Ваня Манова-Русинова: Никога няма да забравя обрата над Динамо Москва на финала за КНК

Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. Рубриката „Червените волейболни сърца на България“ ще ви припомни миналото и ще ви разкаже настоящето на едни от най-големите легенди на армейския клуб.

Ваня Манова-Русинова е родена на 22 юли 1959 година в София. Тя е 7-кратен шампион на България с екипа на ЦСКА, като печели освен това два пъти трофея за КЕШ и един път КНК. Една от най-силните ни нападателки от 70-те и 80-те години.

- Г-жо Манова, спомняте ли си как започна магията с ЦСКА?

– Беше много странно, защото живеех тогава в друг район на София и ходих на баскетбол в Славия, като тренирах и плуване и гимнастика. Моят баща обаче беше играл волейбол във Военноморското училище и като ходихме на пикник на Витоша, винаги имаше топка и играехме с него волейбол. За мен това беше началото. След като се преместих в друг квартал обаче, слушах моите съученички да си говорят, как ходят на тренировки. "На какво ще ходите на тренировка?", ги питах, а те отговориха на волейбол. "А аз си го знам, но ще дойда с вас", им казах. И така попаднах на първата тренировка на ЦСКА при Васил Симов, който водеше пионерките, това беше най-малката възраст. За мен беше такъв шанс, такова чудо, да се срещна с него в онзи период, говоря през 1972 година. След това продължихме заедно, защото за него това беше първи отбор, а за мен той беше първият треньор по волейбол.

- А кога успяхте да пробиете и при женския отбор? Колко време ви отне?

– Старша възраст вече бях, когато започнаха да ме взимат като резерва. Когато Васил Симов направи за първи път отбора републикански шампион през 78-а година, имаше и отзив в пресата, че съм най-добрата резерва. Пускаше ме да влизам, но в много важни моменти. Това беше първата ми републиканка титла, като жена. След това 79 година, когато дойде Митьо Димитров, успях да се наложа в женския отбор. Тогава беше първата ми Купа на Европейските Шампиони. Много ми помагаше това наистина силно поколение. Мая Стоева, Румяна Каишева и Мария Минева, със съвети, много ми помогнаха да се наложа в отбора.

- Това ли всъщност бяха най-близките момичета за вас в състава? Или с времето те се увеличиха като бройка?

– Във времето те се увеличиха. Ние бяхме много задружни. Взаимоотношенията ни бяха приятелски. Даже с времето се увеличихме с приятелите, после със съпрузите. А после като заминах, такъв беше пътят на всяка голяма звезда, за чужбина, в отбора навлязоха вече и момичетата от поколението на Деси (Никодимова), Емилия Пашова, Светла Хаджийска, които израснаха пред очите ми.

- Васил Симов, Митьо Димитров, кои бяха останалите треньори, които повлияха най-много на вашето развитие?

– В годините това бяха още Милко Караиванов и Иван Сеферинов. В последните 5 години, когато бяхме републикански шампиони беше Васил Симов.

- След 7 титли с ЦСКА и толкова много големи успехи Европа, можете ли да кажете емблематичен за вас двубой или период в който играехте най-силно?

– И 79-а година имах силно участие в Измир, където победихме Динамо Берлин на финала. Но най-запомнящия ми мач е за Купата на Националните Купи, когато играхме срещу Динамо Москва. Водехме ги 2-1, а в четвъртия гейм изоставахме със 7:14. Вече ни бяха отписали и гледаха към петия гейм, когато започнахме точка по точка да ги настигнем и обърнем. Така ги победихме с 3-1, а емоцията беше страхотна.

- А кои ви бяха по-трудните моменти? Имахте ли проблеми с контузии или нещо друго?

– Да, имах. 1982 година скъсах минискус на финала на Купата на България. Наистина беше труден периода, за да се възстановя, но успях все пак. За да се справи с такава травма, човек трябва да има характер. След това, да се върнеш, изисква много работа, да не се отказваш. Силата на характера е това, нищо не е свършило, още можеш. Той дори Васил Симов беше до мен и помагаше с думите: „Нищо не е свършило с такава контузия“. И слава богу, успях.

- Този характер, който казвате всъщност е доста емблематичен за всички момичета в отбора на ЦСКА…

– В ЦСКА дисциплината е на много високо ниво. До ден днешен това страшно много ми помага в живота. Да мога да бъда дисциплинирана, да не се отказвам в трудности. Да се боря до последно. Това са важни неща, които изградих в ЦСКА. Това е един клуб, който е страхотен шанс, че попаднах, с тези момичета, с тези треньори. Бяхме много задружни. Добри приятелки. Винаги с вяра и дух към победата. Без да се отказваме.

- Този дух, за който говорите, е много важен и по отношение справянето с големите очаквания и отговорността да се носи червената фланелка.

– Имаше моменти, в които беше много трудно, особено когато Руми и Мая заминаха да играят в чужбина. Тогава останахме един доста млад състав. Спомням си, че журналистите дори ни атакуваха. Имахме много изгубени мачове, но не се отказвахме, а те пишеха: „Какъв е този отбор? Той е за Б група“. Но и Васил Симов не се отказа. С много работа и дух успяхме, никой не очакваше, но станахме отново шампиони на България.

- Вие сте била сред водещите нападателки на отбора, но къде се чувствахте най-добре на полето?

– Бяхме много комплексни състезатели. Аз играех в зона четири. Но последните години, с оглед на това че се появяваха нови момичета, изискванията се променяха, вече играех като диагонал на разпределителя. И в двете позиции ми беше комфортно.

- А къде ви беше най-голямата сила?

– Нападението ми беше по-добрата страна. Обичах и да играя в защита.

- Накъде се разви кариерата ви след ЦСКА?

– Една година бях в Германия, след което три сезона изкарах във Франция.

- Как се справихте с аклиматизацията в чужбина?

– Нямаше проблем. Нашето ниво беше много високо. Местните момичета се опитваха да се учат от нас. Почти всички българи се справяхме добре в чужбина. Аз имах и шанса да играя с още една българка и в двата си отбора в чужбина. Това беше още един плюс, да имаш човек на когото да разчиташ в отбора.

- Следите ли сега какво се случва в ЦСКА?

– Следя. Много ми е тревожно това, което стана с малката зала за тренировки, която се използваше от децата и беше съборена. Следя ги тези проблеми. Възхищавам се на Сашо Попов, който въпреки трудностите иска да запази нещата и не спира да се бори в името на ЦСКА. Срещаме се и с Мила Кьосева, често си говорим за тези проблеми.

- Какво бихте казали на състезателите в клуба?

– Да не се отказват. Да се борят. Каквито и препятствия да имат, да вярват, че ще се преборят с трудностите.

- Знам, че сте учител, разкажете малко повече за това ви амплоа?

– Преподавател съм в Национално средно училище „София“. Преминах през всички възрасти, сега преподавам на четвъртокласници, което е супер, защото мога да ги запаля за волейбола. В нашето училище има и отбор по волейбол. Не съм се откъснала напълно от спорта. И това е възрастта, в която наистина успявам да запаля искрата върху тях.

- Доколко е предизвикателство това в наше време, защото знаем колко малко деца спортуват вече?

– Досега не съм споделяла много информация на учениците, коя съм. Тази година си позволих да им покажа медалите, да разкажа. Това предизвика огромен интерес между тях. И наистина имат голямо желание да посещават своите тренировки по волейбол. Децата са много искрени. Светлината в очите им, която видях, когато им показах медалите, ми подсказа, че може би по-рано е трябвало да го направя, но се радвам, че се ентусиазираха и сега все по-често задават въпроси и се вълнуват.