Бонучи, странно безшумният му трансфер и клубът „Троен Х”

В някои отношения най-изненадващият трансфер в летния прозорец в европейския футбол въобще не би трябвало да ни изненадва. Леонардо Бонучи не е първият и със сигурност няма да е последният играч, който се мести от Ювентус в Милан. Всъщност неговият съотборник в националния отбор на Италия Матия Де Шилио се очаква тази седмица да се запъти в обратната посока.

„Старата госпожа” сключва сделки с Дявола от началото на ХХ век. Енрико Канфари помогна за основаването на Ювентус и, като приятел на основателя на Милан Хърбърт Килпин, изигра три мача за „и росонери”, включително и един срещу „и бианконери” през 1904 година. Несъзнателно Канфари отвори вратата на Бонучи и цял куп други футболисти да правят този трансфер често без скандалите, които човек би очаквал при преминаване на вражеската линия от един съперник в друг.

Първият по-известен пример е с великия отлично причесан женкар Джузепе Меаца, комуто разбира се е кръстен „Сан Сиро” – едно от чудесата на футболния свят. Случил се по време на Втората световна война, този трансфер не предизвиква на оръжие замесените страни, отчасти защото в този етап на кариерата си Пепин e вече в своя залез. Двукратният световен шампион не е същият играч, превърнал се в легенда с головите си постижения за Интер и „скуадра адзура”.

Меаца плавно ни въвежда в избрания клуб, известен като Троен Х. Той е едва вторият му член, а преминалият в Милан за 40 млн. евро Бонучи е №11. Началото идва през 1927 г. с Луиджи Чевенини III, а пълният списък е готов материал за отличен въпрос в пъб куиз състезание: „Кои футболисти са играли и за трите клуба от италианската Голяма тройка?”. Тази почетна значка е носена от наистина отбрана група. Никой не влезе в листата между Енрико Кандиани през 1949 г. и Алдо Серена през 1985-а, но цели шест от 11-те са постигнали т.нар. трифекта от 2004 г. насам.

За хората извън границите на Италия честотата, с която топ клубовете си продават играчи едни на други и готовността на тези играчи да сменят с лекота емблемите на големите съперници, никога не спира да изумява. Дългата история на този род трансфери до известна степен намали възприятието им от тифозите като „големи предателства”, без това да иде да рече, че тези на Юве са преглътнали с лекота продажбата на Бонучи – крайъгълният камък на тяхната отбрана и талисман на тима, за едва 40 млн. евро при местен противник, когато Манчестър Сити и Челси преди година предлагаха 60 млн. евро.

Да не забравяме, че при целия цинизъм и всички прецеденти, подчертаващи доколко не бива да се очаква лоялност, най-добрите примери за играчи за един клуб в съвременната футболна история все пак се срещат именно в Италия: Франческо Тоти, Алесандро Дел Пиеро, Паоло Малдини, Хавиер Санети.

Привържениците не приемат подобни трансфери винаги с отворени обятия. Най-известната ултра групировка на Рома –C.U.C.S – бе до такава степен разделена в мненията вътре у себе си относно привличането на бившето либеро на Лацио Лионело Манфредониа, че през 1987 г. се разпадна.

Ултрите на Торино маршируваха в знак на протест и съумяха да спрат покупката на бившия халф на Ювентус Енцо Мареска, неуспели да простят и забравят неговото отпразнуване на гол в дербито чрез имитиране на разярен бик. Сампдория и Дженоа не бяха си продавали играч повече от 60 години, преди да стигнат до извода, че щом Милан и Интер го правят, значи не би трябвало да е проблем.

Въпреки нагледния мир в отношенията между миланските съперници, това не спря ултрите на Интер да купят 30 000 свирки и да ги използват при всяко докосване на топката от Роналдо, когато той облече екипа на Милан при завръщането си в Италия през 2007 година. И все пак, трябва това да се каже, има една особеност в Ил Дерби делла Мадонина – яростно, но любопитно и дружелюбно съперничество в същото време. Всяка от двете групи тифози, особено тази на Интер, пази омразата си за Ювентус (и обратното). Торинци и „и нерадзури” просто не правят сделки помежду си, както ни бе напомнено през 2014 г., когато ултрите на Интер спряха отиването на Фреди Гуарин в Юве в замяна на Мирко Вучинич.

В исторически план същото е и между „Старата госпожа” и Фиорентина, като трансферът на Роберто Баджо влезе във фолклора на калчото с предизвиканите от него безредици, ала знайте, че следващата голяма сделка това лято в Италия вероятно ще е тази: Федерико Бернардески ще зареже „виолетовия” си №10 и обещанието за капитанската лента във Флоренция, за да облече екипа на италианския шампион.

Някои виждат това като зряло и професионално. Защо да се ограничават вариантите само заради някакво си съперничество? В крайна сметка това е професия и затова Роберто Манчини бе казал, че няма проблем да отиде на пейката на Рома, въпреки миналото си с Лацио. Неговият голям приятел Синиша Михайлович също не позволи дните му в Интер да го спрат да стане треньор на Милан. Би било признак на ограничено мислене иначе.

По традиция да играеш за един от Голямата тройка значи не само престиж и шанс да се бориш за трофеи, но и повече изложение и възможности да те вземат в националния тим. Ако вече си играл в Юве и нямаш бъдеще там, естествено е да опиташ първо да си намериш място в някой от миланските клубове, преди да помислиш за отиване в Рим, Флоренция или Болоня.

Всеки случай е сам за себе си. Например Паоло Роси получи разрешение да замени Ювентус с Милан през 1985 г., тъй като по онова време „и росонери” не бяха смятани за заплаха, а и мислеха самия Роси за свършен. Същото важи и за Андреа Пирло през 2011 година… само дето Милан скоро откри, за свой ужас, че халфът е далеч от заника си и видя как торинци вземат първото си скудето след скандала „Калчополи”.

Най-абсурдното от всичко обаче са сделките между миланските грандове в началото на новото хилядолетие, което естествено предизвика съмнения и доведе до разследвания по обвинение за финансов допинг. Милан, може би помните, пословично взе Пирло, Кларънс Сеедорф, Дарио Шимич, Томас Хелвег и Кристиан Броки (всички те спечелиха Шампионската лига) в замяна на Андрес Гульелминпиетро, Дражен Брънчич, Сирил Доморо и Франческо Коко. Това си остава срамна загадка в историята на Интер.

Шест години след като Пирло влезе в клуб „Троен Х”, към него се присъедини и друго известно име редом до тези на Баджо, Едгар Давидс, Патрик Виейра и Златан Ибрахимович. Това си звучи направо като сбирка на вечерно парти. Ясно е, че Пирло ще донесе виното.

Джеймс Хорнкасъл, „Индипендънт”

Следвай ни: