Илиан Илиев – един успял мъж на 50

Едно доказано футболно име – Илиан Илиев, празнува утре 50-годишен юбилей. Като малък към него се обръщаха с “Ильо”, а после стана “Мистър 2 милиона” след бомбастичния трансфер в Левски. За Илиан е казано и написано много, но ако, с оглед на това, което е постигнал на терена и извън него, трябва да се опише с две думи, той безспорно е един успял човек в живота и от онези футболисти, които винаги ще се помнят от специалисти и привърженици. В ексклузивно интервю за „Народно дело Седмицата” Илиан Илиев разкрива как е тръгнал да гони топката, кой е спасил кариерата му в казармата и кога е бил най-щастлив във футбола.

- Г-н Илиев, кога започнахте да играете футбол?

- В четвърти за пети клас се явих на изпит за Спортно училище. Бяхме 200 деца за 12 места във футбола. Мен ме приеха в два спорта – футбол и борба. Аз избрах футбола, но треньорите по борба не се отказаха. След бягането на 800 метра Симеон Кондов дойде при мен и ми каза: „Ела при нас и ще станеш шампион, без да бягаш.” В онази 1979 година в Спортното приемаха футболисти само към Черно море и така започнах в този отбор при Илия Сърмов. Иначе преди това като много деца играех футбол в махалата. Във варненския кв. „Възраждане”, където живеех, сами си бяхме направили игрище между блоковете, за да ритаме.

- Какво си спомняте от детските и юношеските години в Черно море?

- Преминах през всички формации - деца, младша и старша възраст, като треньори последователно ми бяха Сърмов, Тодор Терзистоев и Дамян Георгиев. В десети клас от 12 приети футболисти пет години по-рано бяхме останали само двама. Казаха, че ще запазят една бройка за футбол, а мен ме обявиха за безперспективен. Но аз не се отказах. Отидох в УПК към Механотехникума и продължих да играя за старшата възраст на клуба.

- След като завършвате училище, влизате в казарма, където дълго нямате възможност да тренирате?

- Тежко беше, тъй като спортните роти вече бяха закрити заради скандалите между Левски и ЦСКА във финалния мач за купата през 1985 година. Две години служих в секретен дивизион на тралчиците, а след това 15 месеца в домакински звод към Морско училище. Общо със задръжката имам 39 месеца казарма. Докато бях на кораба, много ми помогна Димитър Боснов, бог да го прости. Той водеше военния отбор и благодарение на връзките му с адмирали, ме изкарваше за мачовете. Вярно е, че нямаше възможност да ходя и на тренировки, но пък, който е служил на корабите, знае, че едно бягане от портала до Морска гара беше 2-3 км. Така, че бях в добра физическа форма за мачовете.

- Помните ли дебюта си за мъжкия тим на Черно море?

- Разбира се. През периода 1987/1989 всеки уикенд играех по два мача. В събота с дублиращия отбор, а в неделя – с военния. При едно гостуване в Благоевград вкарах три гола предобед, а следобед мъжете изгубиха с 0:2. Тогава двама от мъжете ги пратиха в дубъла, а мен и още едно момче ни взеха в представителния тим. През пролетта на 1989 година дебютирах за мъжкия отбор на Черно море при 0:0 срещу Ботев (Пд) на „Тича”. Божил Колев ме пусна титуляр и останах на терена докрая.

- Двата милиона лева, които Левски плати за Вас през лятото на 1991 година, още са клубен рекорд за изходящ трансфер в Черно море. Как се стигна до преминаването ви при „сините”?

- Шефът на Черно море Петър Петров ми каза, че Лафчис и Васил Методиев са във Варна и искат да разговаряме. Срещнахме се и бързо се разбрахме. Тези два милиона лева по курса тогава бяха сто хиляди долара. Най-неприятното е, че татко така и не можа да ме види със син екип. Той загина при битов инцидент у дома, докато бях на първия си лагер с Левски в Боровец. Татко, бог да го прости, беше от Спартак. По онова време, знаете, че по линия на полицията Левски бе обвързан със Спартак, а по военна линия ЦСКА – с Черно море. Сигурно и заради това татко много искаше да играя в Левски.

- Бяхте част от един от най-силните отбори на Левски в историята му...

- В периода 1993 - 1995 станахме три пъти поред шампиони. Но най-силни бяхме през 1994 година, когато биехме наред у нас и изпитвахме удоволствие от футбола. Ако тогава Лафчис беше намерил стабилни спонсори, с 2-3 качествени попълнения можехме да влезем в Шампионската лига. От друга страна, силното ни представяне с Левски осигури на повече от нас престижни трансфери в чужбина.

- През лятото на 1995-а преминавате в Бенфика и досега оставате единственият българин, играл за за португалския гранд.

- Тогава можеха да играят само по трима чужденци, а в Бенфика бяхме 9. За два сезона записах 40 мача и вкарах 5 гола. Най-силният ми период бе при Пауло Аутори, когато играех редовно. Предложиха ми нов договор, но заради лошо преведено интервю треньорът се обърна срещу мен. Исках да си тръгна още по време на лятната подготовка, но спортният директор настояваше да остана. В крайна сметка не издържах и напуснах след първия кръг на сезон 1997/1998. Ако знаех какво ще последва, можех да изтърпя още малко, защото в третия кръг Бенфика смени треньора.

- По-късно стигате и до втори португалски период. Как го оценявате?

- През 1999/2002 изкарах три прекрасни години в Маритимо на остров Мадейра. Всъщност аз завинаги съм свързан с Португалия, тъй като и децата ми се родиха там. Дъщерята в Лисабон, а синът  - във Фуншал. Иначе, след като си тръгнах от Бенфика, преминах през Славия, АЕК и Бурсаспор и един полусезон отново в Левски (пролет 1999). След Маритимо изкарах една година в Салгейруш и се прибрах в родния Черно море, където спрях с футбола през 2004 година. Същото лято Красен Кралев ме направи треньор на родния ми клуб.

- Най-приятните ви спомени като футболист и треньор?

- Като футболист не мога да ги изредя с едно изречение, тъй като съм изпитал много удоволствия. Не само при победите - и купите с Левски, и когато вдигнах купата с Бенфика. Титлите не са всичко. Не мога примерно да забравя вълнението от дебюта при мъжете на Черно море, както и други успехи. Що се касае до треньорството, на този етап спечелената купа с Берое през 2010 година се откроява.

- Сърдите ли се на Димитър Пенев, че не ви взе в състава за световното в САЩ 94 и така не станахте част от най-големия триумф на българския футбол?

- С течение на времето всичко се забравя. Тряваше да отпаднат петима от състава и на Пенев не му е било лесно да реши. Сигурно аз и Коцето Видолов сме имали място в халфовата линия, но Пенев така е преценил. Ако съжалявам за нещо, то е, че не приех поканата на Пенев да играя в квалификациите за Евро 96. Повика ме за първия мач, но още бях ядосан, че не играх в САЩ, и му отказах. Ако не бях взел това решение, щях да играя във финални двубои и на европейско, и да имам още поне 15 срещи за националния. Иначе с Димитър Пенев сме в добри отношения, бях му и помощник в националния отбор.

- През 1998-а все пак играхте на световно, като Христо Бонев ви пусна и в трите ни мача – бяхте титуляр при 0:0 с Парагвай и 0:1 срещу Нигерия, а при 1:6 срещу Испания влязохте на полувремето. Това на практика се оказа и лебедовата песен на онова славно наше поколение. Провал ли беше представянето ни на фона на фурора четири години по-рано?

- С тези качества на това зряло и успешно поколение, можехме да се представим по-добре. Но имахме и вътрешни проблеми, които ни се отразиха. Трябваше да бием Парагвай, но не успяхме, а от Нигерия не заслужавахме да загубим. Третият двубой беше без значение, защото знаехме, че Парагвай и Нигерия ще завършат наравно, за да продължат и двата отбора напред.

- Г-н Илиев, какво е за вас семейството?

- Най-важното ми постижение в живота и най-стабилната опора. Радвам се, че създадох такова прекрасно семейство и със съпругата ми Юлия възпитахме добре децата си Марияна и Илиан. Те сами ще търсят реализация в живота, но аз се радвам, че се изградиха преди всичко като добри хора.

- Имаше възможност щерката ви да тръгне по вашия път, но явно вашият син ще го направи?

- Марияна игра малко футбол в женския тим на Варна, но основно за удоволствие. При нея нещата вървят в друга житейска посока – последна година е студентка в университет в Холандия със специалност „хотелски мениджмънт”. Синът Илиан, когато беше малък в Мадейра, бяхме решили да не му купуваме футболна топка. Но това бързо се промени, след като по време на разходките в парка започна да рита пластмасови бутилки. Иначе, след като стана на 18, прецених, че за него ще е по-добре да се развива като футболист в чужбина, тъй като тук името ми може да му пречи. И се оказах прав, след като бе поканен за контроли на юношеския тим на България, но треньорът го пусна общо 10 минути в двата мача. Това бе подигравка както с мен, така и с момчето, което бе пътувало от чужбина. След като видях как един 19-годишен младеж плаче един час в стаята си от яд, че е станал обект на такава подигравка, се уверих колко правилно е било решението ми да играе зад граница. Илиан вече изкара цяла казарма – една година сам в Португалия. Но се справи в юношите на Академика Коимбра, в клуба го харесаха и му предложиха да играе за техния отбор до 23 години.

- За финал. Как се чувствате на 50 и какво си пожелавате?

- Добре, особено след като съм заобиколен от толкова добри хора у дома и в щаба ми и с малко, но верни приятели. Чувствам се на 19 и всички шеги, които сме правили с приятелите ми, продължаваме да ги правим и сега. Пожелавам си единствено здраве - за мен, за любимите ми хора, за близките и приятелите.

Недко Петров, ”Петел”

Следвай ни: