Матич е невидимият гений на Челси

Ако ви помоля да ме подсетите за най-брилянтните мигове във футбола, вероятно няма много да се замислите. Веднага ще посочите знаменитите пасове и удари с външен фалц на Кройф, известните трикове на Пеле пред вратаря, незабравимото спасяване на Гордън Бенкс срещу Бразилия на световното през 1970 г. А ако ъпдейтваме информацията - може би изключителното попадение на Оскар срещу Куинс Парк на "Стамфорд Бридж" предната събота, когато бразилецът изпрати фалцово топката във вратата с външната част на ходилото покрай Робърт Грийн.

Подобни избухвания на гения са част от онова, което прави тази игра толкова красива. Те са солта на мечтите и именно те вдъхновяват разговорите по пътя към дома след мач. Те са драматични, живи и често пъти биват гравирани в колективната памет. Колко често обаче ние, размишлявайки за значимите неща във футбола, коментираме моментите, които подминаваме, които не виждаме? Колко често се фокусираме върху невидимото?
 Да вземем Питър Шилтън, един от най-елегантните вратари, който спираше дъха ни. Той често демонстрираше най-безразсъдни спасявания и най-зрелищни парирания. Това бяха моментите, които му отреждаха почетно място в телевизионните предавания и репортажите в пресата след мача.

Сега обаче си помислете колко често той пазеше през всичките 90 минути, без да бъде забелязван. Неговата позиция беше толкова безупречна, че атакуващите стреляха сватбарски, което означаваше, че той дори не правеше опит да спасява вратата. Често пък излизаше толкова рано напред, че шансовете на нападателите биваха повече осуетявани, отколкото материализирани. Шилтън контролираше пеналтерията с такъв авторитет, че дежурните и толкова зрелищни мелета просто изчезнаха.

Нека го наречем "невидим гений". Това е една важна концепция, която според мен имаме склонност да пренебрегваме. Когато говорим за защитници например, ние се възхищаваме на онзи шпагат с последни сили който лишава съперника от шанс. Това си е форма на изкуство, в което особено добре се изявява Джон Тери, и точно за това той е навсякъде обожаван. Неговият талант е съвсем очевиден и доста мотивиращ. Ние виждаме със собствени очи как с героичните си подвизи той разстройва противника.

Сега да обърнем внимание на великите германски и италиански защитници. Те се хвърлят далеч по-рядко в самоубийствени плонжове и шпагати в последната минута по една проста причина: не е необходимо. Те притежават невидим гений да спират атаките не със зрелищни шпагати, а с отлично позициониране и организационна интелигентност. Те предотвратяват атаките, преди да са достигнали кризисния момент. Също така те се подреждат и комбинират ефективно, създавайки невидимия гений не от отделни играчи, а от целия отбор.



Не се ли крие в това успеха във футбола в края на краищата? На върха на славата си Барселона притежаваше солиден дял невидим гений. Най-често се акцентираше върху дрибъла на Лионел Меси, но ако анализирате как испанският тим громеше съперниците си, ще се убедите, че причината за триумфа е по-скоро в персонала, който по-малко лови окото. Тук става дума за къси пасове, контролирано притежание и бавно задушаване. Става дума за брилянтността на Шави Ернандес, Серхио Бускетс и Андрес Иниеста, които рядко биват шоумени, но техният дискретен авторитет изгражда основите на успеха на Барселона (и Испания).

Идеята за този материал ми хрумна, докато наблюдавах Неманя Матич през последните седмици. Той няма никога да се окичи с гирлянди като Еден Азар (Фред Астер на Челси) или Оскар, но той осигурява едно омаловажавано присъствие в сърцето на Челси. В много отношения той е наследник на другия патрулиращ в полузащитата на сините - Клод Макелеле. Това са играчи, чийто гений се разгръща не при създаването на спиращите дъха моменти, а в тяхното предотвратяване.

Колкото по-добре играят те, толкова по-малко ги забелязваме ние. Можете да опишете смисъла на съществуването им като незабележимост.

Важността на невидимото има и математически аспект. В бейзбола скаутите в миналото са възхвалявали величественото и колоритното. Те са харесвали играчи, които могат да изпратят топката извън пределите на стадиона, което е бейзболният еквивалент на фалцовете на Кройф или гола на Бекъм от центъра, които взривяват трибуните.

Разбира се, проблемът е, че тези очевадни качества бяха силно надценявани. Били Бийн, генералният мениджър на Оуклънд, разбра, че не толкова ефектните качества са систематично пренебрегвани, например процента на силата на ударите на батера. Бийн реши да се възползва от тази тенденция, като купи евтини играчи и обезпечи един период на триумфи, който шашардиса бейзболните спецове. В действителност той се облегна на невидимия гений.

Това е тема, която надхвърля границите на спорта. Банките обичат да подписват със звездни предприемачи, вестниците – със звездни публицисти, а политическите партии - да се умилкват около последните звезди в парламента. При тези си действия те пренебрегват най-важното: хората зад сцената, чийто невидим принос поддържа организацията жива. Това са заместник-редакторите, които коригират смешните грешки и „бисери”, заплашващи да обезсмислят достоверността на заглавието; работягите в офиса, които усещат, че "великият" предприемач се кани да фалира компанията; адвокатите, които предотвратяват клеветата, преди да е видяла бял свят.

Всъщност пренебрегването на невидимото е съвсем разбираемо. Ние сме склонни да си даваме по-голяма сметка за станалото, отколкото за онова, което би могло, но не е станало.

Тайни агенти редовно осуетяват терористични атаки които биха убили и осакатили масово хора, но ние не го знаем, защото атаките просто не се случват. Тези герои по-скоро предотвратяват, отколкото създават заглавията. Аз не сравнявам антитероризма със спорта, естествено, само подчертавам важността на тези подценявани роли.

Във футбола поне стана известна промяна в акцента, като феновете започнаха да ценят играчи като Макелеле и вратари като Едвин ван дер Сар. Които можеха цял месец да извършват малки чудеса, без нито веднъж да попаднат в заглавията и репортажите след мачовете. Но би било добре за футбола и за останалия свят, ако тази тенденция се популяризира. Докато се научим да ценим невидимото, светът ще бъде една малко изкривена действителност.

Имаше един прекрасен момент през първото полувреме на мача Челси – Куинс Парк Рейнджърс, когато Матич пресече диагонален пас през целия терен, който можеше да доведе до опасна атака. Никой на стадиона не го аплодира, а и малко хора забелязаха това. Аз обаче подозирам, че там, до тъчлинията Жозе Моуриньо е усетил малка тръпка на удоволствие. Причината е елементарна: успехът на португалеца се базира преди всичко на една дълбока признателност към невидимите.

Матю Сайед
в. "Таймс"
превод: "7 дни спорт"