Камило Плачи: Станах треньор заради катастрофа с мотопед

Камило Плачи е роден на 11 ноември 1956 г. в Спекия, Южна Италия градче. Едва 11-годишен губи баща си при трудов инцидент и майка му го изпраща в колеж, където прави първите си стъпки във волейбола. На 18 г. катастрофира с мотоциклет и заради тежко счупване на крака прекратява състезателната си кариера. След близо 2 г. в болница той записва треньорски курс и поема отбор от Специя. През 1985 г. известният аржентински треньор Енрике Еделщайн го кани за асистент в "Удженто". Тимът печели втора дивизия, а на следващата година стига полуфинал в А-1. В две поредни години е старши треньор на "Калимера", а след това минава през различни италиански отбори и работи с всякакви възрастови групи. През 2004 г. поема юношите на "Тренто", а в последствие Силвано Пранди го кани за помощник в "Кунео" и двамата работят общо 7 г., включително и в нашия национален отбор. През 2007 г. става помощник на Владимир Алекно в състава на Русия, а "сборная" стига до бронз на олимпиадата в Пекин. От 2009 г. работи за българския тим като помощник на Пранди, Радостин Стойчев и Найден Найденов. След 4-ото място в Лондон италианецът бе избран за старши треньор. Под негово ръководство националите записаха 4-и места в Световната лига и на европейското.
Със съпругата му Лина имат две деца - Луиджи (29 г.) и Роберта (19), която отскоро е студент в НСА.

- Г-н Плачи, преди полуфинала с Италия на европейското казахте, че се надявате този път да не останем с дървените медали. Какво пак не ни достигна?
- Мисля, че тази фраза беше точна за момента, в който я изрекох. Бяхме сред четирите най-добри отбора на шампионата и предстояха мачовете за медалите. Всички знаехме, че имаме два мача, от които трябва да спечелим единия, за да отидем на стълбичката. За съжаление не успяхме да го направим, но това не означава, че трябва да омаловажаваме представянето до полуфинала. В живота, а и в спорта е така - фантазията рисува нещо на дъската, след това съдбата минава и го изтрива.

Всички мечтаем - да станем актьори, космонавти, музиканти, но невинаги се получава. Важното е да можеш да прецениш точно нещата. В нашия случай можем да кажем, че сме много близко до най-добрите отбори в света. Но за да ги побеждаваме в такава фаза от турнирите, трябва да имаме повече състезатели, които играят в наистина силни първенства. Такива, които в клубния си отбор имат елиминационни мачове. В спорта има закономерности и за съжаление приказките ги пишат Братя Грим, не Камило Плачи.

- Очаквахте ли, че националният ще изиграе два полуфинала през тази година?
- Знаех, че отборът има потенциал и може да израсне още. Но, честно казано, не очаквах да запишем тези четвърти места, още повече с оглед на тежките групи, в които попаднахме. Въпросът е, че всяко лято се започва от различно ниво и има много фактори, които влияят. Ако сега сме стигнали до 8-ото стъпало от общо 10, догодина вероятно пак ще стартираме от някое по-ниско, например 6-о. 8 месеца в клубовете са много време, в което състезателите работят по различен начин.

- След европейското имаше коментари, че няма как да бием Италия в такъв мач, след като нашият треньор е италианец...
- Това са несериозни твърдения. Аз чувствам един и същи глад за победа, независимо дали играем срещу Италия, Полша или който и да е друг съперник. Щом губим, това означава, че другият отбор е по-силен за момента. Нашата цел е да подобряваме представянето си. В никакъв случай не мога да приема твърдение, че едва ли не сваляме гарда, като играем с Италия. Точно обратното. Ето например Цецо Соколов иска да се представи в най-добрата си светлина срещу Бирарели, с когото са заедно в "Тренто". Тодор Скримов пък ще играе за първи път в Италия. Другите също имат мотив да покажат, че не отстъпват на италианците. Аз искам да дам най-доброто от себе си, защото много мои сънародници следят работата ми. Да не говорим колко български фенове имаше на първенството. Мисля, че повечето ме уважават, защото
знаят какво съм дал за този отбор през тези 5 години Знаят, че съм рискувал и здравето си.

По-важното обаче е да разбера от какво питие имате нужда в момента и да ви го поръчам (смее се). За един треньор е много важен и опитът, защото помага да разбереш от каква работа има нужда отборът. Не може всеки ден да правиш едни и същи тренировки. Друго качество - също много важно, е умението да обясняваш, да използваш точни и ясни фрази, наситени с конкретика, които да бъдат разбрани от всички.

