10 години по-късно: Паоло Малдини си спомня за Истанбул

Легендарният капитан на Милан Паоло Малдини проведе разговор с бившия бранител на Ливърпул Джейми Карагър, който се подвизава като коментатор в "Скай Спортс". Италианецът се върна назад в спомените си към финала на Шампионската лига през 2005 г., когато "росонерите" водиха на "червените" с 3:0, но допуснаха изравняване, а впоследствие паднаха с дузпи. Малдини призна, че след този мач не е спал нормално в продължение на три месеца. Вчера се навършиха 10 години от незабравимия финал в Турция.

"Дали съм готов да говоря за Истанбул? Разбира се. След този финал не можех да спя цели три месеца, но хайде, нека си поговорим. В Милано понякога си приказваме за мача. Ако гледаш първото полувреме, не можеш да си представиш, че накрая ще загубим. Някои хора обаче забравят, че ние не играхме добре само през първото полувреме. Ти, Джейми, помниш това добре, защото бе на терена. Бяха само онези шест луди минути. След това отново вдигнахме оборотите и имахме възможности за гол. Спомням си добре, че Стивън Джерард игра като защитник. Футболистите на Ливърпул бяха грохнали физически", започна Паоло.

"Дали в Истанбул съм играл по-силно, отколкото срещу Стяуа през 1989 г.? Честно казано нямаше как да играем по-добре. Дадохме всичко от себе си. Лудост беше, че когато пристигнахме в Италия видяхме, че наши фенове ни чакат. Те крещяха: "Какво направихте". А ние се раздадохме на максимума. Смятам, че срещу Ливърпул през 2005 г. изиграхме може би най-добрия си финал с изключение на мача с Барселона през 1994 г. Тогава смятах, че това е последният ми шанс да спечеля още веднъж ШЛ. Мачът беше щур. Вкарах гол. Аз вкарах гол! Това беше най-бързият гол в историята на финалите", продължи бившият капитан на Скуадра адзура".

"Знам за слуховете, че на почивката сме се радвали в съблекалнята. Но ти, Джейми, знаеш добре, че това е невъзможно. Когато влязохме в съблекалнята беше откачено. Някои хора си крещяха един на друг, все едно ще се сбият. Анчелоти се обърна към всички: "Млъкнете! За пет минути не искам да чувам никого от вас. Нито дума!". Всички млъкнахме, успокоихме се, след което заговорихме за направеното през първата част - кое бе добро, кое лошо. След това започнахме да мислим за второто полувреме. Това беше. Вътрешно си мислех: "Имаме голям шанс", но не казах нищо. Никой не каза нищо", каза още Малдини.

"След почивката се случи нещо - вашите привърженици. Те започнаха да пеят и да пеят. Не забравяйте, че обикновено на финал стадионът е разделен 50:50. В случая обаче бе 75:25 в полза на вашите фенове. Някои наши тифози бяха продали билетите си на английски запалянковци. Помня добре първия гол на Ливърпул. Виждах Джерард и Яп Стам и мислех да извикам: "Внимавай! Идва". Но не казах нищо. Топката дойде и Джерард вкара гол. Казах си: "По дяволите! Защо не казах нищо?". Вторият гол на Шмицер бе точката на пречупване. Изведнъж вече бяхме на гол от равенството. След като стана 3:3 обаче ние се вдигнахме и създадохме доста положения. А по принцип след такова изравняване може да бъдеш пречупен психологически", сподели легендарният №3 на Милан.

"Трябва да приемеш един резултат, какъвто и да е той, независимо колко е тежък за теб. Ние обаче бяхме щастливци, защото след две години получихме малък шанс за реванш. В Атина през 2007 г. не играхме така добре, но ви победихме и в крайна сметка спечелихме купата. Дали исках да срещнем отново Ливърпул на финал? Не. Нееее! (б. а. - Малдини говори само за себе си, тъй като в своята книга "Предпочитам купата" Карло Анчелоти разкрива, че "росонерите" са искали да играят с Ливърпул на финала през 2007 г., за да имат шанс за реванш над тима на Рафаел Бенитес. Карлето разказва как играчите му подкрепяли мощно мърсисайдци пред телевизора по време на дузпите в полуфинала срещу Челси). Както казах, на финала в Атина не играхме добре. Всъщност не се представихме добре през почти целия сезон. Едва от 1/4-финалите нататък показахме сила. На финала имахме какво още да губим. Още една загуба от Ливърпул щеше да бъде вече истинска трагедия. Но не можеш да си избираш съперниците. Не бях играл три месеца преди това и за финалния мач коляното ми бе заминало съвсем. Не бях в състояние да играя и Анчелоти добре знаеше това. Но решихме да опитам. С много болкоуспокояващи. Може би е смешно, но не помня много от самия мач", добави бившият бранител, а Джейми Карагър на свой ред му призна, че никога не е гледал запис на финала в Атина.

"Помня ясно как вдигнах купата. Празнувахме 36 часа. След като купонът свърши, отидох да ме оперират в Белгия. Коляното ми бе наистина много зле. След около 24 часа се събудих от упойката и започнах да си мисля: "Спечелихме ли? Спечелихме ли?". След десет секунди се сетих, че сме спечелили. Беше лудост. Коя от петте титли от ШЛ ми е най-ценна? Първата през 1989 г. бе много специална, защото бе първа. Играхме в Барселона пред 90 000 фенове на Милан. Пристигането на "Камп Ноу" бе най-силното ми преживяване дотогава. Беше като Истанбул за вас. Велико! Победата над Барселона през 1994 г. бе също нещо много силно", раказа още Малдини.

"Кой е най-силният Милан, в който съм играл? Всичко започна с Ариго Саки. Той привлече тримата холандци. След това дойде Фабио Капело. Може би онзи отбор на Капело между 1991 и 1994 г. бе най-силният от всички. Взимахме големи играчи всяка година. Отдясно имахме Рууд Гулит, а зад него действаше Мауро Тасоти. Напред Марко ван Бастен, Даниеле Масаро, Жан-Пиер Папен, Звонимир Бобан, Деян Савичевич. Еха! Беше велико. Ван Бастен бе най-добрият. Десен крак, ляв крак, удар с глава, сила, бързина. Можеше да вкарва, но можеше и да подава. Жалко, че приключи с футбола на 28 години. Тъпа операция на глезена. Пример за всички пък бе Франко Барези", допълни сребърният медалист от САЩ'94.

Накрая Паоло призна, че е имал оферти от Манчестър Юнайтед и Челси, които обаче е отхвърлил. "Имах предложение от Юнайтед, но не говорих директно с тях. Джанлука Виали пък ме искаше в Челси, когато им бе мениджър. Това беше през 1996 г. Имаше и интерес от страна на Арсенал, но никога не се стигна до официални преговори. Единствено офертата на моя приятел Виали ме накара да се замисля. По онова време имах проблеми в Милан и с тифозите. За миг си помислих: "Ами ако…", но след това реших да си остана в Милан. За мен Милан не е просто отбор. Той е част от живота ми. Започнах с тима, когато бях 10-годишен, а свалих фланелката на 41. Баща ми Чезаре беше капитан на Милан, децата ми са част от академията. Цялото ми семейство обича червеното и черното", завърши славният бранител на "росонерите".

Следвай ни: