Зизу и победното достойнство да изпревариш краха

Никой роден победител не се уморява от победите. Ако се отказва от надпреварата, е само от страх, че е изгубил пътя към тях, и от стремеж да изпревари неизбежното унижение. Загубеняка никой не скача да го унижава, когато е повален на земята.

Зинедин Зидан е роден победител и си тръгна като такъв: елегантно, твърдо и на върха. Той знаеше от месеци насам, че губи пътя, и крайното му решение, взето малко преди финала в ШЛ, няма нищо общо със ситуациите около Кристиано Роналдо и Гарет Бейл. Неговият отбор вече все по-често показваше абсурдна игра, допусна потресаващо отпадане за купата от Леганес след обрат в реванша насред „Бернабеу”, бе извън битката за защита на титлата си в Ла Лига на практика още от есента, а старата гвардия в лицето на Марсело, Рамос, Модрич, Каземиро и Кроос сякаш не можеше да бъдат мотивирана като преди да гони победата във всеки един мач. Презадоволството и снизхождението бяха завладели играчите, а застарялото ядро е все по-близо до футболния си край.

Французинът може и наистина, както твърдят критиците му, да не е най-големият тактик и стратег на пейките в Европа, но никой не може да му отрече вродения нюх да чете играта и настроението в съблекалнята. Той сам бе казал, че един сезон в Реал Мадрид е като три във всеки друг клуб, а последният ще да му се е сторил като поне пет.

Само походът в Шампионската лига задържа високо гарда и на старши треньора, и на футболистите на „белите”, а там исторически победното ДНК плюс класата на индивидуалностите (и някоя друга грешка на съдии или съперници) завършиха лебедовата песен – спечелването на трета поредна Европейска купа.

Това е постижение, което ни връща към старите романтични времена на клубовете династии – Мадрид, Аякс, Байерн, Ливърпул – когато единствено бе възможно да се спечелят три поредни Европейски купи или поне четири за седем години. Не е случайно, че Зидан бе човекът, който го постигна – истински джентълмен като от висшата класа в миналото. Точно същата порода като Боб Пейзли и учителя си Карло Анчелоти, които изравни в Киев.

Тези двамата, досущ като Зизу, умееха да направляват съблекални като малцина други. Говореха тихо, а пак всички ги чуваха. И ги слушаха. Едва ли друг съвременен треньор би се опълчил на Флорентино Перес за трансфери и би предпочел да залага на вече наличните си играчи вместо на галактически покупки; едва ли друг съвременен треньор би могъл да убеди Кристиано Роналдо да седне на пейката в името на собственото си благо; едва ли друг съвременен треньор би се осмелил да отнеме статута на сигурни титуляри на 2/3 от трио ВВС за неопределено време; едва ли друг съвременен треньор би дръзнал да играе с резервна единайсеторка пет решаващи мача в края на първенство, в което се бори с Барселона на Меси, Неймар, Суарес, Иниеста, Пике и Бускетс, и пак да успее да надделее.

Консенсусна фигура пар екселанс, Зидан защитаваше клуба и играчите вечно с усмивка и класа, без една лоша дума за когото и да било. Необикновената му скромност личеше още в дните му като играч – помня как паркираше малкото си „ФИАТ Уно” до спортните коли на съотборниците си след своя прескъп трансфер в Мадрид – и така и не се измени и в 876-те му дни като треньор на „лос меренгес”, в които добави 9 от 13 възможни трофея във витрината на „Бернабеу”.

Тръгва си като новатор в историята на клуба: докато е на върха, без да чака да го настигне злобата на Висенте дел Боске, след като му показаха вратата, или да изживее дълговременна агония като Раул и Касийяс. Стана първият отишъл си сам, преди да бъде изпреварен от своя антипод Флорентино Перес. Символите са нищо без достойнството си. А и кой знае – може като Майкъл Джордан след време да се върне у дома освежен за нов three-peat.

Има шанс и да сте от онези, които ще тръгнат да оспорват в защита на тезата, че Мадрид не губи нищо с напускането на Зидан, че той така и така не умее да влияе на мачовете, особено в трудни ситуации, и разчита само на огромните си футболисти да го вадят от калта. Няма как обаче да оспорите успеха му, неговото светло завещание от пейката на „белите”, където дойде сред милиони съмнения заради неуспешния си период в Реал Мадрид Кастийя: три Европейски купи и една шампионска титла като старши треньор и още една Европейска купа като помощник на Анчелоти. Каквото и да се случва занапред, без значение дали раздялата е само „довиждане” или вечно „сбогом”, Зизу ще остане записан в историята като един от поредицата герои, допринесли с гена си на роден победител за изграждането на шампионското ДНК на Мадрид.

И когато роденият победител предусети идещия спад или срив и не знае как да го спре, е

длъжен да изпревари последващото унижение. А ние, свидетелите на неговите подвизи, сме длъжни да му простим и да му благодарим, че ни показа как и в модерния комерчески футбол е възможно да се печели с джентълменство, елегантност и класа като във времената, преди да сме се родили или поне да се помним. Зизу ни предаде един безкрайно важен житейски урок – че трябва да оценяваме по достойнство човека на достойнството.

Следвай ни: