достигнат определено ниво, да се чувстват комфортно с подкрепата и структурите около тях. Всички спортисти трябва непрекъснато да бъдат предизвиквани да се развиват и да максимизират своя потенциал.

Винаги има дебати относно плюсовете и минусите на тренировките у дома спрямо тези в чужбина. За тези извън Ирландия мисля, че управлението на атлета е станало малко по-сложно, включително и за мениджъра по високи спортни постижения, който в крайна сметка има последната дума за необходимата подкрепа и индивидуалната треньорска структура на спортиста.

Важно е също така да се намери правилният баланс между ум и тяло, така че атлетът да се чувства комфортно в своята среда, независимо дали е у дома, или не.

Sport Ireland също така подобри своята система, така че след като един спортист достигне статут за финансиране, вече не съществува постоянната необходимост да се доказва, за да запази нивото си на подкрепа. Това се разглежда като структура, която помага на атлета да расте и да се развива в рамките на един олимпийски цикъл, като има известна гъвкавост при контузии и неуспехи, без да е нужно да се бърза с участие в състезания или постигане на резултат.

Въпреки това, най-добрите спортисти никога няма да бъдат фокусирани върху финансирането. Те би трябвало вече да притежават цялата необходима мотивация, за да напредват всяка година, така че парите са само допълнително удобство, ако се нуждаят от него.

В крайна сметка именно това води до професионален договор. Понякога остава усещането, че някои атлети прекалено много се вторачват във финансирането си, а ако случаят е такъв, значи те не са напълно съсредоточени върху това, което наистина трябва да правят, за да бъдат най-добрата версия на себе си. А не просто да правят достатъчно, за да продължат да водят завидния начин на живот на спортист.

Соня О‘Съливан

Следвай ни:

Снимки: Gettyimages