Една лилава врата

Една лилава врата Не е ли странно, че в крайна сметка една лилава врата ми помогна да разбера нещо, което не можех да проумея вече толкова години... Една нищо и никаква лилава врата!

Вече мина почти десетилетие, откакто писах за пръв път за Джесика Лонг, но странното усещане, което получих в самия край на статията, е все още осезаемо. Въпреки че не бе дълъг, текстът ме поизмъчи заради особения си формат (може да го прочете тук). За моя изненада обаче, краят на статията се самонаписа на един дъх и почти без мое участие – напълно пленен от неподправения чар на едно изумително 15-годишно дете. Кой знае защо, след последната дума не исках да слагам точка – нещо ми подсказваше, че историята на Джеси ще порасне заедно с нея, че някой ден ще реши да разкрие мистериите си и рано или късно ще ме накара да се върна при нея. Имаше нещо... Имаше нещо с неясните очертания на една трънлива тайна, която искаше натрапчиво да бъде разгадана.

Наскоро видях Джесика на почетната стълбичка в Глазгоу и не можах да я позная. Прелетелите набързо години бяха превърнали слабичкото момиче в млада жена. Но някои неща не се променят – ослепителната усмивка, добрите сини очи... и разбира се, първото място. Три неща, по които винаги ще можете да я познаете. Когато писах за нея, кариерата ѝ едва започваше. Днес тя е една от най-големите легенди в американския спорт. В света на плуването на нея вече се гледа като на явление, а биомеханиката на движенията ѝ в басейна е повод за цели дисертации.

Едва 23-годишна, Джесика Лонг има зад гърба си 17 олимпийски медала, десетки световни титли и безброй световни рекорди в почти всяка плувна дисциплина. Първите си три златни медала Джеси успя да грабне едва 12-годишна на Олимпиадата в Атина! Специалистите твърдят, че аеробният ѝ капацитет, чудовищната сила на ръцете и начинът, по който мускулите ѝ метаболизират млечна киселина, са извън познатите на човечеството норми. Казват, че е щяла да промени лицето на плувния спорт завинаги, ако... имаше крака. Джесика е родена без кости в стъпалата и подбедриците и се е наложило краката ѝ да бъдат ампутирани година и половина след нейното раждане.

Но името ѝ отдавна е надхвърлило кръговете на параолимпийското движение и се е превърнало в част от американската популярна култура. Джесика Лонг е източник на вдъхновение и сила за милиони хора по целия свят. Щатският олимпийски комитет гледа на нея като на национално съкровище. Многозначителен е фактът, че подготовката ѝ за Рио се провежда в пансион в Олимпийския център в Колорадо Спрингс, а личен треньор ѝ е легендарният наставник на Майкъл Фелпс – Боб Боуман.

Трябва някой ден да видите Джеси в басейна! В разгара на състезанието. Да получите усещането, че гледате не толкова човешко тяло, колкото мощно, неудържимо течение – вода във водата. Да усетите странната безтегловност в силата ѝ. Да не повярвате и вие като мен, че това момиче плува без крака. Да осъзнаете, че ставате свидетели на нещо, което няма да забравите. „Водата е естествената ми среда – твърди Джесика в едно от интервютата си, – няма нищо по-прекрасно от това да я усещам върху кожата си, в косата си. Да се плъзгам в нея надолу и нагоре. Водата е моят дом! Като съвсем малка си представях, че съм русалка, и знаете ли – това продължава и до днес.” Съгласен съм... Нали точно като нея и русалките са ни дарили с толкова водни митове и легенди, нали и русалките… нямат крака.

Има много необясними неща, когато стане дума за постиженията на великата Джесика Лонг, но може би най-големият въпрос, който терзае самата нея цял живот, няма нищо общо с плуването. Големият ѝ въпрос има далеч повече общо с името ѝ.

Преди 23 години в град Братск, в самото ледено сърце на Сибир, се е родило крехко, но очарователно момиченце без кости в подбедриците и стъпалата. Нарекли го Татяна. Татяна Кирилова. Няколко дни по-късно разплаканата му майка го оставила в сиропиталище №1 за деца с увреждания в Иркутск.

Минавали месеци. Детето растяло. До ден днешен в сиропиталището работят жени, които помнят Татяна. „Как ще я забравим – казва една от тях, – Таничка беше като слънчев лъч. Винаги щастлива! Винаги усмихната! И въпреки че нямаше кости в крачетата, не спираше да се движи… и да ни прегръща. Всички бяхме влюбени в нея.”