- Пазите ли дистанция с играчите, или предпочитате по-скоро приятелския подход?
- Мисля, че един треньор трябва да бъде себе си, а не да играе някакъв друг образ. Ако опита подобно нещо, веднага ще бъде разкрит и най-малкото ще му се смеят. Не може да си строг и твърд по натура, а да се правиш на приятел и обратното. Състезателят веднага разбира, когато се правиш. Но това дали си строг, или либерален треньор, не зависи от отбора и играчите. Зависи от собствената ти същност.

- Променихте ли се по някакъв начин през тази една година, откакто сте старши треньор на националния?
- Не бих казал. Продължавам да съм си същият човек, но с повече отговорности. За мен е важно да бъда твърд в идеите, които искам да реализирам. Но това не е, защото се правя на строг, а тъй като вярвам, че ще ни донесе добри резултати. Няма нужда да удряш по масата или да викаш, за да убедиш играчите, че трябва да правят нещо. В предишните години обсъждахме с тогавашните треньори всяко едно нещо, но в крайна сметка те взимаха решенията. Сега отговорността пада върху мен, но това не ме променя като човек и треньор.

- Наскоро казахте, че в спорта няма нищо фатално. Лесно ли преживявате загубите?
- Спортната и човешката драма са напълно различни. Във волейбола може да спечелиш или да загубиш. Няма как да завършиш наравно. Когато загубиш, губиш нещо, което нямаш. Ти не даваш медала си след мача или пък купата. Губиш мача. Житейската драма е свързана с това да останеш без нещо много скъпо - баща, майка, любов. Разбира се, всички преживяваме загубите в спорта, но разочарованието не носи нищо позитивно. Във волейбола е много важно да изтриеш от съзнанието си последната загубена точка и да мислиш за следващата. По същия начин стоят нещата и на голямо първенство с много поред мачове. След като свърши единият, затваряш страницата и започваш да мислиш за следващия.

- Какво си спомняте от катастрофата?
- Прибирах се към къщи с мотопеда си, когато ме удари един автомобил. Водачът не успял да вземе завоя както трябва и ме помете от пътя. Изпаднах в шок, но си спомням откъслечно крясъците на хората и сирените на линейката.

- Колко време прекарахте в болница?
- Страшно много. Само първия път изкарах около година. След това се прибрах вкъщи, но след 4 месеца получих инфекция и трябваше да постъпя отново. Втория път изкарах 7-8 месеца. 24 години по-късно се появи същата бактериална инфекция и бях опериран отново в Германия. За съжаление, и до ден днешен получавам инфекции и докторите не могат да се справят напълно с този проблем. Преди европейското имах нова криза и дори ми препоръчаха да не пътувам.

- Какво научихте от Дон Тонино Бело?
- Той е един ярък пример за мен, който опитвам да следвам в живота си. От него съм се научил да отделям време на всеки човек, независимо дали е богат, или беден. Често ми казваше, че времето, което даваш на другите, е много по-ценно от това, което отделяш за себе си. Другото, останало ми от него, е това
да се усмихвам независимо от проблемите.
Когато загубиш баща в толкова ранна възраст, често друг човек може да запълни празнината. Мисля, че в моя случай дон Тонино Бело изигра тази роля. Откакто аз самият съм родител, опитвам да осигуря на децата си това, което не съм имал. Като дете съм се чувствал зле щом видя как другите ходят с бащите си на кино или на сладкарница. Сега аз съм таткото приятел, който никога не съм имал.

- Как приемат в семейството ви постоянните отсъствия?
- Много съм благодарен на съпругата и децата ми за търпението, което проявяват. Те знаят, че съм щастлив в работата си и ми осигуряват спокойствието да я върша. Ясно е обаче, че медалът има и друга страна, която не се вижда. Няма как тези мои ангажименти да не се отразяват на семейството ми. Съпругата ми се справя много добре с това да компенсира отсъствието ми. Аз пък опитвам да поддържам контакт с тях, независимо в коя точка на света се намирам. Сега дъщеря ми дойде в България и записа висше образование.

- Децата ви избират пътища, които вероятно са странни за мнозина. Синът ви е в спецчастите и участва в опасни мисии. Дъщеря ви пък се отказа от образование в Италия, за да учи тук. Консултираха ли се с вас за тези свои решения?
- На мен ми харесва това, че са отворени към света. Често обяснявам в Италия, че българският народ е също отворен. Освен това проблемите, които имате тук, ги има и в Италия. Навсякъде има бюрокрация, безработица. София е един много хубав град, има зеленина и е сравнително чист. Образованието също е на високо ниво, така че не виждам нищо странно в това дъщеря ми да завърши тук. Роберта не се премести, защото аз ще живея тук години наред. Тя знае прекрасно, че след няколко месеца може да бъда освободен - такава е треньорската професия.

Стефан Чолаков, "24 часа"

Следвай ни: