Гледай на живо

Ботев (Пд) победи Славия и грабна бронзовите медали, Левски този път загуби от Лудогорец, ЦСКА - София не вкара гол и във Варна

Станислав Ангелов: Аз съм работник с една цел - върха!

Станислав Ангелов: Аз съм работник с една цел - върха!
 

Станислав Ангелов е роден на 12 април 1978 г. в София. Започва да тренира на стадион “Раковски”. 20-годишен заиграва в ЦСКА. Печели купата на България през 1999 г. През 2001 г. преминава в Левски, за да стане част от най-успешните страници от модерната история на клуба. Трикратен шампион на България (2002, 2006 и 2007 г.). Печели 4 купи (2002, 2003, 2005 и 2007 г.) със “сините”. През сезон 2005/2006 стига 1/4-финал за Купата на УЕФА. Пелето е в отбора, записал историческите първи мачове на български клуб в групите на Шампионската лига през 2006-а. След отказани оферти от Левски от западни отбори, през 2007 г. той сам урежда трансфера си в Енерги - немците плащат клаузата от 180 000 евро в договора му. През 2010 г. преминава в Стяуа. През 2011-а Мъри Стоилов го привлича в Анортозис. През 2012-а се връща в Левски. През 2014-а слага край на кариерата си. И на 36 г. съдбата го връща там, откъдето е започнал с футбола - базата на стадион “Раковски”. Но вече, за да предава наученото на бъдещите футболисти - той е директор на школата на Левски на “Раковски”. 

- Станиславе, какъв е животът на футболния директор, как протича работният ти ден след края на кариерата на футболист?

- Много-много не го разбирам като директорство. По-скоро е различно предизвикателство, свързано най-вече с развитието на децата. Самата дума “директор” не ми приляга много. Допреди малко бях в съблекалнята и си говорех с децата - смея да твърдя, почти празни приказки. Почти всяко дете от школата го познавам поименно, живея с неговите проблеми. 

В момента имаме над 450 дечица. Постоянно идват нови. Постопли се, майките сега са по-благосклонни - защото има много дечица от захар и на по-студено не ги водят. (Смее се.)

- Ако трябва да се определиш с една дума днес, какъв си, щом не се приемаш за директор?

- Намирам себе си за работник. Работя, за да развивам себе си. Работя, за да развивам треньорите, които са ми се доверили. Работя и за децата. А и за родителите им, които са ни се доверили. Дали ще има разочаровани, не ме вълнува. Вълнува ме да съм убеден, че правим най-доброто за децата в наличните условия. Всичко останало са подробности - дали ще съм мръсен, или чист - дали ще кося, ще поливам, ще местя, или ще ходя да се разправям в МВР с административни проблеми относно нашето присъствие тук, нищо не ме притеснява. Напротив - правя го с удоволствие и голяма любов.

- Колко труден е пътят от “Раковски” до “Герена”? Има ли много “задръствания”? И каква е стратегията ти за развитие, за да има повече и по-добре подготвени деца за футболното им пътешествие?

- Доста голяма част от професионалния ми футболен живот мина в преход от “Раковски” до “Герена”, тъй като живея много близо до стадион “Раковски”. Вече пътувам по-рядко към “Герена”, работата ми е тясно свързана със случващото се тук. Старая се да бъда близо и до първия отбор, да наблюдавам процесите. Особено в трудните моменти, когато първият отбор на “Левски” има затруднения - дали не може да победи, дали не играе добре, дали има медийно напрежение. Старая се тогава да съм близо. Тогава всеки има нужда от подкрепа, блага дума, приятелско отношение. Когато отборът върви добре, изобщо не се появявам.

Но като цяло на “Раковски” има много работа за отмятане - и по материалната база, и по развитието на школата и налагането на концепцията. На мен ми е възложено да определям методиката и начина на работа на служителите тук.

