Спортист №1 на България Ивет Горанова: Като малка се биех с момчета и ги побеждавах

Ивет Горанова накара цяла България да затаи дъх по време на финалния мач срещу украинката Анжелика Терлюга на олимпиадата в Токио, а после да бърше щастливи сълзи от златния медал. Заслужено спечели наградата "Спортист на годината", но няма никакво намерение да спира дотук. За какво мечтае Ивет Горанова, през какви трудности е минала, за да стигне до върха, и от кого е научила първите си уроци по родолюбие. Всичко това тя споделя в откровено интервю за "България Днес".

- Ивет, през 2022 г. започва период на нови предизвикателства, но вероятно си направила и своя равносметка за изминатия път в спорта и живота. Ти избираш да останеш в България и да се бориш за мечтите си тук. Какво най-силно те задържа в родината?

- Много горда с това, че съм българка! Вярвам, че щом съм родена тук, това е знак на съдбата. Че ми е писано да живея на това място. Тъжно е, че много хора напускат родината, за да намерят по-добре платена работа или възможности за реализация. И това, че държавата не намира начин да ги задържи, като им предложи по-добри перспективи за успех в живота, е голям проблем. Надявам се да има промени към добро и българите да започнат да се прибират от чужбина. Да намират своето призвание в нашата страна и тук да сбъдват мечтите си. Аз не бих напуснала България. Гордея се с българското знаме, с българския дух... За мен това са важни неща.

- Какви са уроците, научени от родителите, за да държиш толкова много на България и българското?

- В моето семейство спазваме всички народни традиции, честваме националните празници. Като малка участвах в ансамбъл за народни танци и когато пътувахме за турнета в чужбина, представяхме българското знаме. Когато си закърмен с любовта към родното, трудно можеш да се откъснеш.

- Колко години си се занимавала с народни танци?

- Почти седем години. Участвахме на фестивали в Турция, което беше голямо преживяване. Съставът беше от родния ми град Долна Митрополия и и се казва "Митрополийче".

- Как ви посрещаха в Турция?

- Посрещнаха ни много топло. Бяхме настанени в семействата на деца от училището, което беше домакин. Гледаха ни като писани яйца. Само турци бяха. Спяхме в Измир и Истанбул, бяхме в приемни семейства. С част от тези хора и досега поддържам връзка в социалните мрежи.

- Ти спечели олимпийска титла, което най-голямата мечта за всеки спортист. Какво те поддържа гладна за успехи?

- Искам да спечеля още един златен олимпийски медал и да докажа на всички, че успехът в Токио съвсем не е случаен. Европейската титла е също голяма цел пред мен. Другата ми голяма амбиция е да предам моите знания и умения на децата. Те са нашето бъдеще и ще останат тук след нас. Искам да им дам всичко, което съм научила, а защо не един ден някое от сегашните деца да ме надмине.

- Спомняш ли си твоя първи ден в залата по карате?

- Това се случи през месец април 2009 г., тогава бях на 9 години. Връщах се от урок по народни танци, бяхме свършили по-рано и отидох залата по карате. Тренировката вече беше започнала, аз седнах да гледам. В края на заниманието попитах треньора дали мога да се включа и той ми позволи. Нямах представа какво точно правя. Чувах някакъв друг език, тогава дори не знаех, че е японски. Мятахме ръце, крака... След това на всяка една тренировка ставаше все по-интересно и по-интересно. Усъвършенстваш движенията, виждаш, че задобряваш, имаш напредък. Това ме мотивираше да продължавам.

- Какво беше отношението на момчетата към теб, знаейки, че тренираш карате?

- Усещах, че момчетата имат респект към мен и се отнасяха с уважение. Което не можеше да се каже за отношението им към всички останали момичета, които трябваше да търпят някои неприятности, свързани с този период на израстване и промени. Разликата в отношението на момчетата към мен и към останалите момичета беше голяма.

- Случвало ли се е да се биеш и извън залата и да показваш на улицата наученото в тренировките?

- Няколко пъти ми се е случвало в училище да се сбивам и, разбира се, с момчета. По-късно разбрах, не е това начинът да се решават проблемите. Но си признавам, че като малка се е случвало да се бия с момчета и ги побеждавах (смее се).

- Предстоят европейско първенство и световни игри, какви са целите пред теб за тези състезания?

- Да спечеля златни медали! Относно световните игри все още не съм напълно наясно с регламента и квалификациите. Ще бъде доста сложно, доколкото разбрах. Европейското първенство е по-важната ми цел.

- Каква е ролята на треньора Ангел Ленков за твоите успехи?

- Той е човекът, на когото дължа успехите си на 95 процента. Той беше до мен във всеки един момент, подкрепяше ме във всяко едно предизвикателство. Всяка една трудност сме преодолявали заедно. Той нито за миг не се усъмни в мен. Вярваше безрезервно, че ще успея. Двамата сме много силен екип и един без друг не можем!

- Кои са най-трудните моменти, с които е трябвало да се справиш досега, и как успяваше да го направиш?

- Най-трудно ми е било, когато се появи контузия преди състезание. Особено ако става дума за някое голямо първенство. Истината е, че при всяка една подготовка се случва по нещо, което усложнява нещата. Най-тежко при мен е да приема загубите. Имаме много състезания и ми се е случвало да губя поредни важни схватки. В такива моменти е много трудно да намериш мотивация и да продължиш. Такова нещо ми се случи преди квалификацията за олимпиадата в Токио. Само десет дни преди това загубих на европейското първенство, а исках да стана шампионка. Бях много демотивирана, много разочарована... Не знаех как ще спечеля дори квота за Токио. Не вярвах в себе си. Тогава стъпих на вярата на моя треньор и на екипа до мен. На федерацията. Стъпих на тяхната вяра, а не на моята. Ето един от тези моменти, в които човек може да не е сигурен в себе си, но когато повярва на другите хора покрай него, нещата пак може да се получат.

- След олимпиадата започна работа като треньор на курсанти в МВР. Какво за теб е най-интересното в нея?

- Това е все още нещо ново. Виждам, че курсантите имат респект към мен, въпреки че съм жена. Продължавам да трупам увереност, работата не е лесна. Между това да учиш някого, да си в ролята на треньор и това да бъдеш състезател разликата е много голяма. Но ще свикна! Тази работа също ми доставя удоволствие.

- В личен план какво ново има около теб? Как е семейството, имаш ли приятел...

- Прекарах много добре по празниците. Бях си вкъщи, обърнах внимание на семейството, на сестра ми. Прекарах време с тях и се почувствах отлично. Все още нямам приятел, но и това ще дойде в правилния момент. Искам да направя детска група по карате в Плевен, която да водя лично аз. Това е една от новите ми цели. Иска ми се да имам нужда да имам още по-близък контакт с децата. Вярвам, че това е едно от най-важните неща в живота.