Тактическите тенденции на сезон 2012/13

30 май 2013 | 12:54
13106
0

“Идеята на тренировката е да увеличиш скоростта, с която можеш да действаш прецизно”, каза навремето Сесар Луис Меноти. Тази истина сякаш е вписана във вътрешния ритъм на футбола: всяка нова форма се развива и променя, става по-бърза, докато достигне максималната скорост, с която следващо нововъведение излиза на хоризонта да я замени. Онова, което Байерн Мюнхен направи този сезон, бе да вземе модела на Барселона и да го подобри – не толкова с технически нововъведения, колкото с физически.

Барса бе първият тим, възползвал се напълно от възможностите на промененото правило за засадата. То разшири практическото поле на игра, осигури на играчите повече пространство, намали физическия контакт и така върна в играта по-дребните и технически умели футболисти. При нарастващия брой картони за всякакви фаулове хора като Чави, Андрес Иниеста и Лионел Меси можаха да се насладят на играта на пас, към която приложиха задушаващо пресиране благодарение на суперкондицията си.

Но само защото дребните играчи могат да правят нещо, не значи, че същото не може да бъде направено от по-едри, ако имат същите нива на техническо умение. Байерн може и все още да не е стигнал висините на филигранните пасове на Барса в пика й, ала не е и далеч и бе поразително колко уморени и слаби изглеждаха каталунците в полуфинала на ШЛ.

Разбира се, не е напълно честно да сравняваме отбор във възход с друг в края на своя цикъл (единият е гладен и отчаяно търсещ успеха, а другият е равнодушен и му липсва напорът да се задържи в двубоя), ала също така не може да се отрече, че играчите на Байерн са по-големи от тези на Барса. (Въпросът дали “блаугранас” са свършени е коварен: историята подсказва, че свалените от върха велики отбори се нуждаят от време за възстановяване, но те никога не са имали финансовите предимства на днешния ден; изглежда, че падението на Барса ще е само относително.)

Тази скорост и агресия на Борусия Дортмунд по подобен начин разстрои Реал Мадрид на полуфиналите и сякаш потвърди предимството на Бундеслигата във физическо отношение. Това не идва да рече, че скоростта винаги ще бие техниката, пък и може би най-добрата Барса все пак би надвила най-добрия Байерн. Всички отбори си имат оптимален ритъм, а тики-така на Пептим вероятно изисква по-бавно темпо от леко по-директния стил на баварците.

Може би и успешните отбори стават по-консервативни – определено такъв бе случаят с Испания при Висенте дел Боске, а това забавя скоростта. При всяко положение проспектът вече и без това великолепният Байерн да се доразвие при Джосеп Гуардиола, да изгради суперскоростно тики-така е нещо изумително и вдъхновяващо.

Би било обаче грешно да описваме триумфа на баварците като поражение на тики-така. По-скоро това е еволюция на тики-така. Като Барса, Байерн пресира високо по терена (вероятно най-голямото постижение на Юп Хайнкес бе да убеди Ариен Робен и Франк Рибери да си изпълняват съвестно защитните задължения) и търси контрол върху топката).

В последните два сезона във водещите пет лиги на Европа само “блаугранас” имат по-добри статистики във владението на топката и точните подавания. Базисната философия си остава биелсизмът (стилът на Марсело Биелса в Атлетик Билбао), макар че по-прекият архитект и на двете е Луис ван Гаал. Пресирането е може би по-концентрирано – това определено е истина за прилагащия същата базисна философия Дортмунд, а посоката, по това съвпада с идеалите на Биелса, е по-вертикална от тази на Барса, макар централната ос да е същата.

Онова, което Байерн също има, е по-голямото разнообразие на атакуващи варианти, което си пролича срещу каталунците. Когато два търсещи владеенето на топката отбори се срещнат, естествено само един може да доминира в този план. Баварците приеха ролята си на по-реакционния отбор, стояха по-дълбоко и организираха светкавични контраатаки, което могат заради бързината на играчите си и отличните дълги пасове на Швайнщайгер, Данте и най-вече Хави Мартинес.

(Пак това не бива непременно да се приема като критика към Барса: четири години те бяха направили своя План А толкова добър, че би било загуба на усилия да се развива План Б; толкова добър всъщност, че дори Байерн реши да модифицира техния подход срещу тях.) В този план бе жизненоважна ролята на Марио Манджукич – един толкова мощен физически играч, че дори Феликс Магат му се прекланяше.

И това ни довежда до други две тенденции от сезона: нарастващото значение на най-дълбоко стоящия халф като плеймейкър и увеличаващото се разнообразие при централните нападатели.

Опорният полузащитник – или поне единият от двама опорни – да има съзидателна функция не е нещо съвсем ново, ала значението на това като че бе особено видно тази година. Както Юрген Клоп отбеляза след лекциите срещу Реал Мадрид в груповата фаза на ШЛ, ако затвориш Чаби Алонсо, останалото само си идва. После го стори и на полуфинала. Това, че Дортмунд не можа да неутрализира Мартинес със същата ефикасност, бе една от причините Байерн да има преимущество в преките сблъсъци този сезон (преимущество, което не става достатъчно ясно дори от статистическите показатели: 3 победи и 2 равенства в 5 мача).

Илкай Гюндоган изпълнява подобна роля при “жълто-черните”: получава топката в дълбочина и диктува темпото. Андреа Пирло го правеше за Ювентус. Серхио Бускетс го прави за Барселона, а Майкъл Карик – за Манчестър Юнайтед. Това е една от причините съзидателят в центъра сега да има дефанзивна роля, което бе един от впечатляващите аспекти у Хуан Мата и Оскар този сезон. Полузащитите никога досега не са били така разпокъсани – вече е обичайно да има четири вместо три линии, а при все това нуждата от универсалност у опорните халфове да създават и същевременно да затварят съзидателите от противника никога не е била по-голяма.

Но вероятно централните нападатели са най-забележителното нещо на сезона. Макар Испания и Барселона да показаха, че е възможно да се играе без традиционен стрелец въобще, сега по-традиционните типове разцъфнаха. Може би най-старомодният от всички тях е Роберт Левандовски, който по стил е смесица между Йън Ръш и класически таран. Поставен пред плавно играеща полузащита, той бе фундаментален, винаги заемайки пространствата между централните защитници и бековете, и при все това способен да играе с гръб към вратата и да задържа топката.

Радамел Фалкао и Единсон Кавани са по леко различни начини примери за завършени централни нападатели – надарени реализатори и същевременно притежаващи съзидателността да се изтеглят настрани или в дълбочина, за да си сътворят сами головите положения.

Златан Ибрахимович е таран с уменията на “десетка”: нападателите все повече трябва да бъдат съчетание на голмайстор и съзидател, или поне на голмайстор и задържащ топката. Някои дори не се налага да бъдат толкова добри в реализирането на положения. Манджукич може и да вкара 15 гола в Бундеслигата през сезона, ала почти не е стрелец в конвенционалния смисъл: по-скоро е страховит връх на копие, изтласква бранителите назад, за да отвори пространство в полузащитата, и води пресинга с ужасяваща енергия.

Нито Манджукич, нито Меси са дори близо до типа нападател, който бе типичен за времето преди 15-20 години, а при все това трудно биха могли да бъдат по-различни един от друг: единият е хитър и техничен, а другият – суров и агресивен. И все пак и двамата водят отбори, които очевидно спазват една и съща философия, а техните различия (в напълно груби мащаби, тъй като никой реалистично не би твърдял, че Манджукич е по-добър от Меси) подчертават контраста между Барса и Байерн: има различни интерпретации на общата биелсистка теория.