Първо имахме чисто документални проблеми, които успях да изчистя. Следващата стъпка от стратегията е да се подобри кортовото игрище. Да направим и няколко основни за футбола сградички и подобрения - малък жив фитнес, зала за пресконференции, по-голяма треньорска стая, помещение за техниката за поддръжка. Футболът и животът се развиват, ние не може да останем в ситуацията отпреди 70 г., когато е строено тук. Имаме крещяща нужда от бус или автобус - децата пътуват всяка седмица и всички разходи към външни фирми са излишни. Това по материалната част. Иначе ни трябват GPS системи, електрически датчици за измерване на скоростта и движението по терена. Трудно е, защото нямаме генерално финансиране. Но се справяме, подобряваме се и продължаваме. Тепърва ни предстои много, за да изглежда “Раковски” като съвременна европейска школа от средно ниво.

Голяма част от физическото си време прекарвам в търсене на средства и начини за подобряване на материалната база и не мога да се отдам на това, в което съм най-силен - футболната част.

- Относно стратегията и разбиранията ти за футбола - крадеш ли занаят и идеи, от кого?

- По-скоро си създавам моя стратегия на базата на много сериозни проучвания в Европа. Всичко трябва да е синхронизирано с българския манталитет и възможности. Искам да копирам школата на Мехелен, но на този етап нямам тези възможности. Най-много черпя идеи от хората в Белгия. Много се набляга и на спортната психология. Аз също наблягам на нея. Имаме ментален треньор, който работи на високо ниво - вече се виждат и резултатите с треньорите, а и с мен. Психологията е част от развитието на децата. Опитвам се да го обясня и на родителите, това обаче е трудно. Може би и заради мястото ни - центъра на София, обаче при нас идват много разбрани хора. Ние държим да обясняваме вижданията си и на родителите. Генерално и процентно намираме общ език с тях.

Във футболната си кариера смених към 50 треньори, играх в няколко държави, бях в Германия, където са на топниво - продължавам да ги следя детайлно какво правят. Разбиранията ми са изградени с детайлни проучвания. Не съм се ограничил или затворил в себе си като кръгозор. Някои познания вземам, други не ги приемам и ми служат като пример как не трябва да се работи. Приемам критики, уважавам мнения, конкурираме се, развиваме се, но животът си е мой и аз вземам решения. Във футбола няма точна пътека, по която трябва да минеш. Докъде искаме да стигнем, е едно, но пътеки има много. Важен е крайният продукт като развитие на футбола и той е много по-различен от настоящата ситуация.

- Докъде искаш да стигнеш ти?

- До върха.

- Кое е върхът за теб? Не спираш да се развиваш и като личност, вероятно си си поставил конкретна висока управленска цел...

- Не е нужно да назовавам конкретна цел. Наскоро си четох едно от първите интервюта, някой се шегуваше с мен и ми го изпрати. Беше може би от 1998-1999 г. Заглавието беше - “Винаги се опитвам да постигна максималното”. Това са мои думи и никога не съм се отказвал от тях. Защото, опитвайки се да постигнеш максималното в живота, стигаш поне до оптимума. Тоест си някъде наблизо. Целта ми е върхът във всяко отношение. А стигна ли един връх, се прицелвам в нов. Не смятам, че животът има спирачки, спирачките си ги слагаме ние. Немците имат много хубава приказка: "Човек никога не трябва да бъде задоволен". Човек трябва да има амбиции, да се развива, да чете и да продължава към целта си. Ако не му харесва резултатът, да си намери друга и да тръгне към нея.

- Футболист, завършил право. Това би звучало шокиращо за феновете, ако някой не познава твоя кръгозор. Как изобщо се захвана с правото?

- Беше 2004-2005 г. Да, играех в Левски. Имаше период, в който даже играех доста добре. Но тъй като преминах от ЦСКА, не бях много добре приет на “Герена”. Та имаше момент, в който половината България не ме обичаше, защото ме имаше за предател, а другата половина не ме приемаше, защото ме имаше за външен елемент. Тогава реших, че може би футболът не е моето амплоа и трябва да се развивам в други насоки. Започнах да уча право, да се занимавам със строителство и други неща. Но все пак си имах договор и си играех футбол, тъй като това ми е любовта. Никога не съм спирал да се развивам във футбола и не съм се отказвал, но ако не ти върви, просто търсиш други насоки за успеха си.

После ми потръгна във футбола. Влязох и в националния отбор, заминах за Германия. Прекъснах с правото, но вече имах основата. И като се прибрах окончателно тук, преди две години успях да си завърша задочно образованието.

Мениджърите и хората, с които сме работили, знаят, че договорите съм си ги правил и подписвал сам. Особено в последните години.

Правото е трудна материя - тежка и всеобхватна, свързана с целия ни живот. Дали ще имаш фирма, дали ще се сблъскаш с нещо икономическо, наказателно... Хубаво е човек да има и друга гледна точка. Аз няма да се развивам в тази насока. По-скоро ми е като помощно средство и база за по-нататъшно развитие в живота ми след активния футбол.

 А и бъдещето ми е такова, че трябва да предавам това, което съм научил. Всичко, което го имаме, трябва да го даваме, за да се развива светът. Това ми е философията.

- Кой е най-интересният договор, който си си написал сам?

- Най-интересният беше в Румъния. С един химикал - седнахме, чертахме, рисувахме, драскахме, беше страшна работа.

- Ако те върна към първите ти спомени от футбола в махалата - помниш ли думите на легенда като Божидар Искренов: “Дайте ми Пелето в моя отбор и ще ги бием всички”?

- (Смее се.) Той живееше в “Белите брези” до нас и слизаше понякога да поиграва с другите родители. Ставаха интересни мачове на онази площадка, аз съм израснал там. Всички ме знаеха като Пелето. Но доскоро той не знаеше, че Пелето от площадката съм аз. Преди няколко години си говорихме и се смееше. А по онова време за нас като деца беше невероятно - да имаме такъв човек в квартала и той да ни обръща внимание. Той е сред хората, които ни запалваха да станем футболисти - с неговите колорит, енергия, дух и желание за игра.

- Рано си станал известен като Пелето заради заложбите ти, кой те кръсти?

- Един от по-големите започна да ми вика Пелето за първи път. Аз все играех с по-големи. Иначе и до ден-днешен сме в добри отношения с него.

- Освен Гибона съм чувал, че и Наско Сираков е бил сред любимците ти - кои всъщност са футболистите от България и чужбина, заради които се влюби във футбола?

- От българите - Наско Сираков, Гошо Йорданов-Ламята. Това са хората, които ме запалиха като дете. Те бяха символ за футбола, висяха вкъщи по стената на плакати. От чуждите футболисти - Роберто Баджо, Пол Гаскойн, най-великият - Марадона. Другият, който игра дълго, но ми правеше голямо впечатление още като по-млад, е Райън Гигс. Много ми харесваше как дриблира, как влиза - изобщо целият му стил на игра.

- Познат си като универсален боец, но на какъв пост започваш да играеш?

- Тук, на “Раковски”, бях нападател. С треньор Ангел Станков. След това халф - в детските си години повече играх като халф. Иначе после самите постове във футбола се развиха много - бековете станаха халф бекове, крилата се връщат, влизат навътре, стават халфове. Особено при Мъри в Левски имаше голяма взаимозаменяемост по постовете и това допринасяше за нашия успех.

- Разказа, че едва ли не ти е минала мисълта да се пренасочиш от футбола към други области, в които да се развиеш - и това точно преди да постигнеш най-големите си успехи. Как сега гледаш на онзи момент, представяш ли си да не беше изкачил тези върхове, представяш ли си сега да не беше свързан изобщо с футбола?

- В мен няма никаква драма за онзи момент. Към днешна дата обаче само футбол ми е в главата. Даже много други неща, с които се бях захванал, ги позачиствам. Не искам да се занимавам с нищо друго, само с футбол. Вече съм доста осъзнат. Аз се шегувам, но то си е така - аз съм пенсионер. Не във финансова гледна точка, защото всички знаем какво е положението на хорицата. Но аз съм пенсионер от емоционална гледна точка - повече не мога да правя това, което най-много обичам - да играя.

Но сега знам, че развитието ми вече ще е само във футбола. Докато преди е имало момент, в който съм се чудел дали ще е това, или не. Но много препятствия и трудности съм имал, за да влизам изобщо в такива размисли. Не е само защото някой не те долюбвал. Имало е много фактори.

- Като заговори за трудностите в живота, как се справяше семейството ви в годините, когато родителите ти не се поколебават да отгледат и трите момчета на вуйчо ти и леля ти след трагични решения на съдбата? Ти си на 12-13 г., когато заедно с брат ти се оказвате общо 5 млади момчета в едно семейство...

- Това е по-скоро предизвикателство за родителите ми, за баба ми, дядо ми. Нещата не са много окей, заживяваш с проблемите на всички. А и с 5 момчета в пубертета хич не е лесно. На нас и на петимата общата ни разлика във възрастта е две години. И нещата станаха страшни. А и в онова време, в което живяхме ние тогава, в онзи странен период доста от нашите приятели не можаха изобщо да пораснат, отидоха си рано заради трудности и щуротии. Къде спортът, къде родителите, къде дисциплината нас петимата са ни запазили и спасили. Не ни е било лесно - подкрепяме се, помагаме си, от време на време се сърдим един на друг. Нормални битови истории.

- Какво струва на майка ти Наталия да ви запази? Тя е сред най-уважаваните полицаи в България, обявявана за Полицай на годината, награждавана неведнъж...

- Много безсънни нощи. И за баща ми, и за нея - много трудности. Но като говорехме, че е странно футболист юрист, майка ми също е различен човек - жена полицай, и то занимаващ се само с тежки престъпления. Занимава се с убийства, изнасилвания, грабежи. В последните години - само с убийства. Много тежка материя. Радващото за мен е, че се пенсионира. Макар че там бивши няма. Но малко се поуспокои. А и трябва повече да помага с внуците.

- При разкриването на Килърите задържат убиец, който се казва Станислав Ангелов. Не е ли отнесла майка ти и някои професионални бъзици заради съвпадението на имената, разказвала ли ти е нещо?

- Всъщност през нея мина всичко и по този случай. Ние не знаем детайлно какво точно работи, знаем, че разследва някъде нещо. Впоследствие, когато аз прочетох, я подпитах. И ми каза, че след разкриването в дирекцията са се шегували с нея, че щом се казва Станислав Ангелов, е "неин човек".

- Сред трудностите, които е трябвало да преодолееш, за да се развиеш, е напускането на ЦСКА. Какво стана? Как се озова в Левски?

- Не ми предложиха договор и аз си тръгнах. На мен също ми беше странно. 7-8 месеца по-рано Боби Божинов ми каза: “Станиславе, ще ти предложим нов договор.” След Нова година изобщо спряха да говорят по въпроса, нещата в клуба се промениха, имаше неясноти в управлението. В онзи момент изиграх силен мач срещу Левски на “Герена” при кървавия гол на Гонзо. Сезонът си свърши, тренировките свършиха, никой нищо не ми предложи. 10-15 дни преди изтичането се свързаха с мен от Левски. Казаха ми, че са видели перспективата у мен. Аз съм израснал на стадион “Раковски”, от малък съм бил по-запален левскар. И нямах нищо против. Това реално беше сбъдване на моя детска мечта.

Макар че, ако от ЦСКА ми бяха предложили договор, щях да си остана да играя там. Още в тинейджърските години баща ми ми каза една приказка, която си стана мото на професионалния ми футболен живот - че нямам право на емоции. В професията трябва да си отдаден. Като приключиш с работата, можеш да бъдеш емоционален където и когато искаш.

Та от Левски ми предложиха, аз приех. Излезе информация в медиите, че с Иво Тренчев ще преминаваме. Аз за Иво Тренчев нищо не знаех. И чак тогава Любо Пенев ме извика на някакъв разговор, но той не беше изобщо градивен. Аз съм си останал с цялото уважение към тези хора, учил съм се там. Благодарен съм и на ръководители, и на треньори. И днес Димитър Пенев има цялата ми признателност, тъй като той ме наложи в мъжкия футбол. Там имах и треньор, от когото също научих много във футбола, но за съжаление, вече го няма. Казва се Енрико Катуци, Бог да го прости. Изключителен човек.

Та започнах да тренирам в Левски и скоро започнаха и трудностите. Макар да изиграх много силна първа година. Но публиката трудно ме прие. И трябваха доста години, за да ми повярват, че съм професионалист и ще направя всичко, за да жънем успехи заедно.

 

- Коя е най-голямата футболна емоция, която си си позволил да изживееш? След титлите, след като пробихте до 1/4-финал в УЕФА и влязохте в Шампионската лига...

- При мен някак си нямаше много голяма емоция. Много лесно ги приех тези успехи. Като че ли съм ги очаквал. Май чак наскоро разбрах какво са и ги оцених по-добре. Ние бяхме много стойностен отбор и няколко години бяхме на крачка от пробива.

- След връщането ти в Левски вкара гол за 1:0 над Лудогорец, който сякаш бе осигурил 27-ата титла и сложил край на сушата. Как виждаш ситуацията след май 2013-а? Как виждаш бъдещето?

- Ако имам някакъв емоционален момент във футбола, може би това е най-силният ми. Изчерпах се емоционално много сериозно. Обзе ме голяма радост. Не защото аз съм ритнал тази топка, която рикошира и влезе. А защото това, което от дете ме е привличало в Левски, е духът. Свободният дух и любовта към футбола победиха в онзи мач - без значение кой какви пари хвърля и какво организира. Плюха ни цяла година, два-три пъти искаха да ни бият, хулеха ни и наши, и чужди, а накрая щяхме да станем шампиони.

Затова винаги съм твърдял, че е важна крайната цел. Не след всеки един негативен резултат да се реагира крайно. Защото това внася силно напрежение. Особено сега за по-младите момчета това е от изключително значение.

Тогава се изписаха толкова нискоразрядни гадости срещу мен и колегите ми. Онзи миг показа, че дори и целият свят да е срещу нас, ние може да се изправим и да се опитаме да се противопоставим на хората с възможности и хората на деня. Яд ме е, че не можах да играя срещу Славия. Може би имаше с какво да помогна на отбора... Но такъв е животът. Още една обеца на ухото - какво трябва да се прави, какво не трябва, как трябва да се подхожда в дадени мачове... Когато си заслужим, ще си станем шампиони.

- Докато си футболист, често за успехите има един ощетен - семейството. Как приема Евдокия смяната на футболиста с всеотдайния футболен работник? Може би госпожа Ангелова си е представяла по друг начин “край на кариерата”?

- Много неща ги оставихме за след футбола. В крайна сметка той свърши, но само привидно. Явно футболът е до живот. Старая се да балансирам, но е много трудно. Вече се поуспокоиха и страстите вкъщи. (Смее се.) Но определено има какво да се желае от мен като съпруг. Аз съм безкрайно благодарен и много щастлив, че имам такава жена до себе си. Тя е човекът, който винаги ме е подкрепял и ме е отменял, за да мога аз да постигна това, което постигнах в живота си.

НАЙДЕН ТОДОРОВ, "24 ЧАСА"

Още от БГ Футбол

Виж всички