Моуриньо – на страната на дявола (част I)

Моуриньо – на страната на дявола (част I)

В началото на май т.г. Челси ознаменува титлата си в Премиър Лийг с трудна победа с 1:0 над Кристъл Палас. Нито мачът, нито играта бяха за запомняне, но все пак „сините” вече от няколко месеца изглеждаха изцедени и благодарни, че никой конкурент не отправи по-сериозно предизвикателство към позицията им. Това бе ден на облекчение, освен на екстаз: третата титла на Жозе Моуриньо в клуба, първата след завръщането му в клуба и едва петата за тях в историята въпреки всичките вложения в последните години.

Може би никой тогава не осъзнаваше точно колко изстрадани бяха тези финални метри за отбора и колко трудно бе станало всичко. Със сигурност никой не подозираше в онзи ден какво щеше да се случи в настоящия сезон, в който Челси записа най-лошия старт от защитаващ короната си тим в историята – по-лош и от този на завършилия 17-и Лийдс Юнайтед през 1992/93, и дори от този на изпадналия Манчестър Сити от 1937/38. Никой не разпозна знаците, че виждаме не мъчещ се да пресече финала изтощен шампион, а навлизащ в дълбока криза клуб.

Настроението на Моуриньо също беше странно. Можеше да му се прости, ако бе изнурен, но на пресконференцията не изглеждаше ни така, ни развеселен. Вместо да празнува, той бе остър като винаги и реши, че е идеалният момент да нанесе нов удар във враждата си с Джосеп Гуардиола: „Аз не съм най-големият умник да избирам страни и клубове. Можех да избера друг клуб в друга страна, където дори и домакинът на отбора може да е треньор и да стане шампион.”

В известен смисъл беше прав и, ако правеше обща критика на неравнопоставеността в световните футболни финанси, може би дори би привлякъл симпатии като мъдър политик, но тезата му бе ограничена конкретно до Пеп и личната му антипатия. Дори за стандартите на Моуриньо това беше странно.

Последното изречение в онази тирада беше: „Ще остана тук, докато Роман Абрамович ми каже да си тръгна.” Та нали при завръщането си в Челси бе заявил, че иска да основе династия, че в изпълнена с трофеи кариера само това още не е правил, а с тези си думи подсказа несигурност в своето бъдеще. Може би бе част от преговорите за новия договор: все пак преподписа за четири години само седмици по-късно.

Колкото и да беше странна атаката, тя следваше линия. С напредването на сезона ставаше все по-очевидно, че Моуриньо е вманиачен по Барселона и по-специално по Гуардиола като манифест на клубната философия. Някога той бе един от тях, ала те го отхвърлиха. Някога той бе работил с Луис ван Гаал във време, когато Барса бе домът на хората, които щяха да са авангардът на модерното треньорство.

Моу напусна, за да изкове своето щастие, и успя, но когато поиска да се завърне, го отхвърлиха. Той беше малко по-различен. Не беше играч, а преводач, превърнал се в помощник-треньор. Не бе един от тях. Не мислеше като тях. Не обожестви от раз Ринус Михелс. Гледаше към играта и питаше не как да победи чрез красив футбол, а просто как да победи. Имаше прагматичната жилка, заради която нямаше как да се смести тук. Дойде през 2008 г., с препълнена с успехи визитка, с желанието да стане треньор на Барса, а те предпочетоха един от „своите”, чийто опит се ограничаваше до един сезон в резервния тим. Стана отхвърленият, бунтовникът, прокуденият ангел. Започна да се самоопределя като контрапункта на Барселона и следователно на водещата футболна философия на съвремието. Като Сатаната в „Изгубеният рай” смяташе, че „славата не ще гнева му от мен извади”. Той нямаше да играе по техните правила, щеше да прави нещата по свой начин като самоосъзната опозиция и да докаже, че той е правият. Закле се, като Сатаната на Милтън, „да наложи силом вечна война, непреговорима с нашия голям Враг”.

Малко след като Моуриньо напусна Челси, през януари 2008 г. стана ясно, че иде краят и на времето на Франк Райкард на „Камп Ноу”. Барса обаче реши да остави холандеца до края на сезона, за да започне новият треньор на чисто. Чики Бегиристайн, тогава технически секретар на „блаугранас”, интервюира португалеца и му каза, че крайното решение ще е на Йохан Кройф. Последният нямаше официална позиция в клуба, ала бе живото олицетворение на философията Барсаякс и имаше влияние, далеч надхвърлящо нова на клубните ръководители. Моуриньо, решен да окаже натиск, звъннал на президента Жоан Лапорта с молба да говори с Кройф. Лапорта отвърнал, че решението вече било взето: постът щял да бъде за Пеп Гуардиола. Моуриньо заявил на Лапорта, че е направил „ужасна грешка”

Според Феран Сориано, тогава също директор в Барса, надпреварата е била директно Моу срещу Гуардиола: „Беше ясно, че Моуриньо е голям треньор, но сметнахме, че Пеп ще е дори по-добър за нас. Важно бе познанието на клуба. Моуриньо го имаше, но Гуардиола го имаше в повече и изпитваше по-голяма обич и привързаност към клуба. Моуриньо е победител, но за да побеждава, изисква гарантирано ниво на постоянен стрес, което в един момент се превръща в проблем.”

Моуриньо така и никога не прости на Барселона за това.

И след престоя в Интер, където предизвика паралели с Еленио Ерера, се създаде усещането, че се е насочил или към Испания, или отново към Англия – сиреч там където са големите пари и власт (което, разбира се, прави още по-впечатляващо спечелването на Шампионската лига с два различни клуба от страни извън елита). И, вероятно най-важното, именно в Испания бяха Барселона и Гуардиола.

Реал Мадрид бе в контакт с португалеца от 2007 г., когато купи Пепе – също клиент на суперагента Жорже Мендеш. Победата на Интер над Барселона подсказа на управата на „белите”, че именно Моу е човекът, който най-сетне да свали от пиедестала Пептим. Толкова отчаяно бе желанието да бъде срината империята, че дори съмненията на президента Флорентино Перес относно налагания от португалеца стил на игра бяха оставени настрана и той бе назначен през лятото на 2010 година.

Когато „лос меренгес” гостуваха на вечния враг на 29 ноември с.г., те бяха начело във временното класиране с точка преднина. Този момент чакаше Моуриньо – момента, в който да покаже, че може да свали от трона Пеп.

Планът му бе същият като този преди седем месеца с Интер – нисък защитен блок и изнервяне на съперника. Сега обаче каталанците имаха не Златан Ибрахимович на върха на атаката, а маневрено трио от Вийя, Педро и Лионел Меси. В 14-ата минута гостите вече изоставаха с два гола и треньорът им промени тактиката към високо пресиране, а на почивката пусна Лас Диара, за да премине на схема с трима опорни халфове. Нищо не сработи: Барса смаза опонента с 5:0.

Мадрид изгуби само още три мача този сезон, ала това не бе достатъчно. „Блаугранас” спечелиха не само титлата, но и ШЛ след победа на полуфинала над „лос бланкос”. В скандалната, но с информация от отлични източници, биография на португалеца, писана от Диего Торес, се казва, че наставникът е бил мотивиран не само от победите, а и от това да ги постига по свой начин, който да го утвърди като тактически пионер. Моу често говореше за „тривот” – триъгълника от агресивни централни полузащитници, способни и да пресират високо по терена, и да предлагат непробиваем блок пред защитната четворка.

Странното за източниците на Торес е, че терминът „тривот” е използван за първи път от Сантиаго Сегурола във вестник „Ел Паис” за описване на тройката Дино Баджо – Луиджи Ди Биаджо – Джанлука Песото в центъра на Италия на Мондиал 1998. По-тревожното за гореспоменатите източници е, че често тази система се използва с ограничена полза и с изместени от силните си позиции играчи. Сякаш треньорът е решен, преди всичко останало, да промоцира своята собствена легенда. Може да е истина, може и да не е (книгата на Торес не е най-обективното четиво), но е факт, че рекордът на Моуриньо в големите мачове с Мадрид, особено навън, е слаб. В 17-те си Класики португалецът видя отбора си да направи 346 нарушения срещу 220 на Барса, което предизвика всеобщото гледище, че единият тим играе футбол, а другият рита и се бие; футбол срещу антифутбол; светлина срещу мрак.

Според Торес планът на португалеца за печелене на големите мачове е бил прост и със седем точки:

1. Печели отборът с по-малко направени грешки.

2. Футболът възнаграждава онзи, който предизвика повече грешки у противника.

3. В гостувания предизвиквайте грешки на съперника, вместо да опитвате да го надигравате.

4. Който притежава топката, е по-вероятно да направи грешка.

5. Който отстъпва топката, е по-малко вероятно да направи грешка.

6. Който държи топката, се страхува.

7. Който не я държи, е следователно по-силен.

Това е антитезата на подхода Барсаякс, категорично отхвърляне на проактивния подход на Гуардиола и неговия тип с владеене на топката. Точно така Интер игра в полуфинала на ШЛ, но на „Бернабеу” винаги го е имало чувството, че този стил не подобава съвсем на клуба.

Сезон 2012/13 започна бедствено за Мадрид, който взе само 4 точки в първите 4 кръга след загуби от Хетафе и Севиля. До момента, в който падна с 1:0 в Гранада в началото на февруари, сезонът бе вече приключил. Играчите се оплакваха (както и в предните два сезона), че твърде много се тренират контраатаки и твърде малко пробиването с комбинации на събрали се масово в дълбок защитен блок съперници. А на полуфиналите на ШЛ дойде принизяващо поражение от Борусия (Дортмунд) именно след по-остри, опасни и резултатни контри – уж силната страна на Моу.

През май 2013 г. той пристигна сам в хотела, за да подготви мача от лигата с Малага, тъй като отказа да пътува с играчите си, след като ги обвини в нелоялност. Контингент от Ултрас Сур го очакваше със знаме в знак на обич към него. На практика бе открит фронт на войната между наставника и капитана Икер Касийяс. Че спорното време на португалеца в клуба е към своя край, не бе под съмнение, а тепърва предстоеше нещата да се влошат.

Джонатан Уилсън, The Blizzard

ОЧАКВАЙТЕ ЧАСТ II

Още от Футбол свят

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти