Казийски помогна на националния

Часове след четвъртото ни поредното четвърто място на голямо състезание във волейбола, отново се пръкна познатата дилема: „Какво щеше да е с Матей Казийски”. Този въпрос пак измества фокуса от представянето ни и от коментара какво всъщност стори България при поредната си среща с елита. Неясно защо настроенията и усещанията са предимно минорни, някак сърдити и сякаш трябва да се чувстваме виновни, за това, че нещо или някой ни е попречил да вземем медал.

Да се вкарва Матей Казийски в оценката за представянето на българските национали на европейското е меко казано некоректно. Нещо повече – то е първосигнално и дори интригантско. Първосигнално е да мислиш, че в един отборен спорт 1+1= 2.

Това, че имаме силен тим и един много силен играч извън него, не значи, че симбиозата им ще е успешна и задължително ще усили този отбор. Да, има такава възможност, но тя е зависима от редица условности, които в дадената ситуация дори са твърде много. За разлика от индивидуалните спортове, в отборните освен класа, един играч влиза и със своя характер. В екип се работи различно, отношенията в даден колектив са толкова определящи, колкото и персоналните способности на всеки един поотделно в него.

Ето защо деликатната тема за връщането на Матей не бива да се превръща в панацея и фикс идея. Всички ни боли, че един уникален волейболист стои извън националния на България. Губим всички ние, губи и самият той ценни шансове за изява и успехи в най-силните си състезателни години. Това е невероятна драма за един спортист. Колко олимпиади още ще има в кариерата на Матей... Само това сметнете и преценете какво му е на него в момента...

Решението за Казийски да не играе за България си е лично негово. Може да звучи куриозно, но на практика то помогна на националния. По същия начин както и при Бербатов за първия ни тим във футбола. Може да е нелогично, но ето че футболните национали се справят отлично и без единствената наша световна мегазвезда в момента.

Матей обвърза едно свое решение с поставянето на условия за бъдещето развитие на целия спорт волейбол у нас. Погледнато глобално може да е прав за себе си, въпреки, че личният му проблем се превръща в обществен с невъзможността на един от най-добрите ни състезатели да играе за България. Така е преценил, така е сторил.

Преди да овесим носове обаче, нека се вслушаме и в другите мнения. Със Казийски в състава същият този тим не можа да се класира дори на Олимпиада, камо ли да мисли за полуфинал. Със Радостин Стойчев ние се мъчихме в квалификациите, докато сега – с двама различни треньори - сме неизменно в Топ 4 на всеки голям турнир. Тези факти също не бива да се подминават и забравят. Колкото и мачове за бронза да изгубим, нали е по-приятно да ги играем, вместо да гледаме Олимпиадата по телевизията.

Освен това, оттеглянето на Владо Николов и Матей Казийски даде възможност на други наши таланти да прогресират. Може ли някой да гарантира, че в старата ситуация резервите тогава Цветан Соколов, Тодор Скримов и Тодор Алексиев щяха да разкрият днешния огромен си потенциал? И не е ли спекулация непрекъснато да се взираме в едно лично решение и да го овесваме като воденичен камък връз отбора след всяко европейско, световно или олимпиада...

Разбира се, най-добре е всички да си подадат ръце и заедно да заработят за България. Но хората с право са казали, че острите камъни брашно не мелят. За това – докато се позагладят - по-добре избери този, който ще ти свърши повече работа.

Тодор ШАБАНСКИ, zonasport.bg