Не съм тук да танцувам

Това е историята за най-великата вечер в целия ми живот. Става дума за моментът от церемонията за “Златната топка”, който няма да забравя, дори да живея 200 години. Няма нищо общо с танцуването. Но има всичко общо с уважението. И с Роберто Карлош, Килиан Мбапе и Марио Балотели. Всъщност тази история започна две седмици преди церемонията. С едно просто изречение, дошло от нищото.

 

“Ада, можеш ли да пазиш тайна?”

 

Това бе началото на една фантастична мечта. Един от помощниците в щаба на Олимпик Лион ме повика в офиса след тренировка.

 

“Слушай, не можеш да казваш на никого”

 

А аз казах - “ОК?”

 

“Но наистина няма да кажеш на никого?”

 

“Няма да кажа на никого.”

 

И после го каза - “Ще спечелиш “Златната топка.”

 

Когато чуеш тези думи, 7000 момента започват да прескачат в съзнанието ти. Защото това не е просто “Златната топка”. Това е първата “Златна топка”, връчвана на жена. Така че беше изцяло изумително. Започнах да плача. И да се смея. Едновременно.

 

Той пак ме попита - “Ще пазиш тайна, нали?”

 

И аз казах - “Разбира се, разбира се.”

 

Е, тайната издържа около 10 минути. Веднага след като се качих в колата, се обадих на майка ми и баща ми по FaceTime, а по това време те бяха на гости на по-голямата ми сестра - Андрин, която играе за Пари Сен Жермен. Разхождаха се из Париж, а майка ми обърна камерата, за да ми покаже някой от булевардите.

 

“Мамо, няма да повярваш!”

 

След което тя обърна камерата и изглеждаше майчински притеснена.

 

“Какво става, добре ли си?”

 

“Мамо, ще спечеля Златната топка.”

 

След което започна да плаче. Баща ми клатеше глава невярващо. След като приключихме, стоях тихо в колата си, мислейки си, че това няма как да е истина. Това е просто сън.

 

Това продължи около две седмици. Едвам заспивах вечер. После тренирах и забравях за всичко. Това е красотата на футбол, нали така? Каквото и да се случва в живота, забравяш изцяло за него, когато топката е в краката ти. Но качвайки се в колата си след тренировка, отново си спомнях всичко.

 

Ще спечелиш “Златната топка”. Не може това да е истина. Та ти си момичето от малкото градче в Норвегия. Това трябва да е сън. Баща ми обичаше да ми разказва тази приказка, когато бях дете…

 

Когато растях, бяхме истинско футболно семейство - мама и татко бяха треньори, а сестра ми беше страхотен играч. Аз съм две години по-малка, така че винаги гледах, острани с книгите си. Не исках да имам нищо общо.

 

Сестар ми не просто играеше с момчетата. Тя беше капитан на техния отбор. А треньорът? Треньор беше майка ми. Това е страхотната част да растеш в градче със 7000 жители, разположено по средата на нищото. Чувството на равноправие. Никой не казваше нищо за това, че сестра ми бе капитан, а майка ми треньор.

 

Нямаше момчешки или момичешки футбол. Имаше просто футбол.

 

Както и да е, един ден стоях на тревата и гледах как сестра ми мачка, а един от родителите ме попита - “Ада, каква ще станеш, когато пораснеш?”

 

Бях погълната от четивото си, така че се замислих за минута. Той опита да ми помогне - “Ще бъдеш ли футболистка, като голямата ти сестра?”.

 

А очевидно аз съм го погледнала с отвращение и съм казала - “Не, ще имам истинска работа”.

 

И до днес баща ми се забавлява искрено с това. Това всъщност е доста норвежки отговор. В Норвегия хората са практични.

 

Разбира се обаче, това не продължи дълго. Когато започнах да играя, не отне дълго докато се влюба в играта. Знаех, че не искам просто да играя за удоволствие. Беше въпрос на живот и смърт. Исках да бъда като Тиери Анри - завършен футболист във всеки един аспект. Исках да играя в чужбина. Да бъда велика.

 

Когато бях на 11, баща ми каза - “Ако наистина искаш това, ние те подкрепяме на 100%. Ще направим всичко за теб. но само, ако го искаш наистина”

 

Казах му, че го искам повече от всичко на този свят. 1000%.

 

Въобще не ставаше дума за парите. Нямаше пари. Всичко бе заради страстта. Беше единствено и само футбол. когато губехме, бях толкова разочарована, че карах колелото си до вкъщи през сълзи. А ставаше дума за детски мач някъде в Швеция. Нямаше значение.

 

Не и за мен.

 

Единственото, което ще кажа на всяко момиче, което чете това в момента - не може да губите огъня в себе си. Не може да позволявате на когото и да е да го отнема. Ако имате големи мечти, огънят е единственото, което ще ви закара там.

 

Талантът не е достатъчен. Спокойствието няма да свърши работа. Ще бъдете тествани и натискани до краен предел. Ще трябва да работите точно толкова здраво, колкото и мъжете, за да ситгнете върха, но за много по-малко пари. Ще плачете. Ще повръщате. Ще ви боли. Помня, когато за първи път успях да изляза в чужбина - играх в източна Германия за Турбине Постдам, бях толкова наивина. Едва 17-годишна и опитвайки се да завършиа училище паралелно.

 

Тренирахме по три пъти на ден. Тренирахме в мразовития дъжд и сняг. Нямаше значение. Беше брутално. Натискаха ни до точката на пречупване. Но всяка една от нас идваше на време и даваше 100%. Всеки следващ ден. Без извинения, без оплаквания. Никой не можеше да си позволи да се оплаква. Прибирах се у дома вечер и бях толкова изтощена и уморена, че припадах на леглото си в 7 часа с домашните, разхвърляни наоколо.

 

Това са моментите, които никой не вижда. Но не може да изгубите огъня.

 

Мога с часове да говоря за равнопоставеност и за това какво трябва да се промени във футбола, а и в обществото като цяло. Но в крайна сметка всичко опира до респект.

 

РЕСПЕКТ.

 

Никога не съм се виждала като жена футболист. Нито в малкото градче в Норвегия. Нито когато се мъчех в Германия. Нито когато стигнах в Лион. Трудим се точно толкова здраво, колкото всеки друг футболист, точка. Преминаваме през същите изпитания и болки. Правим същите жертви. Също оставяме семействата си на заден план, за да преследваме мечтите си.

 

Всичко опира до респект.

 

Имах щастието да подпиша с Олимпик Лион, където има перфектен пример за нужното ниво на респект. В Лион, мъжкия и женския отбор са равни. Имаме нужда от повече хора с виждането на Жан-Мишел Ола, който знае, че инвестицията в женския футбол е добър ход за клуба, играта и играчите.

 

Когато инвестираш на ниво “световна класа”, получаваш такива резултати.

 

При обявяването на номинираните за “Златната топка” при жените, имаше седем от нас, тук от Лион. Седем от петнадесет. Това ме накара да се гордея толкова много, а също така е резултат от работата на г-н Ола. Играта ми разцъфна в Лион точно заради професионалната обстановка, в която работим всеки ден.

 

Отношението към мъжете е като към наши колеги. Простичко е. Не е ли това начинът, по който трябва да бъде навсякъде? Всяка жена футболист заслужава същата възможност за развитие. Има толкова талант по целия свят, който просто трябва шанс, за да заблести.

 

Футболни федерации, чувате ли? Всичко може да бъде много по-добре. 

 

 

Точно заради това тазгодишната церемония за “Златната топка” бе значително по-голяма за мен. Това не беше моят момент. Беше нашият момент. Заради това не можех да спя вечер. Заради това сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми, пристигайки на церемонията. Но после се случи нещо невероятно. Нещо, което ще помня 200 години. Когато седнах, някой ме потупа и чух - “Хей! Ада! Ада!”.

 

Нали знаете, когато сте в началното училище и приятелите ви побутват стола отзад, за да ви кажат нещо тайно? Е, беше точно такъв момент. Обърнах се… И видях Роберто Карлош. С огромна усмивка. “Ада, пак съм аз!”, каза ми той.

 

Когато през 2016 година бях избрана за Футболистка на годината на УЕФА, Роберто стоеше точно зад мен, както и сега. Говорихме си много, на смешна смесица от английски, испански, португалски и жестове с ръце, след което станахме приятели. Той уважава женския футбол толкова много и е толкова забавен. Така че отново започнахме да говорим, раменете ми се отпуснаха и вече бях тотално спокойна.

 

Бях заобиколено от любов и уважение. От футболисти. Легенди. Хора, които разбираха жертвата. Не можех да спра да се усмихвам. 

 

Когато се качих на сцената, за да получа наградата, всичко бе спокойно. Имаше топлина. Беше перфектно. Погледнах публиката и видях толкова невероятни играчи. Мъже и жени, рамо до рамо. Какъв страхотен, красив момент. Няма да позволя да бъде развален от тъпа шега. Тя не развали момента. Не развали този спомен. Най-хубавата част обаче бе, когато се върнах на мястото си и не знаех какво да правя с отличието. Доста голямо и бляскаво е и не исках да го държа в скута си до края на церемонията. 

 

И тогава направих нещо типично норвежко. Сложих го на земята под стола. И изведнъж отново усетих потупване от Роберто.

 

“Ада, Ада! Какво правиш?”

 

Отвърнах му на испански - “Какво има, Роберто?”

 

“Не можеш да оставиш това на земята. Това е “Златната топка!”

 

Попитах го какво да правя тогава и той ми каза - “Дай, аз ще я пазя вместо теб”.

 

Протегна ръцете си все едно казваше - “Хайде, дай ми бебчето, аз ще я държа”.

 

Не можех да спра да се смея. Дадох му “Златната топка” и той държа наградата през почти цялата вечер, пазейки я.

 

Роберто Карлош!

 

Мислех си, че няма как това да е истина. Това е сън.

 

В края на церемонията всички наградени си правеха снимки заедно - аз, Лука Модрич и Килиан Мбапе. Разбира се, Мбапе бе спечелил наградата за най-добър млад футболист, а освен това е толкова добър човек, а аз се чувствах толкова добре, че се пошегувах с него.

 

“Килиан, трябва да подобриш английския си за речта догодина, когато вземеш голямата награда”.

 

Всички се смяха. Смятах, че съм се справила.

 

Какъв момент… Стоя там, редом до Мбапе и Модрич, а всички светкавици не спират, докато се смеем. Няма нищо по-добро от това. Най-фантастичната вечер в живота ми. Не заради наградата, а заради уважението, което бе налице. Това е всичко, което някога съм искала.

 

Церемонията приключи доста късно и вървях по улиците на Париж със семейството си, носейки “Златната топка” подръка. Спряхме за няколко снимки пред Триумфалната арка, след което осъзнахме, че сме прегладнели. Но беше около полунощ, така че всичко бе затворено. Вървяхме, докато не намерихме този малък ирански ресторант в една странична уличка. На практика беше празен, с изключение на вокалист, който пееше много силно.

 

Седнахме там, а той не спря да пее ирански поп песни. Правеше го от сърце, а ние хапвахме кебап и ориз, смеейки се на спомени от миналото. Телефонът ми се пръскаше от съобщения относно казаното от презентиращия церемонията. Нямах идея, че е станало чак такъв хит. Получих толкова много съобщения от други футболисти, които ме подкрепяха. Дори Марио Балотели ми прати съобщение, което бе изненада. Но за да бъда честна, не ги прочетох до следващия ден. 

 

Тази вечер нищо не ни притесни. Наслаждавахме се на вечерта на живота си. 

 

В един момент сервитьорът ни дойде, за да попита как е храната, а след това посочи бляскавата черна кутия на масата.

 

“Извинете, но ако мога да попитам, какво има вътре?”

 

“О, нищо, просто “Златната топка”, отговори майка ми.

 

Извадихме наградата и всички си направиха снимки в ресторанта. Беше доста голяма сцена, сигурна съм. Норвежци, иранци, парижани, щастлив певец и… “Златната топка”.

 

Ако може да се случи на мен, може да се случи на всекиго. Така че съжалявам, че ще го кажа - не мога да туърквам. Но ако ме видите в правилната обстановка, в точната вечер и се чувствам добре… и пуснете перфектен ирански поп… мога да пея до последно.

 

И мога да играя футбол. Също.

Ада Хегерберг/The Players' Tribune

Следвай ни:

---

Carlsberg "Домът на Феновете" е новата секция на Sportal.bg за игри. С регистрацията си Вие ще можете да персонализирате Вашето съдържание и да участвате в нашите игри за страхотни награди.

Регистрирай сe