Даниеле Масаро: Опитвах се да науча тайните на Стоичков

- Сеньор Масаро, добре дошли в София!
- Благодаря ви! Благодаря и на моя приятел Христо Стоичков, който ме покани на неговия юбилей.

- Този път не пътувахте като директор на Милан.
- Не, дойдох, за да се насладя на страхотния празник, който организира един велик спортист и приятел.

- Липсва ли ви футболът като игра? Как успяхте да се пренастроите от терена към длъжност, която е свързана с играта, но е по-различна?
- Липсва ми това да се будя сутрин доволен, че отивам на тренировка, че отивам на базата, където ще се срещна с моя отбор, с моите съотборници. Липсва ми съблекалнята със специфичния ѝ аромат на пролятата пот. Липсва ми споделянето на всички тези моменти с моите приятели - големите мачове, срещата на терена с най-силните играчи.

- Работил сте с велики треньори като Карло Анчелоти и Фабио Капело. Не ви ли се е искало и не ви ли се иска да бъдете треньор?
- Да, научих много от треньорите ми и мога да кажа, че се чувствам готов да водя отбор. Имам и лиценз за това, но президентът Силвио Берлускони и Адриано Галиани ме видяха в една друга роля – тази на връзките с обществеността, маркетинг, комуникации и най-вече, в проекта "Джовани" и фондацията, но съм много доволен от всичко това.

- Опитахте и други неща в живота си. Повече от две години бяхте капитан на националния отбор на Италия по плажен футбол. Колко е различно това като предизвикателство и каква е разликата с големите мачове, които сте играл в професионалния футбол на най-високо ниво?
- Да, няколко години го правех, търсейки начин да се поддържам във форма и да се забавлявам. За съжаление ставите, ех… Макар че пясъкът е различен като твърдост от затревеното игрище, се наложи да спра. Освен това, да, опитът си казва думата при мен, но младите са тези, които блестят в този спорт и правят разликата. Беше приятно да играя плажен футбол. Днес 3-4 пъти в годината се пускам с отбора "Легендите на Милан" в мачове с благотворителна цел из света и е винаги особено хубаво, пътувайки да усещам уважението и обичта на хората, такова каквото го усетих и в София от привържениците на футбола и на Милан тук.

- Опитахте и в един друг спорт. Направихте участие в рали състезания. Защо не продължихте там? Сериозно ли беше или просто страст?
- Когато правя нещо, правя го на сериозно! Аз съм от Монца и винаги, когато можех, забягвах към стадиона да гледам мач или към пистата – състезание с мотори и затова тези неща са в кръвта ми. Роди се като един маркетингов проект, защото тогава спонсор на Милан бе "Опел". Тръгна малко на шега, но после го приех много на сериозно като дори спечелих два старта от италианския рали шампионат и няколко състезания на писта с едни наистина мощни коли. Сега, нямайки толкова време, колкото преди, леко се отдръпнах от това, но все още понякога се забавлявам да летя с 300 км/ч!

- Сега се занимавате с комуникации, връзки с обществеността. Какви бяха отношенията ви с журналистите, когато бяхте футболист? Сега по-лесно ли е?
- Винаги съм уважавал всеки. Приемал съм критиките, не съм се пречупвал от тях, нито пък съм изпадал в еуфория от хвалбите. Разбира се, днес някои от нещата са малко прекалени… Единственото нещо, което не мога да приема обаче е, когато някой, който нищо не разбира, веднъж не е ритал топка, а се опитва да се прави на феномен. Знаейки много добре какво седи отзад, психологическите моменти при играча, физическите му състояния, формата...и накрая да бъдеш съден от подобни персонажи – не е много приятно! Сега работя за "Медиасет" и моите въпроси са малко по-различни. Аз добре виждам дали играеш добре или зле, но първият, който го разбира и съзнава е самият футболист. Аз правя по-друг тип въпроси, по-целенасочени, по-боцкащи, защото мен не може да ме заблудят и защото мога да си позволя да задавам подобни въпроси на треньори и състезатели. Но винаги с уважение!

