Българският планински клуб в Германия и Австрия с прощално писмо за Атанас Скатов

6 фев 2021 | 14:13
2793
0

От Българския планински клуб в Германия и Австрия написаха прощално писмо за Атанас Скатов, който вчера загина при опита си да изкачи връх К2.

"Днес загина Атанас Скатов. Сърдечни съболезнования на синът му Васко, родителите му, сестра му Нели и приятелката му Шейни. Приятелите му скърбят с вас. Шокът още не е отминал, всичко стана така бързо, а вече желаем да го анализираме и асимилираме. Може би за да обясним необяснимото: смъртта. Някак си на фона на смъртта осъзнаваме, колко е интензивен животът. Понякога тя идва също толкова интензивно и още не мога да си представя, че Наско не е между вече живите. Факта, че тази трагедия предизвиква емоции в мнозина, доказва, че той беше истински жив докато живееше и неговият живот ще продължава да живее и след смъртта.

Може би, за да запомним защо го направи и да се вдъхновяваме от делото му, е добре да разберем що за човек беше. Би било важно, защото докато близките му вечно ще тъгуват за него, повечето от нас обаче скоро ще забравят мисията му. А тя си заслужава и ще е прекрасно ако мотивира мнозина от нас да направят света по-добър за природата, животните и човека.

Освен от медиите и книгите му, имах щастието да прекарам една седмица с него миналия септември, преди четири месеца. По повод на двегодишнината от основаването на Bulgarischer Alpenclub в Германия и Австрия, ние го поканихме да участва на събора в планината. Той откликна и планира да дойде за 2 дни и да изнесе лекция. Тирол и веселата планинска компания толкова му се усладиха, че остана над седмица. Прекарахме незабравими мигове и аз донякъде успях да добия представа за личността на алпиниста и човека Атанас Скатов.

Установих, че Наско не беше нито невероятен алпинист, нито дори невероятен спортист. Той беше невероятен човек! Човек вярващ в мечтите си и доказвайки, че всичко възможно. Човек мечтаещ да вдъхновява другите да правят света по-добър. Много усмихнат и още повече добронамерен. До 32-годишна възраст Наско нямаше отношение към планината или дори спорта. На 32-годишна възраст Наско беше завършил доктарантура в Германия, работил в немска фирма и отвратил се от месомелачката на европейското консуматорско общество, върнал в родния си град Сливен млад мъж. Разведен, с малко дете, който живее отново при родителите си, вече пенсионери. Наранен от раздялата с жена си и от съвременната действителност, Наско тръгва в планината. Останалото е история! За 10 години той прави невероятни подвизи и става уникален пример за силата на човешкия дух и вяра.

Отначало прекосява Ком-Емине заедно с баща си. Искрата е запалена и в планината Скатов открива силата. Следват многобройни походи из българските планини, планинско бягане и колоездене, многодневни походи. Първият проект: „седемте континентални първенци“ започва. Но преди това Наско намира призванието си в живота: да вдъхновява хората да се замислят реално за опазването на околната среда, масовото избиване на животни и нездравословното хранене на човека. През последните 10 години той се бори срещу безнравственото изсичане на българските гори, масовото животновъдство и прекомерната консумация на вредни храни. Преминава на растителен режим на хранене и доказва, че дори без животински продукти, човек може да издържи и да се възстанови от изключителни физически и психически натоварвания. Но Наско не натрапва веганството, а пропагандира съзнателното и умерено консумиране на всичко около нас.

За да разпространи каузата си, той изкачва седемте най-високи върха на седемте континента: включително връх Винсън на Антарктида. Само по себе си това постижение е подвиг, но комбинирано с липсата на опит и трудността на намиране на средства в България, е равностойно на геройство. Той е пример за воля, дух и вяра, които съчетани с неуморен труд и лишения, правят невъзможното възможно. Намерил призванието си, неуморимо го следва и започва проекта „14 x 8000 x vegan“. Изкачване на 14-те най-високи върхове в света при растителен режим на хранене. На Еверест той става първия веган в света стъпил на най-високия връх. Следват още невероятните девет осемхилядници! С повторното изкачване на Еверест, става единствения българин, изкачвайки 11 осемхилядника. Цяло чудо като се има предвид липсата му на опит и първоначални умения. Животът като алпинист и мотиватор го караха да се чувства жив и му даваха смисъл. Всичко около това като известност, физическо състояние, намиране на спонсори, помията от нападки и завист, „помощта“ от държавата, егото на алпиниста, емоционалното натоварване и дисбаланса от претоварването бяха цената, която трябваше да плати, за да живее според идеала си. Той не се посвени да я плати и в този смисъл беше един съвременен български будител.

Обичан от мнозина, все пак той остана неразбран от българското общество. Нещо, за което народът ни не е виновен: след столетия на робство последвано от поредици от национални катастрофи, комунистическа диктатура и 30 годишен грабителски преход, страната ни се намира в една от най-големите си кризи. Останала без близо 4 милиона емигранти, но с безгръбначни и алчни политици, външни и вътрешни експлоататори, в мнозинството обезверено и отчаяно население, България не можа да прозре саможертвата на Скатов. А неговият пример е достоен за подражание независимо в каква сфера човек се насочва. Алпинизмът беше напълно чужд на Наско: липсваше му каквото и да е образование или теоретични и практически знания. Той живееше според интуицията и вярата си, а не според някакви разумни теоретични доводи или съвети. Ако преди 10 години беше послушал лекаря си (че никога с този гръб няма да може да вдига и десеткилиграмова раница или спортува активно), той нямаше да постигне мечтите си. Но когато човек вярва в успеха и е готов да следва мечтите си, всичко е възможно, с каквото и да се захване. Това е примера за всички нас: да намерим призванието и смисъла в живота си и да го следваме. Без да се скъпим за труд, материални придобивки и дори живота си. Ето за това е пример Наско: за един достоен и смислен човешки живот.

Важно е да се подчертае, че неговия начин на алпинизъм е опасен за подражание от хора, нямащи неговата настройка на духа. Алпинизмът е спорт и призвание изискващо години подготовка и изучаване опита на предшествениците. За самоукия Наско всичко се разви по друг начин. Мисля, че с каквото и да се беше захванал щеше да успее, защото настройката му и начина на мислене и действие бяха правилни. Той правеше нещата си по своя си начин. Рядко това беше правилният начин според учебниците, но в реалността живееше изстинки реален и интензивен живот. Все пак успях да се убедя, че той имаше специална връзка с планината. Връзка на уважение и любов. При гостуването за събора, той дойде за първи път в Тирол и беше възхитен от планините там. Активно ги обикаляхме и след изпълнения с емоции събор, започнахме ново приключение. Заедно с приятелката му Шейни пътувахме през нощта до Шармони, взехме теснолинейката, изкачихме се до хижата Goûter на 3853 метра, спахме няколко часа и през нощта тръгнахме за върха. В осем часа сутринта бяхме на връх Мон Блан (4810 м.) след това слязохме и пропътувахме 800 км обратно към вкъщи. Само по себе си това приключение беше лудост. Безотговорно и рисковано. Още преди това го знаех, а след тези два дни бях убеден, че от теоретична гледна точка това беше грешно решение и можеха да завърши реално с инвалидност или смърт. Наско качи двама неопитни любители на планината на най-високия връх в Алпите. Нито Шейни, нито аз бяхме се качвали и 1000 м по-ниско, за първи път обувахме котки и ползвахме въже. Теоретичската ни подготовка беше нулева, физически бяхме доста изморени от предните дни. Но „случайно“ се бяха освободили 3 места на хижата и Наско ни предложи. Неговата вяра и оптимизъм ни заразиха. Бяхме сигурни в успеха. И въпреки знанието за лудостта на начинанието, от гледна точка на живота това беше прекрасно изживяване. Благодарен съм, че направих тази глупост и бях с такива хора в планината. Грешка според правилата на алпинизма и дори здравия разум и благословени мигове и спомен за цял живот. Може бе всеки от нас има нужда от време на време от някоя лудост, за да се усети жив.

За Наско особено от последната година от живота му тази лудост се беше превърнала в прокоба. Натиска от оставащите 4 осемхилядника, трудностите около намиране на средства, многобройните нападки, омраза и завист, незаинтересоваността на държавните институции дълбоко го накърняваха. Когато се запознах с него и той започна да разказва за себе си, първото ми впечатление беше и положително и отрицателно. Той говореше много и нескромно за себе си и за успехите си. Помислих си „поредният алпинист с огромно его“. Но опознавайки го, осъзнах, че разказвайки за себе си, той често пъти дори омаловажава изкачванията си. Никой неизкачил осемхилядник не може да разбере и да си представи трудностите и мъченията там. А и да не забравяме, че Наско не беше алпинист по професия, а мечтател. Изкачвайки най-високите върхове на планетата, той сам се удивляваше от постиженията си. След известно време и дълги разговори и няколко случки с него установих, че зад голямото его на Скатов има огромно сърце. Добро сърце, искащо не само признание и любов за себе си, а промяна на света към по-добро. С наивността на дете, но и с твърдата воля и постоянство на зрял борец. Заради тази си кауза, той беше готов да рискува живота си. Това винаги е така: човек не може да постигне нещо, ако не е готов да даде нещо. Повечето от нас продаваме времето си и усилията си за пари, с които си купуваме проблеми и нерви, а малцина са тези, имайки мисия. Да възпитат добри деца, да са реална градивна единица в обществото, да създадат нещо за другите. Това винаги е свързано с жертви: време, пари, усилия и също изпуснати мигове със семейството, собственото здраве или щастие, понякога и преждевременна смърт. Е, от днес Наско плати и последната сметка за делото си.

Той го направи непоколебимо, целеустремено и честно. В последно време ми споделяше, че вече му идва много: трудностите в България на всички нива, здравословното му състояние и нечовешките усилия по време на експедиция. Сподели, че вече не му се ходи и мечтае да не трябва вече да изкачва осемхилядници. Но въпреки това той отново беше там. Не почиваше на стари лаври, не остана да разхожда до края на живота си богати туристи в България или да изкара курс за планински спасител в Германия и да живее в уредена държава спокоен и сигурен живот. Не се отклони и от намирането на семейно щастие. В лицето на Шейни той имаше до себе си интелигентна и красива жена, пътешественик и приключенец, готов да го последва навсякъде. Чак до базовия лагер на прага на смъртта. Въпреки многобройните молби на сестра си Ина да заживее в Мюнхен, помагаща му с всичко и обичаща го с цялото си сърце, въпреки безсънните часове и притеснения на родителите му, въпреки синът си Васко...той вървеше по-пътя на призванието си. Не замени целта си със земни удоволствия. Така превъзнасян едва ли не звучи, че Наско е светец. Не, той беше човек като всички нас, със своите пороци, грешки, страхове. Но той беше човек намерил смисъл в живота си и вярвайки в доброто, даде живота си за мисията си. Нека неговият живот вдъхновява мнозина българи да намерят и следват пътя си. Независимо накъде.

Благодаря ти за вдъхновението приятелю. Какъв прекрасен живот живя! Ти стана част от силата, която те водеше. Ще живееш в сърцата и делата ни!

Твой Георги"