Брад Биндър: Кариерата ми висеше на косъм в края на 2012 година

- Брад, какво означават за вас моторните спортове?

- Това е въпрос, на който ми е много трудно да отговоря. Състезанията са нещо, което правя, откакто се помня. Никога не съм имал желание да се занимавам с нещо друго. Целта ми винаги е била да карам по-бързо и по-добре. Да се представям по-силно всеки следващ уикенд. Да постигам по-добри резултати във всяко състезание. По този начин най-накрая се озовах в MotoGP, което прави тази година много специална за мен. Изключително много се вълнувам от това. Вие знаете, че моторните спортове са начин на живот. За мен и за цялото ми семейство състезанията са източник на голямо удоволствие. Ние, момчетата, винаги обичаме да се състезаваме. Изкарвали сме си страхотно на пистата с брат ми, с баща ми и с майка ми, която винаги беше в пит-лейна, приготвяше ни храна и ни помагаше с подреждането на нещата. Ето така започна моят живот в моторните спортове. И когато си помисля за състезание, винаги в съзнанието ми изскача споменът за това време със семейството ми на пистата. Толкова е хубаво! Щастлив съм, че мога да правя това, което ми харесва.

- Много момчета мечтаят да станат пилоти в MotoGP. Вие как успяхте? Разкажете за вашия път дотук.

- Моят път е доста по-различен от този на другите състезатели. Започнах да се състезавам в картинг сериите в Южна Африка. Това беше началото. Трябва да призная, че брат ми имаше голяма заслуга, защото негова беше идеята да се състезаваме помежду си. По това време аз исках да участвам в ендуро или в мотокрос – не си спомням точно в коя от двете дисциплини. Но си спомням добре, че исках да имам кросов мотоциклет. Моят баща ми купи такъв, но брат ми настояваше да караме картинг. Наложи се баща ми да му купи един карт. Така обаче щяхме да се занимаваме с различни неща – аз с мотоциклета, той – с неговия карт. Първият път, когато отидохме на пистата да пробваме картинг, на мен ми хареса и аз поисках също един карт като на брат ми. Баща ми нямаше избор и накрая ни купи и на двамата по един нов карт. Това е накратко отговор на въпроса как се запалих по състезанията. Състезавах се в продължение на няколко години и станах шампион по картинг на Южна Африка в малкия клас до 50 кубически сантиметра. Когато пораснах достатъчно, за да мога да се състезавам с 50-кубиков пистов мотоциклет, веднага се качих на седлото. В един период се състезавах и на картинг, и на стрийтбайк едновременно. Но после загубих интерес към състезанията на четири колела. Единственото, което исках да правя, е да карам моя мотоциклет. Така стартира всичко в Южна Африка. След две-три години започнах да печеля наградите там, при това със значителна преднина пред останалите. Затова с баща ми решихме, че е време да опитаме какво ще се получи в чужбина. Тогава не съм си мислил, че отивам някъде, за да стигна до MotoGP. Просто искахме да си пробваме късмета и да се сравним с другите състезатели. Спомням си добре как отпътувахме от Южна Африка, беше във вторник вечерта. В сряда сутринта кацнахме в Англия и веднага отидохме да купим мотоциклет. В четвъртък баща ми свърши цялата работа, а в петък и в събота отидохме да се състезаваме. Къде беше състезанието?... Спомних си – беше в „Брандс Хеч“. Това беше първото ми състезание извън Южна Африка. Честно казано, очаквах да ме изблъскват и да ме изпреварват, може би и да катастрофирам. Но завърших на второ място. И оттогава разбрахме, че всъщност не сме никак зле. Стана ни ясно, че трябва да се преместим в Европа и да видим какво ще се получи. Скоро след това реших да участвам в сериите за купата на новобранците Ред Бул MotoGP. Тогава кариерата ми започна да се развива наистина на високи обороти. Три години участвах в тези серии. В началото, особено в първите състезания, ми беше адски трудно дори да завършвам сред първите десет. Спомням си, че беше доста шокиращо за мен. Защото като дете живееш с идеята, че можеш да спечелиш всяко състезание и това ще се случи точно така. Разбирате ме, нали? Но изведнъж се събудих от тази илюзия и бях здраво разтърсен. Нивото беше съвсем различно от това, към което бях свикнал. Друг свят. Опитах да се адаптирам и го направих крачка по крачка. С баща ми изготвихме стратегия. Поставихме си за цел да завърша десети в едно състезание, в следващото – да стана девети. Решихме да извървим пътя постепенно, а не изведнъж с големи крачки, защото не се получаваше. Исках да спечеля състезанията, а правех грешки и често катастрофирах. Това отнема удоволствието. Няма нищо хубаво в мотоциклетизма, когато всеки уикенд си събираш разбития мотоциклет. Беше ми трудно, адски трудно по това време. Но от друга страна това беше като урок за цялата ми бъдеща кариера – трябва да се върви напред стъпка по стъпка във всеки нов клас. Навсякъде в началото аз имах чувството, че вървя назад, но после тръгвах напред крачка по крачка. След тези три години в сериите за купата на новобранците Ред Бул MotoGP получих възможността да се изкача нагоре – в световния шампионат Moto3. И там отново започнах от нулата. Преди това печелех състезания и бях в челните редици всеки уикенд, а в Moto3 нещата отново станаха трудни. В първата си година там усещах огромно напрежение, защото участвах в шампионата с парите, които баща ми плати. Те бяха само за една година. Ако успея – щеше да е страхотно. Ако не успея – прибираме се вкъщи. Тези мисли ме съпътстваха през цялото време, макар че се опитвах да не мисля за това. Ако се проваля по някаква причина този сезон – всичко свършва и това слага край на моята състезателна кариера. Работих много здраво през тази 2012 година и пак направих толкова много грешки и катастрофи, а в много малко състезания завърших сред първите десет. Стигнахме до последното състезание във Валенсия, а аз още нямах сигурно място за следващия сезон. Тогава завърших на четвърто място. През цялото състезание се борих да вляза в тройката, но ме изработиха на последния завой и останах четвърти. За съжаление изпуснах първия си подиум. Същия този следобед подписах договора си за следващата 2013 година. И отново си казах, че цялата ми кариера се развива по един и същ начин. Мислех си, че във Валенсия карам последно състезание и след това си отивам вкъщи, но съдбата ми се усмихна. И оттогава продължавам да се опитвам да карам по-добре всеки следващ уикенд. По-късно ситуацията за мен се промени. От това, да си осигуря място за следващия сезон в последния момент, стигнах до отбора KTM и нещата станаха много по-добри за мен. Имах много да уча, когато дойдох в заводския отбор. И продължих да се уча и да карам като пълен новобранец. Адаптацията изисква време. След това започнах да разбирам мотоциклета, да разбирам отбора и да разбирам как да карам по-бързо. Започнах да постигам добри класирания. И това беше в края на 2015 година. От момента, в който сезонът през 2015 година завърши, имах усещането, че мога да бъда още по-силен през 2016 година. Но в онзи момент още не бях печелил състезание. Имах няколко класирания на подиума, но нямах победа. Понякога така се случва – поставяш си за цел да спечелиш състезание, но не си я постигал преди и това тежи много. Затова за мен 2016-а беше много решителна година. Залогът беше „или-или“. Знаете, че живея далеч от дома си през целия сезон. През цялото време не виждам семейството и приятелите си. И след като ги жертвам, искам да съм най-добрият в състезанията. Или поне да се състезавам с най-добрия. Няма да бъда някой, който ще си кара кротко в средата. И така през 2016 година нещата напълно се промениха. Започнах силно, в първите три състезания се представихме добре. В старта на пистата „Херес“ имахме някакъв проблем, който не знаехме откъде идва. Заради това стартирах последен, въпреки че бях втори в квалификацията.

Потеглих последен, след което успях да изпреваря всички и да спечеля с три секунди преднина. От този момент си казах, че може би съм израснал дотам вече да се боря за шампионската титла и трябва да спечеля възможно повече състезания. Това определи целта ми през този сезон. Постигнах още две поредни победи и се качвах на подиума в почти всяко състезание до края през тази година. Завърших със седем победи. Беше страхотно, защото станах световен шампион в Moto3 през тази година. Това е повратен момент, когато нещата се променят. Това беше върхът на кариерата ми. После имах щастието да премина в заводския отбор на KTM в Moto2. След спечелването на шампионата в Moto3 през 2016 година KTM реши да направи заводски отбор и в Мото 2. За мен това беше крачка напред, катерих стъпалата нагоре. По същото време KTM стартира проекта за заводски отбор в MotoGP. Така че аз продължих с отбора като шампион от Moto3 в Moto2 и това беше чудесно. Беше незабравим сезон – много труден за мен в началото, защото си счупих ръката още на първия тест с мотоциклета за Moto2. Трябваше да минат шест месеца, за да се почувствам отново добре и да имам нормална сила в ръката да управлявам мотоциклета, без да чувствам болка и дискомфорт при каране. В този изцяло нов проект за KTM аз завърших годината с три класирания на подиума. Резултатите ми бяха отлични, защото в Moto2 определено беше по-трудно. Състезаваш се с много пилоти, които са преминали от Moto3 в Moto2. Някои от тях изпитват големи трудности и не успяват да се наложат. Но аз продължих да се развивам, трупах увереност и във всяко следващо състезание  бях малко по-бърз. В края на краищата резултатите ми в Moto2 бяха много добри. За съжаление за три години в Moto2 не успяхме да спечелим титлата, но аз завърших трети през 2018-а и втори през 2019-а година. Жалко, че само три точки ни разделиха от титлата. Това много ни разочарова, защото през втората половина на сезона наваксахме голямо изоставане. Но такъв е животът. Моята цел продължава да бъде да печеля титлата във всеки клас, в който се състезавам. Второто място е престижно, но е и много разочароващо. Ето, сега съм в MotoGP и се надявам да се справя с това още по-голямо предизвикателство.

- Това, че успяхте да скъсите голямата разлика през 2019 г. и да се доближите само на три точки от титлата през 2019 г. дали затвърди вашия боен дух за този сезон в MotoGP?

- Да ви кажа, 2019-а беше една много луда година. Няма как да я опиша по друг начин. След първите 5-6 състезания имах чувството, че правя абсолютно всичко възможно, а класиранията бяха отчайващи – например 15-о място в „Муджело“. Състезавах се в нова за мен среда, в която не бях присъствал в последните месеци. Правех всичко перфектно, никога не съм се влагал повече. Карах така, сякаш всяко състезание ми е последно, всяка обиколка ми е последна. Правех абсолютния максимум. Но нали ви казах – завърших 15-и на „Муджело“, 12-и на „Каталуния“. Същата беше картината и в някои други състезания. Едва се докосвах до първите десет, а знаех, че мога много повече. В началото това е адски потискащо. В същото време в отбора знаехме, че още не сме напълно готови за големия успех. Затова сега искам да благодаря на целия отбор за огромната работа, която свършиха тогава. Когато започнеш нещо толкова зле, е много лесно просто да махнеш с ръка и да кажеш: „Остави, да продължим и да видим какво ще стане“. Но ние не се предадохме и се борихме за всяка точка. Накрая се чувствах като лошия човек в отбора, защото непрекъснато се оплаквах, крещях и исках повече. Но беше страхотно, защото момчетата в отбора не ми се сърдеха и бяха зад мен на 110 процента. Те наистина вярваха в мен и осъзнаваха, че когато изгладим всичко можем да бъдем най-добрите. От 2019 година ми останаха само позитиви, още повече, че KTM ми се довери и след тези трудни месеци продължиха да работят с мен с целта да постигнем нещо повече.

Следвай ни: