Потопени край Карибите

Изглежда, че да прекосяват Атлантика, за да дойдат на Карибите, не е най-доброто изживяване за българските волейболисти. Естествено, тук не става дума за екзотична почивка (за каквато много от момчетата на Пранди си мечтаят), а за сериозни, направо жестоки мачове с мощните физически волейболисти на Куба. В последния случай късметът отново обърна гръб на „трикольорите“ и те бяха потопени от армадата на Орландо Блекууд.

В края на май 2005 година българите бяха в Хавана, отново в дебюта си в Световната лига по подобие на сегашния момент. И отнесоха две загуби с 1:3 и 0:3 гейма. Сега отново си тръгваме от Куба с две поражения – и двете с по 1:3 гейма в Сиудад Депортива.

И докато победите на изключително младия кубински отбор са окуражителни за местните фенове и специалисти, то играта на нашите води до доста въпросителни. Естествено, нито кубинците би трябвало да летят в облаците след двете победи, нито нашите да бъдат едва ли не погребвани, но е истина, че домакините ни биха по всички показатели на волейболната игра. Впечатление направиха най-вече двама играчи, които, ако не беше режимът на Кастро, те със сигурност щяха ако не да бъдат големи звезди в европейския волейбол, то със заявка да станат такива в най-скоро време. Щяха да са популярни колкото Матей Казийски и Владо Николов например, които така и не успяха да опонират на вдъхновената игра на домакините.

Става въпрос за Вилфредо Леон и Йоандри Леал, които с атаките си от ъглите направо попиляха нашия състав. И двамата са над 2 метра високи, много добре сложени и развити физически, което им помогна да ни направят средно по 18 точки във всеки един от двата мача в Хавана.

Леал направи 25 точки във втората среща, или 50% ефективност за една позиция на терена, за която се смята за приемливо постижение, ако минеш 10 точки.


Личи си, че двамата са напреднали и с чисто мощните си атаки, и с много добрата игра по блокадата на противника, както и с пуснатите топки.

Някои от другите играчи също направиха силно впечатление. Говорим например за левичаря Роландо Сепеда. По принцип момчетата, които играят с лява ръка, са много трудно разгадаеми за противника и Сепеда не прави изключение. Младокът направо ни побърка в първия мач, вкарвайки ни 18 точки, но във втория играта не му потръгна и бе сменен от Микаел Санчес, след като бе реализирал едва 5 точки до този момент. Санчес, известен с прякора си Руснака, от своя страна се завърна в тима след 2-годишно отсъствие заради контузия на гръбнака и малко по малко започна да влиза в ритъм. Той вкара 10 точки във втория мач и може би ще покаже истинските си способности с следващите два двубоя на Куба, които са срещу Русия.

Своя дял за успеха даде и централният блокировач Роберланди Симон, който наниза 13 точки във втория мач и направи разликата срещу нашите в някои важни моменти от двубоя.

Симон вече все повече започва да трупа признателност в света на волейбола най-вече със своя фамозен сервис, който е в състояние да пропука всяко едно посрещане, още повече едно несигурно посрещане, каквото беше това на българите в тези два мача.

Освен това той наниза съответно 14 и 13 точки на България в първия и втория мач, което потвърди неговата стабилност на игрището.

Точно към тази стабилност се стреми все още другият център – Османи Камехо. Когато младокът придобие тази увереност, която има Симон, тогава не България, ами и Русия, САЩ и дори Бразилия трудно ще се справят с кубинците.

Накрая завършекът на този забележителен състав на Куба го дава разпределителят Йоандри Диас. Той успява да се справи с бързината и ръстта на атакуващите си съотборници и в голям процент от случаите взема правилното решение за завършване на атаката.

Ако и срещу Русия покаже подобна игра, то тогава селекционерът Орландо Блекууд може спокойно да каже, че има един напълно завършен състав.

ХАВАНА, МИЛА ПАНАЙОТОВА
пратеник на "Меридиан Мач"