Дългото сбогуване

Оставаха две минути до края на финала, на неговия финал, когато Андрес Иниеста започна да крачи в дългото сбогуване.

Бавно, трудно преглъщащ, със зачервени очи той се отправи през терена към резервната скамейка; съотборниците му се стичаха един подир друг да го прегърнат, а по трибуните на целия стадион „Метрополитано” – и предназначените за тези на Барселона, и предназначените за тези на Севиля – феновете станаха и подеха бурни овации на крака. Името на Иниеста бе сканадирано от всички страни и го съпроводи, докато не се скри от погледите, заемайки място на пейката. Той седя там за малко, оставяйки сълзите да си пробият път, и после пак се изправи и отиде да вдигне Купата на краля. Сам.

Това бе 34-тият трофей в неговата кариера и много скоро ще последва и 35-ият, ала именно този остави усещането за отбелязване на края: последния валс. Докато се изкачваше да вдигне купата, долу на тревата играчите на Барса го чакаха, точно както го чакаха в 51-вата минута на 670-ия му мач за клуба да вкара четвъртия гол и да сложи за вечни времена печата върху този финал: Финала на Иниеста.

Поел паса на Лионел Меси, той с леко движение на бедрата и с кратка пауза излъга вратаря на Севиля Давид Сориа и търкулна топката в мрежата. После скочи във въздуха и в един момент от този скок тъгата завладя празника, носталгията заля стадиона. Те знаеха какво значи това.

И последната капка на съмнение се изпари, когато видяха реакцията на играчите на Барса, по-красноречива от всяка тяхна дума. „Много емоции, много чувства, много години бяха вложени в този гол. Страшно исках този финал да мине добре и затова съм щастлив”, призна Иниеста. Обичайната групова прегръдка се разкъса и тогава, почти един по един, всеки от съотборниците му изчака своя ред да отиде при него. Затворил очи, Меси го обхвана така силно, че този образ може да остане завинаги като определящия финала, а може би и цяло едно поколение. Обхвана го толкова силно и продължително, сякаш не искаше да го пусне.

Имаше нещо знаково в това. И в добрите, и в лошите – най-вече в лошите – моменти Меси винаги търси Иниеста. В тези мигове, когато търси сигурност и опора, най-много иска испанеца до себе си. „Зная колко е трудно да правиш това, което той прави – казва Меси в книгата на Иниеста „Артистът”. – На игрището искам той да е винаги близо до мен, особено когато мачът се обръща на лошо, когато стане трудно. Тогава му казвам „Ела по-близо!”, а той поема контрола и отговорността.”

Това е просто решение, а и успешно за вече над десетилетие, а миналата събота вечер приличаше на портрет на цяла една ера, като Барса изигра може би най-добрия си мач от онзи финал на ШЛ на „Уембли” преди седем години. И все пак времето не чака никого, нито дори оногова, който понякога изглежда умеещ да го контролира. Можете забави часовника, но не и да го спрете, а когато Меси потърси Иниеста следващия сезон, той вече няма да бъде там. Очаква се да е на около 8000 км – в Китай. Сега, 22 години след пристигането си тук, 18 след срещата си с Меси, 16 след своя дебют в първия отбор, Иниеста си тръгва.

Може би, предвид статута си на титуляр в 24 от 33 шампионатни и 8 от 10 в ШЛ мача плюс очерталия се дубъл от титла и купа на страната, това се случва твърде рано. Поне такъв бе изводът след съботния финал: Китай изглежда нелепица. Заглавието на челото на „АС” обобщи нещата: „Иниеста, не си отивай!”. Молбите към него да остане обаче само подсилиха увереността му, че е настъпил точният момент да си тръгне. И то по правилния начин: запомнете ме така.

При все че самият Иниеста няма да го каже на глас, нещо се пречупи тази година и, макар че се намери временно решение с „доживотния” договор и новата му роля в отбора, той не искаше да оставя раздялата да закъснее и да преживее едно дълго сбогуване от резервната скамейка. Нито пък искаше да се изправи срещу клуба, към който се присъедини 12-годишен.

Иниеста описа онзи септемврийски ден на 1996 г., когато пристигна в академията Ла Масиа, като най-лошия в живота му. Друг тогавашен обитател – Хосе Бермудес, го помни като „бледичък, слабичък и тъжен, деликатен и чувствителен”. Малчуганът не можел да спре да плаче, нито пък неговите родители на няколкостотин метра в хотел „Рали”. Баща му Хосе Антонио не можел да заспи, а същото било и при дядото на Андрес. Двамата дори започнали да творят план как да го измъкнат и да го приберат у дома. Мари, майката, ги спряла. „Нека се пробва”, настояла тя и те се съгласили.

Завели го на училище следващата сутрин и после се отправили към дома си в Ла Манча. Момчето се почувствало изоставено, когато не били там да го вземат следобеда. Виктор Валдес, който беше до него от самото начало, казва: „Неговият успех беше изкован през мълчаливи сълзи.” И какъв успех само! Два требъла плюс световна и, два пъти поред, европейска купа: простото изреждане прави постигнатото да звучи почти толкова лесно, колкото и Иниеста прави да изглежда играта му, но не бе така.

Андрес не използва думата „депресия”, ала говори ясно за „тъмното място”, в което е попаднал преди Мондиал 2010, за това как се чувствал в „свободно падане”. Той влезе във финала на ШЛ 2009 с дупка в бедрото си и със заповед при никое положение да не шутира. Отиде на световното първенство с контузия и тичаше из хотелските коридори по нощите, невидян от съотборниците си, в опит сам да си докаже, че е в кондиция. Красноречиво е как Висенте дел Боске каза, че ще му даде колкото време му е нужно; красноречиво е и как след получената контузия 17 дни преди финала през 2009 г. Джосеп Гуардиола отсече: „Той ще играе!”.

Той игра, и то както само той умее, по превърналия се в символичен за цяло едно поколение начин; поколение, което показа най-добрия футбол в историята на Испания и може би въобще на света. „Една ера си тръгва с него. Също и един стил. Начин на игра и начин на живот”, написаха в „АС” след финала за купата със Севиля. След финала в Рим пък Алекс Фъргюсън говори как „Иниеста и Чави те завъртат на въртележката”, а и изпита същото отново на „Уембли” през 2011 г. в едно определящо цяла ера представяне, което се видя пак и миналата събота на „Метрополитано”.

В ЮАР той вкара триумфалния гол в 116-ата минута на финала с Нидерландия и вдигна фланелката си, за да разкрие едно послание. То гласеше „Дани Харке, завинаги с нас” и бе изписано от физиотерапевта Уго преди началото на мача като почит от Иниеста към неговия приятел и капитан на Еспаньол, който почина след внезапен сърдечен удар. Съпругата на Харке – Жесика, гледала по телевизията мача, неин първи от година насам след смъртта на любимия си. „Секунди преди гола знаех, че ще се случи. Започнах да плача още преди да вкараш”, казала тя на Андрес. Докато топката се повдигаше от земята отскочила, той каза, че е чул „тишината”.

И после вкара. ГолЪТ.

„Иниеста ни напуска”, гласеше едно заглавие от тези дни. Ключовото тук е „ни”.

Халфът е аплодиран на всеки един стадион в Испания, но не само заради този гол и всъщност не само в Испания. Случи се също в Торино и Лисабон. Случи се дори и на „Сантиаго Бернабеу”. Миналата събота се случи отново – не за първи път, ала се усещаше като за последен, като щипка скръб. „Последният император”, така го нарече „Марка”. „Колко щастливи ни направи само! Нещо в душата ти умира, когато приятел си отива. Никога вече нещата няма да са същите”, написаха в друг вестник… и пак мадридски.

Иниеста е на всички, нещо като национално съкровище. Луис Енрике го нарече „световно наследство”. Когато влезе голът в събота, коментаторът по радио „Кадена Сер” Луис Флакер се присъедини към скандиращите неговото име: „Сценаристът успя, този финал се нуждаеше от този момент Иниеста! Иниеста! Иниеста! Не можем, просто не можем да си тръгнем оттук, без да се присъединим към скандирането. Това е скандирането на всички любители на футбола, посветено на всеобщия манчего.”

Играта и характерът на този манчего обясняват всичко това. Той е като всеки друг, отчасти защото е… всеки друг. У него има една нормалност, която не е съвсем нормална за футбола, и му се възхищават навсякъде. „Андрес е удивително добър човек. Ако някой го ритне, той иска извинение , а не ритащият”, казва Самюел Ето’о. Серхио Рамос обаче не се съгласява: „Не можеш да го риташ – та това е Андрес!”.

След като Испания би Хърватия на Евро 2012, Иван Ракитич, още нестанал негов съотборник, коментира: „Можем да играем срещу всички тях, но срещу Иниеста е различно. Той отново е на съвсем друго ниво. Има всичко: толкова е бърз, мисли толкова бързо, държи всичко под контрол.” Същия ден Фернандо Торес отбеляза: „Когато вземе топката, сякаш всичко останало спира. Познавам го от 15 години и никога, ама никога не е имал лош мач.” Миналата събота пък треньорът на Севиля Винченцо Монтела го описа като „извънземен”.

Понякога обаче нещата са отвъд думите. Преди вече немалко години Иниеста записа видео, в което обясняваше на камерата детайл по детайл как мести топката от единия на другия си крак и обратно. После отиде към защитник от Барса и го подмина: цък-цък и онзи го нямаше в картинката. Правеше го на ходом, но пак всичко се случи толкова бързо, че бе почти неуловимо от окото. Имаше нещо от това и в гола му срещу Севиля: не топката си сменя посоката особено много, а опонентът, сякаш Иниеста контролира и него. В деня на онзи видеозапис наоколо имаше само пет-шест души, ала се чу високогласно всеобщо охване, все от професионални футболисти.

„Майка му стара!”, изцепи се единият.

Зад този финт има и доста положен труд, но Иниеста го смята за интуитивен: „Онова, което правех на 12 години, още го правя и сега.” Отиграванията му носят удоволствие, създават и тиха възхита дори сред онези, за които футболът не крие много тайни. Дел Боске казва за него, че все едно гледа играта високо от трибуните, докато е долу на терена – играч с „необикновена интелигентност и наблюдателност”. Кондиционният треньор на Барса Пако Сейруло говори за неговото „владение на връзката между пространство и време”.

В първия ден на покана за тренировка Луис Енрике е изпратен да го вземе от портата, защото иначе охранителят Антонио нямало да го пусне да мине. Луис Енрике го нарече Хари Потър, но не си спомня, при все че Гуардиола призова съотборниците му: „Помнете този ден – деня, в който за първи път играхте с Андрес!”. Гуардиола знаеше – той бе накаран от брат си Пере да види играта на малкия Андрес години по-рано и при напускането на съоръжението казал на приятел: „Току-що видях нещо невероятно!”. Същия ден споделил и пословично на Чави: „Ти ще ме пратиш в пенсия. Този момък ще ни прати всички ни в пенсия.” Сега, 670 мача по-късно, си отива и Иниеста. Отива си със своя начин на игра.

„Той е феномен, същинска природна стихия. Никой не играе като него и никой няма да може да се сравнява с него”, написа Чави – човекът, който бе по-близо до него от всекиго другиго; човекът, заедно с когото определиха цяло едно поколение. „Понякога имам чувството, че Андрес всъщност не осъзнава колко е важен. Един ден той ще се оттегли и тогава ще видим истински величината на стореното от него.”

Е, сега вече със сигурност знае. Видя го в събота, видя го и на пресконференцията си на прощаване в петък. „Изпълва ме с емоции това да виждам обичта и уважението на хората към мен”, каза той.

Вече не остава много, те знаят това. Скоро, може би твърде скоро, Меси ще обърне поглед настрана и ще види празнина. Всички ще я видят.

Сид Лоу, „Гардиън”

Следвай ни: