Майката на Теодор - Тодорка Симеонова, е била волейболистка и го насочва към любимия си спорт. На 14 г. се мести в София и го приемат в спортното училище в профил волейбол. Състезателната му кариера започва в школата на ЦСКА през 1995 г. и минава през всички гарнитури. След 8 г. в клуба либерото прави първия си трансфер - в руския "Луч" След това играе за "Газпром" (Рус, сезон 2005/2006), "Динамо" (М, 2006/2007), ЦСКА (2007 - 2009 г.), "Динамо" (М, 2009/2010 г.), ЦСКА (2010/2011). През пролетта на 2011 г. се контузва тежко и пропуска целия сезон с националния и на клубно ниво. Миналата година се завърна и след олимпиадата премина в "Галатасарай". През новия сезон ще играе за "Лион" (Фр).

Постиженията му като състезател: двукратен шампион и носител на купата с ЦСКА, вицешампион и носител на купата и суперкупата на Русия. Има сребърен и бронзов медал от Шампионската лига. В Турция стигна до финал за Суперкупата и бронз в първенството. Дебютира за националния през лятото на 2003 г. С екипа на България има бронзови медали от световното в Япония (2006 г.), Световната купа в Япония (2007 г.) и европейското в Турция (2009 г.). През 2006 г. се ожени за бившата волейболистка на "Славия" Бойка Делиева, а техният син Георги е вече на 6 години. С националния е участвал на 2 олимпиади, 2 световни и 3 европейски първенства и на 10 световни лиги.

- Г-н Салпаров, опасно ли е за едно либеро да спасява топовните сервиси и атаки на двуметрови здравеняци?
- Не бих казал, дори мисля, че този пост е по-безопасен. При нападателите има по-голям риск от контузии, защото скачат.

- Вие обаче имате доста операции...
- Да, общо седем - четири на единия и три на другия крак. Но, от друга страна, не съм получавал някакви тежки удари по главата например. Спомням си, че на Даниел Пеев една топка му отлепи ретината.

- Срещу кой състезател ви е било най-трудно да играете?
- Ако погледна в световен мащаб, са много и затова е трудно да отлича някого. Определено обаче ми е било най-тежко в мачовете срещу отбора на Русия. Там винаги е имало много силови състезатели.

- Доволен ли сте, че избрахте поста либеро?
- Разбира се, иначе едва ли щях да играя на такова високо ниво. Спомням си, че когато въведоха този пост, бях още при юношите. Един ден треньорът ни Стефан Христов ми каза, че ако се преквалифицирам в либеро, ще съм му благодарен цял живот. Така и стана. В началото не бях въобще очарован от тази идея. На една световна квалификация с младежкия национален отбор обаче играх либеро и ме избраха за номер 1. Тогава реших, че това е моят пост и му се посветих изцяло. После 5 или 6 пъти печелих наградата за най-добър в България.

- Имало е вариант и да станете футболист. Защо избрахте волейбола?
- Основно заради майка ми и сестра ми, от които се запалих. Иначе тренирах футбол доста сериозно - около 4 години. По време на изпитите се получи едно разминаване с датите и аз се явих с волейбол. Приеха ме и не съжалявам - ако можех да се върна назад, пак така бих постъпил.

- По време на мачовете сте изключително емоционален. Това помага ли за представянето ви?
- Със сигурност и мисля, че реакциите ми се отразяват положително на останалите. 
Нашият отбор е много зависим от емоциите, защото манталитетът ни е такъв. Има нации, които постигат победи и печелят медали, без да горят на игрището. При нас обаче е различно - когато играем с емоция, нещата се получават.

- Кога ви повикаха за първи път в националния отбор?
- Мисля, че през 1999 г. Тогава в отбора бяха още играчи като Николай Желязков, Николай Иванов, Ивайло Стефанов, Ивайло Гаврилов, Пламен Константинов. След това ме викаха от време на време просто да тренирам с отбора.

- Спомняте ли си дебютния мач за България?
- Да, срещу Сърбия за Световната лига във Варна през 2003 г. Вечерта преди двубоя ми беше много напрегнато, но като излязох на полето, нещата си дойдоха на мястото. Даже помня, че играх добре и в двете срещи, които спечелихме, и по този начин отидохме на финалите в Мадрид.

- Странно ли се чувствахте срещу едни от най-големите звезди на този спорт?
- Беше като сън. В Мадрид играхме с най-силните отбори - Италия, Бразилия и Русия. Състезателите срещу мен  ги бях виждал само по телевизията.
Сега се сещам за Андреа Джани - през 1996 г. му подавах топката за сервис в Зимния дворец, когато националният играеше с Италия за Световната лига. След един от мачовете даже се снимах с него, а 7 г. по-късно се оказахме съперници на полето.

- Имахте ли кумир във волейбола?
- Чак кумир - не, но съм харесвал много играчи. Първият ми любим състезател беше Ники Иванов, с когото впоследствие станахме приятели. С него също се запознах, като подавахме топките в Зимния дворец. Той се държеше много добре, защото е знаел как се чувстваме. Иначе специално за поста либеро съм се възхищавал на двама играчи - Юбер Ено и Серджо. Те са най-добрите, откакто беше въведена тази позиция.

- Идват ли при вас млади състезатели за съвети и препоръки?
- Не, досега не се е случвало. През годините съм се опитвал да помагам на по-малките от мен, някои са се вслушвали, за други - не знам.

- Как се чувствате сега като най-възрастния в националния отбор?
- Просто се замислям колко бързо минава времето. Най-интересното е, че с всяка следваща година изпитвам още по-голямо удоволствие от волейбола. Причината е, че вече, както се казва, чета по-добре играта, имам и повече умения.

- Състезателите на вашия пост могат да играят на високо ниво значително повече от другите. Въпреки това замисляли ли сте се какво бихте правили след края на кариерата си?
- Не, тъй като планирам да играя, докато съм физически здрав. Със сигурност и след края на състезателната ми кариера ще остана във волейбола, защото в тази област имам най-много познания. Не мога обаче отсега да кажа дали ще стана треньор, ръководител, или нещо друго. Надявам се да е далече моментът, в който трябва да избирам.

- С кого сте били най-близки в националния?
- С Пламен Константинов. Бяхме 7 години в една стая и сега продължаваме да се виждаме при всяка възможност. С Матей Казийски също си изградихме добри отношения - играхме заедно в "Динамо" (М), след отказването на Пламен пък близо 3 г. деляхме една стая. По-близък съм също така с Андрей Жеков, Виктор Йосифов и Данаил Милушев, с когото се знаем още от младежкия национален отбор. Като цяло, мога да кажа, че съм бил в добри отношения с всички момчета през годините.

- Как се стигна до първия ви трансфер в чужбина?
- През 2004 г. имах предложение от "Искра" (Одинцово), но тогавашният президент на ЦСКА Петьо Петков не ме пусна. Стана ми обидно, но той обеща да замина на следващата година, ако се получи добра оферта. Така и стана - поискаха ме от "Фридрихсхафен" (Гер) и от московския "Луч". Аз избрах руския отбор и подписах.

- Лесно ли се адаптирахте в Русия?
- Не, беше ми много тежко, особено през първия месец и половина. Да отидеш сам в такава огромна държава и без да познаваш никого. Всеки млад играч си мисли, че като дойде оферта от чужбина, едва ли не си оправя живота. А истината е, че с подписването на договора започват трудностите. Мисля, че всеки професионален спортист, който е играл в чужбина, ще го потвърди.

- Какво си купихте с първите по-сериозни пари от волейбола?
- Кола - мерцедес Е200 кабриолет. Това ми беше някаква мечта, защото преди това нямах автомобил и ходех на тренировки с автобус номер 204.

- След първия ви трансфер в Русия се говореше, че сте били най-скъпо платеният ирач на поста либеро в света. Така ли беше действително?
- Да, всъщност аз и Пабло Меана, който получаваше малко повече. Но точно тогава започна финансовият бум в руския волейбол, който днес има още по-голямо измерение. В момента там е топдестинацията за професионални състезатели. За мое съжаление има ограничение от максимум двама чужденци и обикновено всички отбори търсят нападатели или евентуално разпределител. Ако се допускаха по трима извън Русия, сигурно все още щях да играя там.

От друга страна, си давам сметка, че това е правилно, тъй като се дава повече шанс за развитие на местните играчи. През 2010 г. ръководството на "Динамо" ми предложи да взема руски паспорт и така да играя извън квотата за чужденците. Трябваше обаче да се откажа от българския и веднага отказах. Иначе по всяка вероятност все още щях да съм състезател на "Динамо".

- Как се отнасят в Русиия към българските спортисти?
- С много голямо уважение и като към братя славяни.

- В кой отбор сте се чувствали най-добре?
- В "Динамо" (М), защото организацията беше на много високо ниво. Като започнем от тренировките, мачовете и възстановяването, до битовите условия. С удоволствие бих играл пак в Русия, но само ако отборът е силен и поддържа висок стандарт.

- Преди началото на сезона през 2007 г. обаче от "Динамо" изненадващо ви освободиха. И днес мнозина са убедени, че решението е било заради напускането на Матей Казийски и Радостин Стойчев, които преминаха в "Тренто". Каква е истината?
- Отдавна съм си изяснил нещата. След като се върнах в "Динамо" през 2009 г., разговарях надълго и нашироко с ръководството. Знам кой е виновен, но предпочитам да не коментирам тази тема. Няма смисъл.

- Опитахте ли да разубедите Матей, когато реши да напусне и националния отбор заедно със Стойчев?
- Всеки си има глава на раменете и може да избира своя път в живота. Двамата са преценили, че това е най-добре за тях. Същото се отнася и за Андрей Жеков, който пък се оттегли по свои си причини. Много ми се искаше Матей и Андрей да участват на олимпийските игри в Лондон и заедно да оберем плодовете на труда и лишенията от последните 4 години. Бяхме в разцвета на силите си и мисля, че можехме да постигнем нещо наистина голямо.

- А какви се перспективите пред настоящия ни отбор, който също се оказа доста силен?
- Определено са много добри и с него плодовете може да ги оберем на олимпийските игри в Рио след 3 години. Най-важното е да се запази колективът, който имаме в момента. Да не се появи звездомания при играчите, защото това ще е пагубно. Надявам се и да продължим да работим добре.

- Брат ви Георги Георгиев инвестира значителни суми във волейболния ЦСКА, който се превърна в хегемон у нас и постигна пробив в евротурнирите. Защо всичко се срина?
- В един момент му тръгнаха зле нещата в бизнеса и той вече нямаше възможност да издържа клуба. Неговото име обаче ще остане в историята заради това, че подсигури изграждането на един много силен отбор, който се мереше с европейските грандове. Нямахме загуба пред родна публика и представянето ни ще се помни дълго. Яд ме е, че мощните финансово клубове у нас се разминаха във времето. Представете си какво би станало, ако в едно първенство играеха нашият ЦСКА, "Левски-Сиконко" от златните му години, настоящият шампион "Марек", "Габрово", "Лукойл Нефтохимик" и т.н. Тогава сигурно нямаше да се налага да играем в чужбина, а първенството щеше да е изключително интересно.

- Чувствали ли сте се като буфер между брат ви и състезателите и треньорите, които все още имат да получават определени суми?
- Да, било ми е гузно, но нямаше какво да направя. Важното бе, че бях чист пред себе си и съотборниците ми. Случвало се е да вадя собствени пари, за да се покрият някои задължения.

- Тази година имахте оферта от "Габрово", но все пак избрахте "Лион", където отново ще играете с Владимир Николов. Защо предпочетохте новака във Франция пред вицешампиона, който е най-стабилният финансово клуб у нас?
- Честно казано, доста се колебах. Наистина получих сериозна за българските стандарти оферта, но в крайна сметка избрах да участвам в едно напълно ново за мен първенство. С ръководството на "Габрово" си стиснахме ръцете и им обещах, че ако нещата там се развиват добре, след една или максимум 2 години ще играя за този отбор. Освен това аз съм родом от този град и това ще бъде допълнителна емоция за мен.

- Синът ви Георги не пропуска мачовете на националния отбор. Запален ли е вече по този спорт?

- О, да. На последните мачове с Полша Георги Братоев му обеща, ако вика за нас много силно, да му подари от неговите бонбони. Аз не го чух долу, но ми казаха, че е крещял неописуемо. Иначе вече е фен, гледа и мачовете по телевизията. Даже опитва да имитира някои от момчетата. Не знам дали ще иска да тренира волейбол някой ден. Аз ще го насърчавам да спортува, пък каквото и да избере, винаги ще го подкрепям.

- Как се запознахте със съпругата ви?
- Срещна ни Мария Тодорова - съпругата на Владислав Тодоров - Сарата, който беше помощник на Мартин Стоев в националния. Двете бяха приятелки още от времето, когато са играли заедно в "Славия". Бях си я харесал и помолих Мария да я доведе на една контрола с Хърватия в зала "Сиконко". Уговорихме се след мача да заведе Бойка на кафе и аз случайно да мина оттам. Така и стана - запознахме се, заприказвахме се и постепенно я прилъгах (смее се).

- Вие сте един от най-големите шегаджии в националния и често разказвате вицове. Кой е любимият ви?
- Моите вицове не са много за пред хората, така да се каже (избухва в смях). Но ето този може да го разкажа - Срещнали се двама дядовци в парка, единият разглеждал страницата с некролозите в "24 часа". "Какво правиш, бре?", учудил се другият. "Цъкам си във фейсбука", казал дядото с вестника.

- Вие ли сте автор на фразата "Чи ведиамо нпролет", която напоследът е особено актуална в отбора?
- Да. Майка ми е от Вършец и там си има такава приказка - "Ще се видим нпролет". И понеже в националния се говори и на италиански, така спонтанно я адаптирах. (На италиански сi vediamo означава ще се видим - б.а.) Пък и нали с момчетата все се събираме през пролетта. След това много хора я прихванаха тази фраза, включително и някои от италианците в щаба.

Стефан Чолаков, в."24 часа"