Един ден в сиропиталището влязъл симпатичен американец на име Стив. Бил видял снимка на бебето и нещо в погледа ѝ го стиснало за сърцето. Независимо от това, че със съпругата си Елизабет имали скромни доходи и две собствени деца, бе дошъл чак тук, в Сибир, за да дари със семейство чаровната Татяна. Казали му, че може да ѝ даде ново име, и той на място я нарекъл Джесика. Джесика Лонг.

Интересно е решението на американските ѝ родители да не крият от нея, че е осиновена – легендарната параолимпийка винаги го е знаела, още от най-ранна възраст. Те самите не са имали почти никаква информация за майка ѝ, освен че е била много млада в деня, в който е оставила новороденото си бебе в сиропиталището в Иркутск.

От деня, в който чух за пръв път историята на Джеси през лятото на 2004, до момента преди няколко месеца, в който видях лилавата врата, не съм спирал да се питам – защо? Защо една майка се е отказала от детето си? Та нали, със или без крака, това малко, беззащитно същество е плът от плътта ѝ, кръв от кръвта ѝ, душа от душата ѝ? Исках някак си да се промъкна в положението ѝ, за да затворя устата на крещящия си, възмутен въпрос, но като родител ми беше невъзможно да проумея решението ѝ. Беше ми непосилно трудно да се съглася.

„Като малка често ставах от леглото посред нощ – спомня си Джеси – и отивах пред огледалото, докато всички останали спяха. Стоях там понякога с часове и се взирах в отражението си. Имах чувството, че не познавам момичето, което ме гледа от него; че някаква важна част от мен липсва. Често се питах как ли изглежда майка ми? Дали приличам на нея? Коя съм аз? Откъде точно съм дошла?”

Когато я питат, Джеси твърди, че никога не е винила майка си. „Дори един упрек към нея не тая в сърцето си. Според мен тя дори е проявила голяма сила, за да се откаже от детето си. Просто това сигурно е бил единственият възможен избор в нейната ситуация. Колко ли ѝ е било тежко...”

Джеси винаги е обичала до безумие осиновилите я родители, но някакъв трудно обясним, дълбоко притаен копнеж винаги я е карал да се взира към миналото, към самото начало, към влeденената сибирска тундра, към разтрепераното, неомъжено момиче със синеоко бебе в ръцете, застанало на прага на сиропиталището.

И ето че миналата зима Джесика тръгна на път. Отиваше в епицентъра на голямото, безбрежно бяло нищо. Там някъде, дълбоко във вътрешността на Сибир, има селце, наречено Тем. Толкова малко, че дори вездесъщият Гугъл се поколеба да ми го покаже. Но Джеси знаеше, че трябва да го намери и да стигне до него. И то не само заради себе си. След всички тези години, майка ѝ Наталия я бе открила... И ѝ бе поискала прошка в писмо, толкова лично и трогателно, че реших да ви го спестя. Оказа се, че действително е имала причина за опустошителното си решение... Истинска, безкомпромисна, неумолима причина. Оказа се, че нито за миг не е спирала да бъде разкъсвана от угризения през годините... и да мечтае някой ден да застане лице в лице с момичето, от което се бе отказала. Да се отрази отблизо в очите му и нaй-после да открие в тях собственото си непоискано, но прието покаяние.

Но това не бе всичко. Оказа се, че Джесика Лонг е била дете на една ученическа любов. И за разлика от повечето подобни връзки, тази любов не бе угаснала с времето. Родителите ѝ бяха успели да се оженят година-две след нейното раждане. Джеси имаше не само майка, но и страдащ и обичащ я баща. Имаше две сестри и брат. Не половин, а истински, стопроцентови сестри и брат! Толкова много от кръвта ѝ течеше във вените на хора, които никога не беше виждала. Толкова много от нея живееше в Сибир.

Да… Нещо голямо и важно очакваше Джесика Лонг там, в далечното селце. И тя го знаеше. Така че Джеси бе на път. С двете си протези. С неразумно тъничкото си яке. И с надеждата, че когато се върне у дома в Балтимор, ще доведе някого със себе си от студения Сибир. Някой от особено значение. Чакаха я 12 000 километра. Дни и нощи път. Първо 18 часа до Москва. После петчасов полет до Иркутск. После още 16 часа еднопейзажен път с влак до Братск. Накрая – няколко последни часа снегоринещо клатушкане с кола до купчинката къщички, наречена село Тем. Много път, наистина, но какво са хилядите километри в сравнение с другия, големия път – този, по който младата Джесика стъпва без крака вече повече от двадесет години. Тези от вас, които са имали щастието да се срещнат с творчеството на Блага Димитрова, знаят точно за кое пътуване става дума.

За щастие, ЕнБиСи изпратиха оператор с прочутата плувкиня, за да заснеме одисеята ѝ и да направи двайсетминутно филмче, част от което е прикачена в края на статията и което ви моля на колене да гледате, след като я прочетете.

Джеси реши да спре в Иркутск, за да посети сиропиталище №1 – мястото, където бе прекарала първата година от живота си и където все още я помнят с името Таничка и я наричат „слънчев лъч”. Сигурно има много материали и разкази за немотията и тежките условия в руските сиропиталища. Това не е такава статия. Напротив – жените, грижещи се за изоставените деца, бяха направили всичко по силите си, за да превърнат приюта в техен дом. Там, където има обич, няма оскъдни средства. Децата бяха усмихнати и спокойни... и не можеха да се отлепят от Джесика. Тя ги прегръщаше едно по едно и не искаше да ги пусне. Те също бяха нейни братя и сестри – нали и тя самата бе една от тях.

„Чак сега разбирам какво е усетил баща ми, когато е дошъл тук да ме осинови. Колко много ме е обичал – каза Джеси. – Обожавам ги тези прекрасни деца. Така ми се иска да ги взема всичките със себе си! Сърцето ми вече е пълно догоре... Не мога да си представя какво ще стане с него, когато видя родителите си.”

Влакът до Братск се вие през безкрайни, оглозгани от зимата пейзажи. По това време на годината температурата тук не пада, просто защото никога не е ставала. Минус 25 градуса Целзъзнене са си ежедневие и се смятат за нещо обикновено. Джеси се вгледа през заскрежения прозорец в безизразните хладилни тундри, стелещи се навън, и каза: „Колко е красиво!”. В Русия хората обичат Джесика Лонг, знаят историята ѝ и се възхищават на постиженията ѝ. До голяма степен те гледат на нея като на своя. Не е ли странно, че безкракото американско русначе е едно от малкото неща в момента, което споделят и с което се гордеят и двете велики сили... Самата тя, за разлика от много от нас, никога не е делила Русия и Америка в сърцето си. На гарата я чакаха много хора – журналисти, фенове, деца с букети... Смазана от път, Джесика продължи да се усмихва и каза следното пред телевизионните камери: „Щастлива съм, че най-после съм у дома!”.

У дома!? Мястото, в което бе родена и изоставена, което не помни и където е изживяла само една година от живота си, се оказа втори дом за нейната душа. Чак тогава си дадох сметка, че това многодневно пътуване, тази нейна изнурителна, епична сибириада е по същество едно прибиране към мястото, на което част от нея винаги е принадлежала.

Само няколко часа по-късно, разтреперана от вълнение, Джесика най-после се добра до селцето на родителите си. Майка ѝ и баща ѝ я посрещнаха пред дома си.

Не ви ли се струва, че най-хубавото изкуство е изживяното, изстрадано изкуство... Всъщност много хора биха казали, че единственото изкуство е изстраданото изкуство.

Легендарната Доли Партън е написала над 3000 песни през кариерата си. Много от тях са станали хитове, при това не само в нейно изпълнение. Има една от тях обаче, която самата Доли обича повече от всички останали. Казва се „Многоцветното палто” (Coat of many colors).

Доли Партън е израснала в абсолютна бедност в подножиетo на Апалачите с още четири сестри и седем братя. Отгледани са в едностайна дървена колиба без течаща вода и електричество. Любимата ѝ песен описва действителен епизод от детството ѝ. Изстрадан епизод. Семейството едва свързвало двата края и често нямало пари дори за хляб, а малката Доли ходела на училище с протъркани панталонки и скъсани обувки. Веднъж някой подарил на семейството кутия с разноцветни парчета плат. Било е късна есен и тъй като момичето е зъзнело, майка ѝ решила да ѝ ушие връхна дрешка от подарените парцалчета. Получило се палто от многоцветни кръпки. Не особено симетрично. Не съвсем по мярка. C прекалено дълги ръкави и разбира се, с напълно несъвпадащи цветове.

Ако се вслушате внимателно в гласа на Доли, ще усетите колко истинска и скъпоценна е нейната песен/спомен: „Мама заши парцалите един за друг и втъка любов във всеки шев, за да ми направи палтото от многоцветни кръпки, с което толкова се гордеех… Може би това палто ще ти донесе късмет и щастие, каза тя, а аз нямах търпение да го облека и мама го благослови с целувка… И въпреки че нямахме пари, аз бях толкова богата в моето палто от многоцветни кръпки, което мама ми уши.”

Явно малката Доли е знаела дори тогава, че няма по-хубаво и по-топло палто от това, ушито от майката; че материалите са без значение за кройката на любовта. Затова разочарованието ѝ било съкрушително, когато съучениците ѝ я обсипали с подигравки и обиди заради особената ѝ дреха.

„Не можех да ги разбера – пееше Доли, – защото се усещах богата, и реших да им разкажа за обичта, която мама втъка във всеки шев, за нейните думи и за това как моето многоцветно палто струва повече от всичките им дрехи. Но те така и не ме разбраха и аз се опитах да им покажа, че човек е беден само тогава, когато той самият избере да бъде беден. Вижте, знам, че нямахме пари, но аз бях толкова богата в моето палто от многоцветни кръпки, което мама ми уши.”

Колкото и да е невероятно, легендарната певица е успяла да запази палтото през годините и днес то може да бъде видяно в цялото си кръпкоцветно величие в музея Chasing Rainbows в Тенеси. След като майка ѝ почина през 2003 година, Доли спря да изпълнява песента, защото установи, че не е в състояние да я завърши, без да се разридае на сцената.

Наталия и Олег посрещнаха пред дома си дъщерята, която не бяха виждали от двайсет и една години. Идваше легендарната Джесика Лонг, а те очакваха разтреперани малката Татяна Кирилова, без да са сигурни дали тя въобще съществува. Много неща ми се изясниха точно в този момент. Някъде между седмата и осмата минута на прикаченото филмче. Ако видите тази сцена и останете безразлични, моля ви, отидете веднага на кардиолог. Дано да може да ви помогне с нещо. Този момент ме накара да се замисля; да се заровя по-дълбоко в цялата тази история; да се опитам наистина да я разбера. Нямаше съмнение, че тези хора обичат детето си... Че винаги са го обичали. Наталия буквално се обви около дъщеря си – тя не плачеше, а се тресеше цялата в хлипащи ридания, целуваше, прегръщаше, галеше, държеше, не пускаше порасналото си момиче. Баща ѝ някак си се добра със собствените си целувки до лявата ѝ буза. Като мъж, израснал в суровия Сибир, той се опита да скрие сълзите си... крайно неуспешно. Джесика също бе обляна в сълзи.

Зад тях беше домът им. Не толкова къща, колкото хлътнала в снега барачка с покрив от ламарина. Постройката бе скована от всевъзможни летви, дървесни плоскости, дъски и греди. Някои бяха по-тъмни, други по-светли, някои по-нови, други – по-изхабени и изгнили. Хората бяха боядисали каквото са могли с каквато боя са успели да намерят. Две-три четки бяха минали тук-там през фасадата. Няколко пръчки на оградата бяха зелени. Едното черчеве бе синьо, другото – бяло. Вратата... Вратата бе лилава.

И тогава нещо ме хвана за гърлото и като че ли най-после проумях... Вратата се вглеждаше директно в мен с лилавия си, тъжен укор и сякаш ми казваше: Кой си ти, за да раздаваш нравосъдие? При това, без да знаеш цялата истина? Разбра ли най-после? Схвана ли значението на цялата тази смазваща история? Тези родители цял живот са се борили да оцелеят. Тук, в Сибир. В жестока немотия. Борили са се всяка секунда от всеки ден. Борили са се, за да оцелее връзката им. Борили са се, за да оцелеят децата им. Семейството им. Тук нищо не е лесно. Нищо не е подарено. Помниш ли какво беше в България през 1992 г.? Сега го умножи по сто, за да схванеш как се е живеело по това време в град Братск, Иркутска област. Нямало е продукти в магазините. Нямало е пари. Нямало е отопление. Нямало е нищо. Случва се понякога двама тийнейджъри да се влюбят... и без да искат, да станат родители. Майката – сама на този свят. Бащата – по-малък и объркан дори и от нея.

Имала ли е избор крехката Наталия? Самата тя едно хлапе, без родители, без храна, на ръба на съществуването, изплашена до смърт, със сакато бебенце в ръцете. Имала е, разбира се. Избор винаги има. И тя е взела най-тежкия. Този, който ще откъсне детето от ръцете ѝ, който ще я изтезава цял живот, но който поне ще гарантира, че малката Татяна няма да умре, че ще бъде нахранена и някъде на топло в лютата сибирска зима.

„Винаги съм вярвала, че ще си я взема обратно от сиропиталището – казва Наталия. – Трябваше само да си стъпим на краката. Да мине малко време, за да се оженим и да можем да се издържаме.” Но когато това най-после станало, двамата научили, че детето им е осиновено...

Наталия и Олег бяха чакали двайсет и една години дъщерята, която винаги са обичали, за да паднат пред нея на колене и да я помолят да им прости. Когато всички влязоха в барачката, разбрах още нещо. Миниатюрен хол, стар диван, покрит с пенсионирано одеяло, малка масичка. И въпреки това бедният им дом бе толкова уютен и подреден… Масата бе отрупана с всички възможни деликатеси, до които семейството бе успяло да се добере. Тук, в тази къща, имаше безпогрешно усещане за топлина. Домът се усмихваше. Може би защото в него за пръв път в живота си се бяха събрали всички членове на семейството. Имаше и смях, и сълзи, и подаръци, и дълги разкази. Татяна и Олег бяха отгледали три чудесни деца по възможно най-добрия начин. Той, карайки камион из най-опасните и непроходими сибирски пътища. Тя – със шепата рубли, спечелени, чистейки местното училище. И знаете ли, най-малката им дъщеря Даша също е родена с увреждане – по-жестоко от това на Джесика. Обградили са я с обич и грижи и дори за миг не са си помисляли да се разделят с нея. Двамата влюбени тийнейджъри бяха пораснали и бяха взели един по един изпитите на живота, без да загубят обичта си един към друг и всеотдайността към децата си. В бедността си Олег и Tатяна бяха направили избора да не бъдат бедни. И бяха станали богати. Много богати. И не помисляйте да се надсмивате над техния дом със зелена ограда, син прозорец и лилава врата. Той е тяхното палто от многоцветни кръпки и ако попитате великата Доли Партън, тя ще ви каже, че струва повече от най-големия палат.

Забелязали ли сте колко лесно е станало да съдим хората? Особено в днешно време. Все по-често го правим на момента – с крайна категоричност, без да знаем всичко и без да се замисляме за последствията. Изведнъж светът се напълни с повърхностни съдебни заседатели. С уикипедийни експерти. С лишени от човечност академици на омразата. Нека не се превръщаме в гвардейци в тази армия на некомпетентността и агресията.

Толкова е примамливо да раздаваме критика във всички посоки с интернетна нетърпимост. Толкова е лесно да редактираме решенията на другите от хладния пиедестал на своите монитори. Толкова е удобно и необмислено да повярваме, че хората са просто черни или бели. Никой не е просто черен или бял. Самият живот не е черно-бял. Животът...този стар негодник, е направен от безбройни многоцветни кръпки. Понякога не е особено симетричен. Понякога няма да ви е по мярка. Може и ръкавите да бъдат твърде дълги, и цветовете, разбира се, да не съвпадат. Но ех, ако успеете да втъчете по малко обич във всеки шев, ще бъде хубав, топъл, стойностен живот.

Като животът на доброто момиче, на което дължим тази история. Тя не е кой знае колко сложна, но понякога есенцията на съществуването се свежда до много простички неща. Едно голямо покаяние. Една разплакана прошка. Едно изгубено и намерено дете с ослепителна усмивка, хубави сини очи и много медали. Детето вече е пораснало, живее в Балтимор, подготвя се за олимпиада и от време на време навярно все още се вглежда внимателно в огледалото късно нощем.

Но отражението ѝ вече не крие мъчителни въпроси. Защото най-после, след толкова години, момичето вижда в огледалото не само Джесика Лонг, но и някой друг. Някой от особено значение на име Татяна Олеговна Кирилова. Беше отишла без крака чак в далечния Сибир, за да я доведе със себе си.

Ще се върне ли някой ден Джеси при родителите си в малкото, изгубено в замръзналата тундра селце? Изключено – човек не може да се върне там, където е останал завинаги.

И не е ли невероятно и същевременно прекрасно, че Джесика Лонг ще носи малката Таничка със себе си навсякъде по този свят, докато има въздух в дробовете си, и в същото време намери начин да я заведе и при хората, които ѝ бяха вдъхнали живот... Просто за да им дари покой. Да, Татяна Кирилова никога повече няма да липсва на родителите си. Тя ще бъде винаги с тях чак на другия край на света, в голямата безбрежна бяла пустош. Там някъде, зад една лилава врата…

Следвай ни: