Димо Тонев: Хората във федерацията са същите, но не ми се бъркат

Волейболната легенда Димо Тонев гостува в предаването "Код Спорт" по TV+. Той говори за назначението си като национален селекционер на девойките до 19 години, за някои странни решения на федерацията, проблемите в спорта и славните години на българския волейбол.

- Бих казал, че това по-скоро е мой избор. Бях кандидат за старши треньор на женския отбор в последните три години, но след като последните две години федерацията назначи абсолютно безпринципно недоказани чужди специалисти... Мисля, че да се работи оттук нататък по този начин за мен е неприемливо. Моята мотивация да работя с женския национален отбор и с този Управителен съвет на федерацията, по този начин, по който се работеше досега, вече я няма. Така че аз ще поема 19-годишните момичета. С тях ни предстои квалификация за европейско първенство от 1 до 4 април в София. След това има европейско първенство, което започва от 24 август. Ще видим дали там ще ги водя аз или някой друг. Работя съвсем безвъзмездно, без никакви претенции - финансови или други от моя страна. Просто искам да ми бъдат подсигурени добри условия за работа. Който иска да прави нещо за волейбола, може да го прави по начин, по който е преценил. Моят е този. Имам сили, възможности, мога да помогна в този момент по някакъв начин за българския волейбол и го правя.

- Това е тема, която я загатваме, разискваме я. Кучетата си лаят, керванът си върви. В този Управителен съвет има хора, които нямат право да се изказват по спортно-технически въпроси. Сред тях са хора, които не са играли в час по физическо. Казал съм го и на ръководителя на федерацията, че е крайно време да се направи един треньорски съвет и той да преценява кои кандидатури са удачни за треньор на женския национален отбор, имайки предвид целите, които се поставят пред този отбор. Досега решенията се взимаха предварително - този ще бъде треньор и край. Сега решиха по по-демократичен начин да го направят, но демокрацията понякога ражда и сюрпризи. Според мен демократичният път роди една изненада не само за мен, но и за всички. Да, наистина те са хората, които управляват федерацията, но с този отбор мога да си направя моята програма, да направя подготовка по начина, по който искам, без да ми се бъркат, без да ми казват кои състезателки да взимам и т.н. Това ме задоволява на този етап. Искам да работя, волейболът е вътре в мен. Харесва ми да работя с млади състезателки и го правя.

- В друга държава федерацията изобщо няма да позволява да се случват такива неща. Все пак Кузюткин е световен шампион с Русия и в неговата си държава може да прави, каквото иска, но когато казваме явни неща, това е конструктивна критика, която би помогнала по някакъв начин за доброто представяне на нашия отбор, но когато никой не те слуша и не те взима под внимание... Следващият пример е назначаването на Драган Нешич - една разпиляна подготовка, без стратегия, без нищо. Федерацията го остави да си развява коня, както той иска. Задачите, концепцията, как ще се води подготовката, с каква насоченост ще бъде - ги казва федерацията. А треньорът казва с какви средства и по какъв начин ще постигне тези цели. Не може да оставяш Драган Нешич да казва: "С този отбор ще участвам там, тук няма да участвам с първия състав, там ще изпратя третия състав." Къде го има това нещо? Няма го никъде! Прави се, защото не се разбира естеството на работата.

- Не за втори път. Това се превърна в традиция. Когато назначаваш един треньор, викаш го и му казваш: "Целите пред този отбор са тези. Искаме да се представим добре или искаме да градим млад отбор, искаме да го подготвиш за след пет години". Поставят се тези цели и той трябва да представи концепцията си как ще ги постигне. При нас какво се получава? Назначаваме един треньор и той решава с кой състав да ходи, кога да почиват, състезателките сами си решават кога да се лекуват... Просто анархията е пълна. Това нещо не може да става и говори за две неща - неразбиране, което е така и за тотална незаинтересованост какво ще става с женския волейбол в България. Когато старши треньор на България беше Марчело Абонданца, в неговия щаб бях и аз. В последните 10 години това е единственият период, в който женският отбор тръгна да се изкачва нагоре по стълбичката и имаше някакви резултати - победи олимпийския шампион Бразилия, европейския шампион Сърбия, играхме като с равни с американките, даже на Гран при турнира им водехме с 2:0 гейма и 23:20 точки. Този отбор следващата година стана световен шампион. Значи нашият тим постигна някакви резултати и когато има резултати - се маха треньорът. Парадоксите са много и се повтарят един след друг. Да не говорим, че и Кузюткин, и Нешич нито имаха планове за подготовка, нито някой ги попита как ще се подготвяте, с какви средства ще го постигнете. Просто така - разпиляно. Оставят ги да управляват всичко и те да командват волейбола, а не носят никаква отговорност.
Хората от Управителния съвет пък не носят абсолютно никаква отговорност. И какво става? Едно отишло поколение, което другите държави нямат. Този набор стана четвърти в Мексико, а лека-полека започва да залязва и си отива. А отдолу нямаме толкова добри състезателки. Имаме талантливи деца, но за да се развиват трябва много правилна работа и трябва да има специалисти, които да казват какво да се прави чисто спортно-технически. Политическата част на федерацията е блестяща, перфектна, защото може би няма друга федерация, която да стои толкова добре на политическо ниво. Имам предвид получаване на домакинства на големи състезания, пробив в международната федерация, две олимпийски квалификации, домакини на световно първенство през 2018 г., квалификации за юноши и девойки и т.н. Политическата част на федерацията мога да кажа, че е супер, обаче спортно-техническата трябва да се извършва от хора, които разбират, а не от запалянковци.

- Когато с Абонданца поехме отбора, събрахме всички момичета и им казахме следното: "За мъжкия отбор се пише по медиите, има много голям интерес. Всичко е хвърлено към тях - средства, лагери, условията са перфектни. Ако искате това да стане и с вас, трябва да постигнете резултати." И момичетата го разбраха много добре. Направихме и много точен регламент за начина, по който се тренира и се играе в женския национален отбор. На едно събрание седнахме всички, оставихме вратата отворена и казахме: "Който иска да работи по този начин тук с нас, работи. Който не иска, вратата е отворена. Още сега става и си отива." Когато нещата се поставят по този начин, след това няма хър-мър.

- Никой не си тръгна, защото всички момичета бяха мотивирани да работят. Когато усетят вътре, че се работи по правилен начин, че надграждат, имат развитие, стават по-добри, мотивацията е много голяма и се работи много добре. Говори се за конфликти между треньори и състезателки. Но няма как да е другояче. Работата на треньора е ежедневна битка, дори война в добрия смисъл на думата - да убедиш състезателките да правят нещата по начина, по който ти ги виждаш. Твоята тактика, стратегия я провеждат те и трябва да са убедени, че трябва да го правят. Имаше някои състезателки, които си мислеха, че знаят повече от старши треньора или от щаба, че видиш ли вие искате да играя по един начин, а пък аз ще си играя по моя начин. Довели сте добър специалист, който да ми води кондиционната подготовка, ама аз пък си имам моя програма, ще си работя по нея. Тези конфликти са били чисто на спортно-техническо ниво. Личностни в никакъв случай. Беше много къртовски труд. По пет събрания на ден - индивидуални разговори, групови, тренировки...Резултатите почнаха да идват. Докато последните две години са едно загубено време за този отбор и не знам дали ще може да бъде наваксано. Вместо нашият отбор тази година да играе на олимпийски игри, момичетата отново ще гледат по телевизията. Жалко за тези състезателки, които можеха да се реализират в националния отбор и след време, когато свърши тяхната кариера, да бъдат удовлетворени от това, което са направили не само в клубните си отбори.

- Казах, че демокрацията ражда изненади. Иван Сеферинов е доказано име във волейбола, нека да му пожелаем успех. Той сам каза, че доста години се е отдалечил от съвременния волейбол и от женския волейбол преди всичко. Надявам се, че ще направи добър щаб и нашият отбор да има успехи.

- И преди мен е имало състезатели, които са играли в Италия. Не трябва да забравяме големите имена като Димитър Златанов и всички други, които са учили италианците на волейбол. Имаше период, в който в Италия вече нямах добри оферти и отидох в Гърция. Играх в двата най-големи отбора - Олимпиакос и Панатинайкос, станахме шампиони. След това отидох в Галатасарай и пак се върнах в Гърция. Там ми беше много лесно да играя и много трудно да тренирам. Давам пример - отивам в залата за първа тренировка в Олимпиакос. Тя започва в 10 часа, а аз съм в залата в 9.20 часа, облякъл съм се, вързал съм си пръстите. По едно време гледам - няма никой. Викам си: "Дали не ги разбрах тези гърци какво ми казаха, дали не обърках часа нещо?" По едно време излизам навън в барчето и гледам един по един идват. Сядат - кафе, фрапе, кафе, фрапе...Става 10 часа, викам: "Хора, какво правим?" А те ми отговарят: "Спокойно, сега ще тренираме." Казвам им, че вече е 10 часа, а те ми викат: "Ей, сега ще се съберем, де!" Към десет и половина, единайсет без нещо започва тренировката и всеки ден така. За мен беше много трудно да свикна с това нещо. След това разбрах, че при гърците се прави една тренировка и ако може да не е сутрин рано. А и аз бях на такава възраст, че нямах нужда от техническите неща, които се работеха сутрин, а по-скоро от фитнес, повече кондиционна работа. Сутрин отивах и им казвах: "Изтренирайте се, защото като дойда следобед ще ви изпитвам!" Правих си моя сутрешна програма, а следобед тренирах заедно с отбора.
В Турция беше горе-долу същата работа. Отивам в Галатасарай с един мой близък приятел, който лека му пръст, говореше перфектен турски. Влизаме в залата, беше лято и аз съм по дънки, фланелка и с едни обувчици. Те казват: "Чуваме, че Димо Тонев нещо бил контузен..." Искат да се пазарят, търсят как да намалят цената. Като разбрах каква е работата им викам: "Имате ли маратонки нещо, една фланелка и едни гащета?" Обух ги, хванах ги на блокада два-три пъти и турците останаха много доволни. Обличам се и ми казват, че днес трябва да отида на тренировка. Викам им: "Като подпиша договора, ще дойда и ще ви разкажа всичко, и ще ви покажа." Сещам се за още една интересна история. Първия ден, след като вече е подписан договорът, викам на треньора: "Малко футбол да поиграем 10 минути за загрявка?" Казва: "А, добре, добре." Почваме загрявка, а футболът от 10 минути, стана 30 минути. Както и да е. На другия ден отиваме, строява ни треньорът и казва: "Днес ще има блокада и т.н." Аз се обръщам и си тръгвам. Той вика: "Чакай, бе! Какво стана?" Казвам: "Ти не каза най-важното - футбол ще има ли?" Отговаря ми: "Не, днес няма да има." Викам: "Тогава няма да има тренировка." И така ги научих.

- Мисля, че в Турция нещата се развиват много добре. Преди всичко в женското направление, но и в мъжкото. Докато Гърция си остана на същото ниво. Там държавата не отделя средства и е много трудно. Почти всички отбори са във финансов колапс. Турците си направиха четири зали. В Анкара, където е седалището на тяхната федерация, имат школа за момчета и за момичета с колеж, където учат, с пансион, където живеят. Последните десет години Турция наистина напредва и се развива много добре. Женското им направление е много силно, мъжкото - не толкова, но и там шампионатът е на ниво, играят силни чужденци. В близко бъдеще Турция ще има доста успехи и в мъжкото направление.

- В този период, 90-а година Италия стана световен шампион на първенството в Рио де Жанейро. 

- Така е, нашият отбор стана пети на това световно първенство. Тогава старши треньор беше Иван Сеферинов. Тогавашната ни подготовка, ако в момента се проведе на нашия отбор, едва ли повечето състезатели ще останат в залата, защото се тренираше страшно много. Нашият отбор беше идеално подготвен, имаше добър колектив. Спомням си, че двата последни мача бяха по пет гейма, в които играехме без да имаме никакви проблеми с умората. Това бе ерата на Хулио Веласко, който 89-а година стана треньор на Италия и си спомням, че италианците дойдоха тук да играем две контроли - едната бе в София, а другата в Перник, където ни биха с 3:1 и така се радваха все едно, че бяха станали световни шампиони. Хулио Веласко е завършил Психология и точно това беше неговата цел - да пречупи манталитета на италианците и да си повярват, че могат да бъдат победители. Започнаха да играят с много силни отбори и след като биеха някой такъв тим, той им казваше: "Ето, вие също можете да биете най-силните!"
Италия през 89-а година стана европейски шампион, след това стана и световен и в страната стана страшен бум с много силна икономика. Именно тогава Джилберто Бенетон имаше отбор, който играеше в "Б" група тогава и купи най-добрите играчи. Подписа милиардни договори в лири, все едно сега милионни в евро. Имах договор с Падуа за две години, но бях откупен и отидох в Сисли. Направихме един много силен отбор. В продължение на 10-15 години Сисли (Тревизо) беше номер 1 в Италия, няколко пъти европейски шампион, световен клубен шампион. Но условията там са други. Именно затова италианците започнаха да превъзхождат другите, защото създадоха идеални условия като зали, спортни съоръжения, екипировка, медицинско подсигуряване, видео и статистика. Те измислиха програмата "Дата Волей", която разчленява един състезател или отбор. Цялата информация влиза вътре и всичко ти става ясно.

- Аз ако трябва да напиша една книга за историите с Любо Ганев и въобще за това, което се случваше около нас, ще бъде доста дебела. Тази история е следната - на лагер сме в Белмекен, вечерта Любо вика: "Приятел, заковал съм тук едно гадже, ще отида, джипът ми е отвън." Лекарят минаваше вечерно време уж да ни мери пулса, но и да види кой си е в стаята, кой си е легнал. Любо с дънките и маратонките се завил и се прави на заспал. Идва лекаря и той му казва: "Докторе, много съм уморен, не ми мери пулса, заспивам." Той вика: "Добре, Любчо." Доктора излиза и Любо вика: "Приятел, утре ще се прибера." Казвам: "Добре." Става Любчо, качва се на джипа, минава през Сестримо, взима едно гадже, отива на Боровец на дискотека, прибира се в седем и половина и както е с дрехите, пак ляга и се завива. Докторът идва в осем без петнайсет да мери пулса да види кой е възстановил и кой - не. Мери ми пулса и вика: "Капитане, не си много добре. Изморен си малко." Казвам: "Еми, много тренировки, докторе." Отива към Любчо, той подава ръката и докторът му казва: "Любчо, шест си! Възстановен си." Но това е Любо Ганев! Другото нещо с него е, че когато сме някъде на лагер на него сутрин му се спи, не закусва. Единственият човек, който може да го събуди съм аз. Става леко, обува шортите и маратонките, мята една фланелка на рамо и влиза в залата полуспящ и почва да се масажира. Треньорите откачат и му казват: "Ще идваш по-рано!" И той отговаря: "Да, да, добре." И на другия ден пак същото. Разбирателството ни беше перфектно. През нощта аз спя много леко и ме мореше това, че си оставя едно шишенце "Кола", а той като пие жабурка, а аз спя толкова леко... На сутринта шишето е хвърлено на земята. През нощта си е пийнал два литра количка и така.

- Със сигурност не ни стигат много неща. Мисля, че този национален отбор направи повече от възможностите си. Ние нямаме потенциал да избираме от много състезатели, което лишава отбора от реална вътрешна конкуренция. Старши треньорът няма възможност за смени. Освен това се случиха някои травми, които трябва да се отбележат. Когато имаш малко състезатели и се контузят двама човека, просто няма кой да ги замести. Вкарваш външни хора, които не са на това ниво, на което трябва да бъдат. Има си чисто спортно-технически неща, с които другите отбори ни превъзхождат и то с доста. Имам предвид, че имаме някои по-ниски състезатели и когато трябва да се противодейства с блокада, те се явяват слабо място. Факторът домакинство изигра много положителна роля, имайки предвид, че треньорът не трябваше да работи върху мотивацията на състезателите. Когато си навън, някой нещо го боли, може да не дава 100% от себе си, докато тук като ревнат 12 хиляди човека в залата, просто няма как да не даваш всичко от себе си. Това беше добрият момент. Отборите, които завършиха пред нас ни превъзхождаха в този момент. Да отдадем заслуженото и на треньора, и на всички тези момчета.
Ще се върна 70-а година, когато водехме 13:5 и ни трябваше една точка, но не можахме. Много може да се говори дали добре разговаряхме с първия съдия, с втория съдия, защото те ни не помогнаха с нищо, а имаха реално основание да ни помогнат. Не искам да говоря за спортно-технически решения, които взе нашият разпределител или нашият треньор. От дистанцията на времето може да кажем защо вдигна две последователни топки на Владо Николов, можеше ли Владо да ги отиграе по друг начин? Но не е правилно да го правим. Трябва да отдадем заслуженото на целия щаб и всички, които работиха с момчетата, защото извън видимото в залата, са лекарите, физиотерапевти, статистици и други. Да ни послужи като трамплин, а то вече се случва с това, че много деца се запалиха да играят волейбол. Има желание да се инвестира във волейбола от страна на доста общини и кметове. Мястото на федерацията е в методическата подкрепа - да даде правилни хора, които да насочат усилията в правилната посока, а не ентусиазмът на кметовете да угасва, както се получаваше в годините, защото няма резултати. Накрая хвърляме едни пари, пък не виждаме резултати. Както Пламен Константинов го каза - при нас пирамидата е обърната с върха надолу - с малко състезатели правим голям резултат.

- На никой и никъде не му е лесно. Тази година се очертава добър сезон за зимния туризъм. Специално в Боровец нещата се развиват значително по-добре. Сега са актуални блокадите на границата. Защо лятото ние не блокираме границата, вместо да даваме на гърците милионите, които нашите хора оставят в Гърция? Нека ги оставяме в България.