Легендарният ни щангист Александър Върбанов: Не смятам да карам старините си в някой мол в Канада

Легендарният ни щангист Александър Върбанов: Не смятам да карам старините си в някой мол в Канада

Радвам се на възхода на българските щанги, рано е да сравняваме Карлос Насар с Наим, твърди трикратният световен шампион

Александър Върбанов е една от легендите на българските щанги. Той е бронзов олимпийски медалист, три пъти е световен и четири пъти европейски шампион. Два пъти е втори и веднъж трети на финалите на Световната купа. Има деветия най-висок резултат по системата Синклер в историята на вдигането на тежести – 485.78 след 167 кг в изхвърлянето и 215 в изтласкването на кат 75 кг. Световният му рекорд от 215,5 кг в изтласкването, не може да бъде подобрен и до днес, дори когато имаше и категория 77 кг след това. Има подобрени 10 световни рекорда в кариерата си. От над 10 години Върбанов живее в Торонто, Канада, където има школа по вдигане на тежести – Varbanov School of Weightlifting. Ето какво сподели Алекс, който утре става на 57, пред „Мач Телеграф“.

- Как се отрази пандемията на вашата школа по вдигане на тежести в Торонто. Колко щангисти имате в момента и ще ги водите ли на лагер във Вaрна, както правите всяка година?

– Пандемията ни удари много здраво. От март миналата година до момента, сме тренирали едва около 4-5 месеца. Всички зали в Торонто са затворени от поне половин година и надежда да влезем отново да тренираме няма засега. Миналата година лагерът във Варна се провали точно заради ситуацията с коронавируса. Възможно е и тази година да не успеем да го направим, ако не облекчат малко рестрикциите и мерките тук. Тестове са и на влизане, и на излизане. Непрекъснато отменят полети, а на всичко отгоре завръщащите се в Канада освен PCR тест трябва и да се карантинират на свои разноски в хотел за минимум три дни, докато се потвърди отрицателен PCR, което оскъпява с няколко хиляди долара всяко пътуване и отказва хората да пътуват изобщо.

- Следите ли какво става с българските щанги - на европейското в Москва спечелихме 19 медала и имаме трима шампиони – Ангел Русев, Стилян Гроздев и Надежда Нгуен... Това само моментен форейверк ли е, или очаквате ренесанс?

– Следя, разбира се. И много се радвам за успехите на българския отбор. Дали е моментен фойерверк – ами нека да видим. Надявам се да повторят успехите от това европейско. Много ми се иска да видим пак такъв триумф и на следващи международни състезания.

- 16-годишният Карлос Насар направи отличен дебют при мъжете в кат. 81 кг с второ място в двубоя и изтласкани 206 кг – само 1 кг под световния рекорд. Какво мислите за него? Мнозина сравниха дебюта на Карлос с този на Наим Сюлейманов, пак в Москва през 1983-а, когато също е на 16. Вие сте пряк свидетел на това представяне. Какво си спомняте за това първенство в Москва, още повече, че вие също дебютирахте при мъжете на подобен форум и станахте световен и европейски шампион с нов световен рекорд в изтласкването – 210 кг?

- Да, 1983-а в Москва беше дебютното състезание от такъв ранг на Наим. Радвам се за Карлос, но ми се струва малко прибързано това сравнение с Наим. Нека изчакаме да видим резултати и от световни, олимпиада и тогава ще имаме база да сравняваме двамата. Аз съм и пристрастен малко, Наим за мен си остава

уникален, невероятен, супер талант


Карлос Насар определено има потенциал. Но нека натрупа опит, да го видим в развитие и ще му признаем още успехи.

- Били сте в една ставя с Наим преди да избяга в Меблърн на Световната купа 1986. Казвали сте преди в други интервюта, че със сълзи на очи преди да избяга ви е казал, че това е последната ви вечер заедно... Че ще бяга, че са го заплашвали, дали са му ултиматум. Какво си спомняте за онези бурни събития?

– Ох, пак Наим... Нека го оставим да почива в мир. Само да изясня – Наим никога не ми е казвал, че ще бяга. Той не е беглец, не е дезертьор. Никакво бягство не беше това! Той беше принуден да го направи. Имало е договорка между двете държави и според мен Наим просто беше изтъргуван. Ако беше ей така избягал, дезертирал, как тогава българската страна се съгласи и даде разрешение той да участва в Сеул от името на Турция? По олимпийския правилник това не можеше да се случи без съгласието на страната, за която се е състезавал през същия олимпийски цикъл.

- Кога за първи път говорихте с Наим след това и какво си казахте?

– След „бягството“ на Наим в Турция, се видяхме отново 1989 г. на състезание за Световна купа в Япония, точно преди да падне от власт Тодор Живков. Аз бях единственият български състезател. Изпратиха само мен и още едно лице, което не беше треньор, никога не е бил, но ме придружаваше и беше моят „щаб“ – треньор, масажист, ръководител, „контрольор“. Дипломат е бил, както разбрах при кацането ни в Япония... С Наим се видяхме в зала за загрявки по време на състезанието, разбрахме се да се съберем вечерта. Приспахме „щаба“, той някак се измъкна от неговата охрана и... така. Казахме си доста лични неща, повече той ми разказваше и непрекъснато питаше за България, за отбора, за приятелите, за роднини. Тъгуваше за България, въпреки всичко, което беше получил от Турция. „Беглецът“ беше все пак моментално осиновен от турския президент. Сега турците и филм направиха за него – абсолютна пропаганда, невярна интерпретация на събития от онези години, ама хайде, да кажем, че е художествена измислица.

- Как оценявате работата на Иван Иванов като старши треньор на отбора ни в момента?

– Аз съвсем не съм в позиция да давам оценка на Иван като старши треньор. Очевидни са резултатите и те говорят за добрата работа, която са свършили всички – и момчетата, и момичетата, и личните им треньори по клубовете, и треньорите в националния отбор.

- Какво си спомняте за първите стъпки на Иван Иванов в националния като състезател - 1988-1989. Вие тогава бяхте едва ли не ветеран, а той дебютант. На световното и европейско в Атина 1989 той дебютира и стана шампион, а това бе и вашето последно световно...

– Иван наистина дойде в националния отбор когато аз приключвах кариерата си. Доколкото помня, дойде заедно с Ванев и Танев от Шумен. Беше много изпълнителен, тренираше сериозно, гледаше Абаджиев в очите. Мисля Нурикян му беше личен треньор в националния. Много силно, младо попълнение беше.

- Разкажете нещо повече за престоя ви в германската Бундеслига по вдигане на тежести. За този период (1990-1995) от живота ви не се знае почти нищо. За кой клуб се състезавахте, какви призови лични и отборни места сте спечелили. В кой град сте живели? Какви бяха доходите ви в Германия?

– Вдигах за отбора на Мутерщадт, малко градче близо до Франкфурт. Пътувах често, с дълги престои, но не съм живял постоянно в Германия. Бяха неприятни години – войната в Югославия, с доста

перипетии се минаваха  сухопътните граници


Отборът ни в началото беше в Б група на Бундеслигата, но още в първия сезон след пристигането ми влязохме в А група и 3 години останахме сред водещите отбори. От онова време са ми останали спомени за изключителната дисциплина на местните, но бяха и големи купонджии – все се събирахме, канеха ме на гости, учеха ме разни неща на немски. Впоследствие създадох и бизнес контакти и заедно с един приятел германец направихме малък бизнес в България, но в момента, в който му поискаха комисионна, за да не пречат на бизнеса ни да се развива, работата се разсъхна. Това с рушветите никак не му допадна и... така.

- Как сте устроен в Торонто? Къде живеете, къде обичате на ходите, кои места харесвате?

– Ами след повече от 10 години в Канада – „свикваме“, както казва жена ми, но Торонто е скучно място за живеене. Нито ландшафт, нито климат, все влага, вятър, плоско като тепсия, култура – северноамериканска, стерилна. Традиции – какви да очаквате от държава на едва 153 години пълна с хора от цял свят. Те се гордеят с разнообразието си. И аз им казах така на клетвата за канадско гражданство, но истината е, че не си представям да карам старините си в мола, дремейки по канапетата с други старчоци - кой емигрирал от Индия, кой от Пакистан или Бангладеш. Ако питате сина ми обаче, той друго ще ви каже. На него му харесва бесният ритъм, с който се движим всички в тоя град, вагон-рестораните, приятелите му, които са от всички раси и цветове на дъгата. Докато аз и жена ми предпочитаме да бъдем някъде, където е по-спокойно, по-топло, по-маломерно, където животът върви на по-бавни обороти, където кафето е еспресо и се сервира късо, в порцеланови чашки, а не в картонени кофи.

Жена ми направи така, че да се влюбя в Куба след толкова пътувания до Карибите. Подари ми пътуване за 50-годишнината ми и от тогава – безброй пъти сме се връщали там. Аз съм бил в Куба през далечната 1981 г. на един турнир „Дружба“, но нямах много остри спомени освен за страхотния им сладолед и бар Тропикана. Още ми е пред очите една тъмна грамадна кубинка, метнала на рамо огромна табла с метални купички сладолед и се носи бавно, бавно... Прекрасно място е Куба, особено Хавана е невероятен град. Цяла книга можем да напишем с жена ми за преживяванията и срещите ни в тази страна – най-щастливите, топли и любезни хора, толкова простичко живеят, но са толкова сърдечни и щастливи. Всички пеят и танцуват божествено, музиката им, ромът, пурите, плажовете, храната, кафето... абе всичко, всичко там ни харесва. Бедно е, магазините им са празни, дрехите старомодни, но душите им са пълни и умеят да те веселят. И много ми харесва, че не допускат американци там, да се лигавят и да ги развращават както другаде из Карибите. В последните години и там обаче режимът полека-лека взе да се разхлабва – все по-често може да видиш местен да ползва мобилен телефон, в по-големите градове продават вече на черно хладилници, телевизори. Всеки път като пътуваме до там носим с жена ми по един голям куфар с неща, които раздаваме или са ни поръчали – лекарства, дрехи, детски неща, козметика и с най-голям кеф раздавам бакшиши, защото знам, че те с тях изхранват семействата си, пък и ми харесва как се отнасят с нас.

- Интересуват ли се в Канада от методиката на Иван Абаджиев и българските щанги?

– Ако ме питате в смисъл да почерпят опит как се създава и ръководи дългосрочно национален отбор – не. Не се интересуват. По-велики от тях няма. Те затова и нямат сформиран национален отбор. Тук всеки си тренира по клубовете, плаща си на треньор, който си е взел лиценза през уикенда, прави сензация от 42-то си място на световно и изобщо са абсолютни аматьори.

- Абаджиев много искаше приживе да види как Тамаш Аян пада от власт в световните щанги заради всичките мръсотии, които е направил на България. Не дочака това да се случи, докато е жив, но ето, че Аян е свален и разследван за корупция и далавери... Вашето мнение за управлението на унгареца?

– Този човек нанесе такива щети на нашия спорт, че до живот да гние в затвора, пак няма да е достатъчно да изкупи вината си. Абаджиев вероятно щеше да е доволен да види Аян смъкнат от „престола“. За съжаление, не смятам, че с изхвърлянето на унгареца от световната федерация нещата моментално са се поправили. За малко имах надежда, че потръгват в правилна посока, но после и американката Папандреа беше принудена да се оттегли. Жалко, много жалко. И се страхувам, че най-лошото тепърва предстои. Вероятно след конгреса на международната федерация през октомври и в зависимост от това дали хората на Аян ще се вразумят и ще пуснат най-после кокала, но ми се струва, че е съвсем реална заплахата международният Олимпийски комитет да изхвърли щангите. Дано не се окажа прав.

Работи в Чили, кръщават зала в Сантяго на негово име


„Чили е другo прекрасно място, но за съжаление бях там съвсем за кратко. Тогавашният президент на Чилийската федерация ме покани да поработя с националния отбор. Абсолютно разпасана работа беше – кой кога идва на тренировки, някои с дни не се появяваха, макар че живееха в спортния комплекс CAR. Много ме подразни това – каква работа щяхме да свършим без никаква дисциплина?! Наложих набързо ред, имаше реакции в началото, сълзи, мрънкане, недоволство, но бързо свикнаха момчетата и станахме дори приятели. Местният треньор на националния им отбор Виктор, който тогава беше плътно до мен, за да черпи опит и да добие представа за системата на тренировки, почивки, планиране и пр. дойде на следващата година в България заедно с едно от момчетата Хайме, когото трябваше да подготвим за някакво състезание – Панамериканско ли беше или друго – не помня вече. Но с тях и досега поддържам връзка, също и с едни други прекрасни чилийци Влади и Таня, които са израснали в София, след като семейството им е успяло да се спаси от режима на Пиночет, като емигрира в България. Много ги обичам, страхотни хора са. Всъщност Влади ме посрещна на летището в Сантяго и беше плътно до мен през цялото време, за да ми превежда, запозна ме с много готини чилийци, разкри ми Чили, която за мен си е Швейцария на Латинска Америка, но за това ще трябва да отделим цяло друго интервю, за да разказвам. А що се отнася до залата, която носи моето име – да, има такава, в института ECASEC в Сантяго. Откриваха зала в този колеж и от ръководството решили да ме поканят да стана патрон на първата проява и попитаха дали аз, като олимпиец, съм съгласен тренировъчният център да носи моето име. Съгласих се и заедно с Влади и Валери Йотов, който по това време беше нашият посланик в Чили, открихме залата. Плакети, банкети – обичайните неща съпътстващи подобно събитие. Всичко обещаваше да бъде страхотно, но се оказа, че трябва да приключи преждевременно, защото точно по това време разбрах, че аз и семейството ми сме получили визи за Канада и трябваше много бързо да се организираме и да сменяме континенти отново“, разказва Върбанов.

Синът му Ники вече е треньор


Синът на Александър Върбанов – Ники, няколко пъти стана шампион на Канада за юноши. След това обаче за него не се чуваше почти нищо. Ето какво е обяснението на баща му. „Ники не се е състезавал от 2019 г., когато стана за 9-ти път шампион на Канада, не само за юноши, но и за мъже. В момента приоритет му е колежът. То и няма какво друго да прави с този продължаващ вече повече от половин година локдаун. Докато беше позволено, тренираше, но след затварянето миналата година беше прекратен и състезателният сезон в Онтарио. Междувременно по-миналата година Ники защити треньорско ниво и ми помагаше в залата, създаде си и негов отбор и дори ги извежда на няколко състезания. Но пандемията каза „не“ на толкова много сфери и бизнеси.

ВИЗИТКА

Роден: 9 май 1964 година в Нови пазар

Олимпийски бронзов медалист от Сеул 1988

Трикратен световен шампион от Москва 1983, Сьодертале 1985 и София 1986

Световен вицешампион от Острава 1987

Четирикратен европейски шампион от Москва 1983, Катовице 1985, Карл-Маркс-Щадт 1986 и Реймс 1987

Два пъти втори в Европа – Витория 1984 и Атина 1989

Втори на Игрите Дружба 1984

Втори на финалите на Световната купа в Монте Карло 1985 и Сеул 1987

Трети на финала на Световната купа в Мелбърн 1986

Победител в турнирите за Световната купа Варна 1982, Варна 1983, Варна 1984, Добрич 1986, Пловдив 1988

Световен вицешампион а юноши от Линяно Сабиадоро 1981

Европейски шампион за юноши от Хасково 1982

Европейски вицешампион за юноши от Линяно Сабадоро 1981

Три пъти Балкански шампион - Бистрица 1981, Анкара 1982 и Пловдив 1985

Носител на Дунавската купа – Будапеща 1987 и Донауешинген 1989

Четири пъти шампион на България за мъже – 1982, 1983, 1984 и 1985

Пет пъти шампион на Българя за кадети и юноши – 1979, 1980, 1981, 1982 и 1983.

Последвайте каналите ни в:

Още от Други спортове

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти