Матей Казийски - кариера на 40

Между първата титла от италианското първенство спечелена от Матей "КК" Казийски с фланелката на Тренто (2008) и последната (2023) изминаха 15 години.

Този факт би бил достатъчен, за да разберем колко дълга и невероятна е била кариерата на този необикновен спортист. Кариера, пълна с триумфи, включително 5 шампионски титли на Италия и 3 в Шампионската лига за мъже.

Днес, на почти 40 години, Казийски все още може да прави разликата на терена и той го прави с фланелката на Алианц (Милано).

Матей Казийски не игра, но Милано спря Верона

Но нека направим голяма крачка назад във времето. Какъв е най-ранният спомен на Матей от волейбола?

"Сивите топки. И двамата ми родители бяха волейболисти и аз буквално израснах в залата. Имам спомени за тези мръсни бели топки, които гонех и събирах из залата и явно си играех с тях. Да тренираш волейбол в България беше невероятно, защото хората, които се ангажираха да го преподават, наистина влагаха много сърце и страст в това. Бяха добри хора, които ми дадоха основите и ме накараха да се влюбя в тази игра въпреки трудности", отговаря Матей.

Sportal.bg вече и във Viber, последвайте ни!

Да, защото Матей Казийски израства в България в годините непосредствено след смяната на комунистическия режим и бурен период, минал през повратната точка с приемането на новата конституция на страната през 1991-а година.

"В периода на преха спортът пострада малко. Със сигурност не разполагахме с всичко налично. Ние, младите, нямахме достатъчно топки и накрая използвахме такива трета ръка, изхвърлени от по-големите от нас деца. През зимата беше много студено в залите и може би не можеше да използваме душовете. Хората и днес ме гледат странно, когато тренирам със суитшър и долнищ и питат ме: "Не ти ли е неудобно?". Но за мен това винаги е било навик", разказва той.

Кои бяха най-големите пречки, с които се сблъскахте по време на кариерата си?

"Първата, основна за мен, беше изборът. Бях на 14 години и трябваше да избера дали да продължа обучението си в престижно училище, където можех да продължа с волейбола, но със сигурност не с необходимото време, за да стана професионалист. Вместо това тогавашният президент на моя клуб успя да ме убеди да се посветя изцяло на спорта. Продължих да уча и да се явявам на изпити, но дистанционно. Междувременно ме взеха да тренирам с по-големите и започнах да се уча и да се развивам много бързо. Това беше жертва, но също така и успешна инвестиция - ако бях избрал друго на този кръстопът, моята история вероятно щеше да е много различна."

"Второто голямо препятствие дойде, когато преминах от Динамо (Москва) в Тренто. Шефовете на руския отбор не искаха да дойда в Италия, не искаха да спазват договорите, които бяхме направили. Това беше дълга и психически изтощителна история, с риск да понеса наказание, което да ми попречи да играя с години. След няколко месеца преговорите приключиха и се отвори нова глава в моята кариера."

След като попаднахте сред професионалистите, кои бяха съперниците, с които първо се сблъскахте? За да разберете, че сте достигнали най-високото ниво и че сега трябва да станете сериозни?

"Първият мач в моята кариера, който смятам беше на най-високо ниво, беше с националния отбор. Започнах като разпределител, след това бях нещо като жокер на повикване няколко години, но след това станах посрещач за постоянно. Спомням си ясно един приятелски мач срещу Сърбия, те бяха наистина, наистина силни и разбрах, че ще трябва да се подобря още повече, за да направя разликата. Много от моите съотборници по време на тренировки ме „разиграваха“ спортно, но също така ми помогнаха да се подобря. Преди всичко един от тях, казва се Найден Найденов - един от най-добрите посрещачи, които вярвам, че са съществували. И също един от първите хора, които повярваха в мен, че мога да стана нападател на 4, дори ако посрещането ми по това време да не е било най-доброто със сигурност. След това Найден става треньор на младежкия национален отбор и дълго време той беше страхотно рамо за мен и ми помогна да се справя с трудностите", спомня си той.

Някой като Матей Казийски, който е изиграл "милиони" срещи и десетки, ако не и стотици наистина решаващи мачове, съжалява ли за нещо? Тоест има ли нещо, което бихте направили различно, ако можехте да се върнете назад?

"Не съжалявам, защото като цяло съм много доволен от това как прочете кариерата ми. Очевидно е, че ако трябва да я разгледам част по част, никоя кариера не е перфектна. Всеки спортист може да си помисли: "Ако бях отбелязал още една точка в този мач, може би щях да имам още един медал или трофей". Но пътят беше толкова добър и удовлетворяващ, че приемам и пораженията и трудностите. Може би те дори ме направиха това, което съм", отговаря КК.

Говорейки за спечелени или загубени точки, едно нещо ми идва на ум по-специално - V-Day 2012. Тренто срещу Лубе Банка Марке (Мачератa), финала на първенството в един мач. Атака на Матей Казийски при 21:20 в тайбрека бе прекъсната от съдиите и Лубе спечели шампионата. В действителност тази решителна атака, както се видя от повторенията, беше паднала вътре в полето. Като спортист, как се справяте с несправедливости от такъв мащаб?

"Да, тази топка остана в историята. Това, което ме дразни и гризе е, че следващото лято беше въведена видеочека. Като спортист обаче единственият начин да се справите с определени ситуации е винаги да мислите за следващото предизвикателство. Особено когато натрупате опит, след като изиграете определен брой мачове, разбирате, че последният шанс никога не е последен. Това със сигурност не улеснява понасянето на поражението, но в крайна сметка се научаваш да го приемаш. Винаги е имало важни уроци за научаване от загубите", въздъхва Казийски при този спомен.

Трилър в 5 части лиши Казийски и БГ Тренто от титлата на Италия! (ВИДЕО + ГАЛЕРИЯ + ПЪЛЕН ЗАПИС)

Завършваме разговора си с Матей с разговор за България.

„В родния ми град има много талантливи деца, но за съжаление нивото не е високо. Аз лично много обичам да работя с деца. Посвещавам се на това през лятото, със собствена волейболна школа, но не се чувствам способен да го направя на високо ниво. Но за момента все още нямам намерение да спирам. Дори аз съм изненадан от дълголетието на кариерата ми. Вярвам, че всяка допълнителна година, в която мога да играя на високо ниво, е истински подарък."

По материал на it.volleyballworld.com