Любопитното интервю с новия треньор на Барселона Луис Енрике за списание FourFourTwo продължава с нова порция интересни въпроси на читатели и отговори на желания събеседник. Sportal.bg представя своята селекция от най-същественото.
- Какво помните от удара с лакът на Тасоти на САЩ 94? Скочихте ли му след мача? Извини ли се изобщо той?
- Това е най-задаваният ми въпрос. Всеки помни това – не заради самия удар, а заради нокаутирането ни. Гледахме мача на Италия с Нигерия, където се стигна до обрат и победа след дузпи. Мислехме, че италианците ще са мъртъвци, бяхме видели колко се схващаха. Не бяха мъртъвци. След инцидента ФИФА промени правилото да не можеш да играеш, докато кървиш, а тогава можеше. Не бе честно – не можех да продължа на терена, а човекът, който ми го причини, можеше. Тези неща се случват във футбола, аз самият съм правил лошотии, и то не само на световно първенство. Тасоти поиска извинение – не след мача, защото имаше твърде много лоши чувства, а по-късно. Виждахме се и нямам проблем с него.
- В онзи отбор на Испания имаше огромен талант. Защо не се представихте по-добре на големите първенства? Коя е голямата разлика между тогава и сега?
- Нямахме късмет. Това е. Тасоти през 1994-та, нередовният гол срещу Южна Корея, дузпите на Евро 96, недаденият гол на Мориентес през 2002-ра. Испания спечели европейското след дузпи – трябва ти късмет при такива равностойни мачове. Вижте Манчестър Юнайтед срещу Байерн (Мюнхен).
- Играл сте срещу някои велики играчи, но кой е най-трудният съперник във Вашата кариера?
- Твърде много са: Роналдо, Зидан, Ривалдо, Фиго, Ромарио, Лаудруп. Бях капитан на Меси, когато направи дебюта си срещу Португалия в контрола само на 16 години. Той прескачаше възрастовите категории, което не е нормално, но беше точното за него, както Гуардиола беше точният човек за него. Под негово ръководство Меси драстично подобри разбирането и виждането си за играта.
- Висенте дел Боске, Боби Робсън, Луис ван Гаал, Хорхе Валдано – играл сте при велики треньори. Кой оказа най-голямо внимание върху Вас, от кого научихте най-много? Наистина ли Валдано е Философа на футбола?
- Научаваш по нещо от всекиго, дори от лошите треньори, защото ти казват нещо и ти си мислиш: “Това никога няма да го правя в бъдеще.” Далеч по-добре обаче е да учиш положителни и интересни неща. Най-много съм взел от Ван Гаал, макар че с него съм имал най-много сблъсъци... е, по-скоро несъгласия. Той е маниак на тема “трудолюбие” и в планирането. Може би предпочитах по-лек стил от неговия. Освен гореспоменатите имена, съм работил също с Лео Беенхакер, Лоренс Сера Ферер, Хосе Антонио Камачо и Хавиер Клементе. От всички съм научил по нещо.
- Изпълва ли Ви с гордост представянето на Барса Б при Еусебио Сакристан този сезон? Кой изпъкваше от Вашия тим?
- Разбира се, че да. Работих отблизо с тези играчи. Жерард Деулофеу изпъкваше. Той притежава скорост, може да минава през съперници и да вкарва голове. Сержи Роберто, Рафиня, Луис Алберто (сега в Ливърпул) – не само в първия отбор има много силни играчи. Работата зад завесите се върши отлично и отдолу излизат отлични футболисти.
- Как бихте обобщили времето си в Рома? С какво е по-различна за един треньор Серия А от Ла Лига?
- Беше чудесно. Преживяването бе уникално, положително. Бях там само една година. Имах още една по договор, ала не чувствах, че мога да им дам повече. Опитът ми позволи да видя други играчи и други начини за играене на футбола. В Серия А изчакват да видят как играе съперникът и едва после оформят тактиката си. В Испания идеята е да се контролира топката, но много зависи от футболистите на твое разположение. Тълкуването на играта отразява културата. В Англия ми харесва как Брендън Роджърс интерпретира играта, как кара отбора си да играе като едно, макар че зная, че му бе трудно в първия му сезон в Ливърпул. Харесвам отбори, които държат на един стил в годините, клубове синоним на даден стил.
- Бяхте свързван с Рединг преди време. Виждате ли се някой ден като мениджър в Англия?
- Карах колело в ЮАР, когато ми звъннаха за Рединг. Това е само слух, никога не съм говорил с тях. На даден етап бих искал да работя в Англия. На жена ми няма да й хареса времето, тя е от Барселона и обича слънцето. Зависи от отбора и играния от него футбол. Обичам английските стадиони. Феновете са верни. Гледах феновете на Нюкасъл да аплодират своите след изпадане. Ако бе се случило в Испания, щяха да причакват навън с пръти. След като приключих с играта, отидох да гледам двата клуба, които пеят “You’ll Never walk Alone”. Гледах Ливърпул – Евертън на “Анфийлд”. Бях играл дваж там, докоснах знака “Това е Анфийлд”. После се върнах като фен. Рафаел Бенитес беше мениджър, а Луис Гарсия ми уреди билети. После отидох на Селтик – Милан на “Еланд Роуд”. Не, “Паркхед”, Селтик играе на “Паркхед”. Бях с приятели сред феновете, носих шала. Исках да чуя “You’ll Never Walk Alone” преди мача, да го усетя като фен. Каква атмосфера само! Обожавам идеята да следваш докрай своя отбор.
- Как се впуснахте в триатлона? Кое е по-трудното: да се изправиш срещу Реал Мадрид като ексбланко или участие в състезание Ironman?
- Ел Класико. В Ironman никой не се опитва да те спре, макар че съм участвал само като любител, не като професионалист. Хората не разбират, че футболът може да е наистина трудна игра – и психически, и физически. На световни финали се играе веднъж на три дни, което е изнуряващо.
- Имахте отявлен навик да се разписвате в Класиките. Кой от головете в тях Ви е донесъл най-голямо удоволствие? (Б.пр. – въпросът е от бившия му съотборник в Барса Мигел Анхел Надал.)
- Несъмнено голът при победата с 2:3 насред “Бернабеу” (1997/98). Вкарах за 1:2. Мадрид имаше голям отбор: Миятович, Шукер, Роберто Карлос. Отпразнуването ми бе страстно и неудържимо. Съотборниците ми се накачиха върху ми, публиката хвърляше разни неща по мен. В онези дни Барса почти не биеше на “Бернабеу”. Мачът бе много значим за мен. Бяхме изгубили предходния с 2:0 и бях уцелил греда със задна ножица, така че полудях, когато се разписах.