- Харесва ли ви тази работа?
- Харесва ми, забавлява ме много. Позволява ми да съм съвсем близо до футбола, който бе моя професия дълги години и който ще остане завинаги моята страст!

- Не е ли твърде сложен футболът днес? Всичко е в социалните мрежи – "Туитър", "Фейсбук". Не е ли твърде комплицирано за един футболист и феновете? По ваше време не беше така.
- Може би беше малко по-професионален. Ние отивахме на стадиона само с мисълта за двубоя, без всички тези телефони, слушалки, музика, без да мислим как да си докараме 1000 лайк-а, ако сложим тази или онази снимка от съблекалнята, докато си слагаме бутонките и фланелката. За съжаление, явно това е, което търси пазарът, хората. Не е това, което ми харесва, защото аз следя и си съставям мнение само от това, което видя на терена. Но ето, младите живеят с и от това и то е проблем. Общуването е по "Фейсбук", "Туитър", "Уатсъп", няма го контактът и диалогът от моето време.

- Какво е специалното на Милан и на вашите отношения с този клуб, с който ви свързват повече от 20 години? Не веднъж сте казвали, че фланелката и емблемата са като татуирани върху тялото и сърцето ви?
- За тези 30 години на ерата "Берлускони" преминахме през различни периоди. Един от най-щастливите дни в живота ми бе този, в който облякох екипа на Милан – това бе моята детска мечта! Да, може би точно това е разликата, не просто да го носиш, а да е татуиран върху кожата ти и затова да играеш с увереност, страст, сърце. Разбира се и аз съм пропускал голове, дузпи, но това е нормално. Важното е, че отдадеността ни беше винаги максимална през цялата седмица на тренировки и после на самия мач през уикенда. За съжаление в последно време виждам играчи, които не уважават тази фланелка и не разбират важността на това, че я носят – фланелката на най-титулувания клуб в света! Това благодарение и на Берлускони, които преди три десетилетия спаси този отбор от фалит и го изведе до това ниво.

- Но трябва да признаем - последните сезони на Милан са катастрофални. Защо така и кога пак ще видим Милан голям?
- Така е и когато нещата не вървят е важно да се разбере дали проблемът е в планирането или в изборите, които се правят, да се анализира реалният принос на всеки един състезател и т.н. Със сигурност Милан рядко е имал толкова посредствени резултати. А Милан не може да си позволи да остава толкова години извън Европа. В края на сезона имахме възможност да спечелим трофей – купата на Италия, но отново загубихме от Ювентус във финала. Трябва да се работи много, за да потръгнат нещата отново и да имаме най-после един силен тим.

- Да ви върнем към 1994 година и първо да си поговорим за мача, за който Христо Стоичков не иска да си спомня. Милан победи Барселона с 4:0 във финала на Шампионската лига в Атина, а вие вкарахте два гола. Това ли е най-звездната ви вечер като футболист и какво ще ни разкажете за този мач?
- 1994 г. бе една страхотна година за мен! Бях като виното – колкото по-напредвах с годините, толкова по-добър ставах. Венецът бяха купата на европейските шампиони, скудетото с Милан и двата ми гола в онзи финал, нещо с което малко футболисти могат да се похвалят. Освен това, дойде и повиквателната за националния. Случи се 12 години по-късно и така участвах и в САЩ’94. Спомням си много добре онзи финал в Атина. Изправяхме се без двама основни играчи срещу най-силния отбор в Европа по онова време с Ромарио, Христо, Надал, Бакеро, Куман – един наистина блестящ тим! И знаехме, че само с една изключителна игра бихме могли, поне да се опитаме, да им усложним спечелването на купата. Две неща си спомням, освен головете и самата победа: от Йохан Кройф, моят идол, който за съжаление ни напусна тази година, взех автограф преди срещата. А след мача, си смених фланелката с един играч, когото уважавах и чийто футболен стил и тайни се опитвах да разуча и разгадая – фланелката с номер 8, тази на Христо.

- Същата година се случи така, че играхте и финал на световното първенство с Италия. Загубихте с дузпи от Бразилия, а вие бяхте един от тримата, които изпуснаха от бялата точка. Въпреки това може би споменът не е чак толкова лош, защото нямате друго голямо първенство със "Скуадра адзура". Преследва ли ви като лош миг от живота или повече е хубавият спомен от финал на мондиал с Италия?
- Е, преди всичко е нужно да се достигне до този финал. Много други силни състави, може би по-силни и от нас, не са успявали никога. Ако зависеше от мен, нямаше да насроча онзи мач за онзи час, на обед, при 40 градуса и 90% влажност на въздуха. Не това беше точният час за нашите характеристики. За бразилците беше по-различно…При други условия, може би щеше да завършим по друг начин, но… В крайна сметка не загубихме от игра, загубихме в лотарията на дузпите. Сбъркахме трима. Отдавам дължимото, разбира се, на Бразилия, които играха най-добре през целия турнир. Ние 15 минути преди края на мача с Нигерия губехме, бяхме аут от мондиала, но после нещата се обърнаха. Пробвахме се, но не успяхме да вдигнем купата.

- Преди да играете на този финал, победихте България в полуфинала. Тогава пак играхте срещу Христо Стоичков. Помните ли този български тим, не само Христо? Бяхте ли впечатлени от тях преди мача, след като преди това те победиха световния шампион Германия в предния кръг?
- Със сигурност бе един много силен състав, който както и ние, бе пристигнал на тази фаза вече малко поуморен. Е, 1994 г. не беше много успешна за Христо със загубите на финала на ШЛ и на полуфинала в САЩ, но пък след това взе "Златната топка". Помня, че се поизмъчихме доста, защото срещу нас бе един наистина голям национален отбор!

- Кой е най-добрият футболист, с когото сте играл?
- Казвал съм  го винаги - Марко ван Бастен! Бе хубаво, че имах шанса да играя всеки ден на тренировка с и срещу най-силната защита в света. И после не че ми беше лесно съботите и неделите в официалните мачове, но определено ми беше по-сложно през седмицатасрещу Тасоти, Барези, Филипо Гали, Костакурта, Малдини. Това, което липсва днес на италианския шампионат е качеството на спортистите. Помня Карека, Марадона, Платини, Зико, Христо, Румениге, Матеус – качествената концентрация в италианското първенство я нямаше никой друг! Днес вече не съм сигурен колко играчи на топ ниво имаме в Италия…

- Споменахте Ван Бастен. Знаем, че е ваш партньор на голф. Христо също играе. Срещал ли сте го?
- Да, вече сме играли. По време на откриването на един турнир в Маями, където ходим и двамата често. Запознах го с моя треньор по голф и сега взима уроци от него. Последният път победата бе за мен. Това е моята голяма страст сега и играя винаги, когато мога... Когато се върнем пак в Маями, със сигурност ще играем пак с Христо.

- Докато играехте в Милан, от трибуните на "Сан Сиро" висеше плакат, на който пишеше – Масаро кмет. Сега обявихте, че влизате в политиката и ще се опитате да се кандидатирате за общински съветник. Този транспарант и тифозите ли ви вдъхновиха?
- През 1986 г. Берлускони ми подари моя сън - да нося фланелката на Милан. Днес пък ми се стори правилно аз да му подам ръка за нашето Милано, което от пет години запада по невероятен начин. Политиката не е моят занаят, но ще се постарая да работя за града, най-вече за спорта в него, за младите, за федерациите, за хората с увреждания, защото спортът бе моя професия и страст и там имам много опит. Ще заложа на възраждане на ценностите, които са се позагубили, започвайки от училищата, чрез спорта също.