Двама мъже, 2 гребла и 60 дни в океана (видео)

Там на 3-ти юни ще пристигнат и Стефан и Максим Иванови, за да извършат последните подготовки преди голямото предизвикателство - да прекосят океана с гребане от Португалия до Бразилия.

Как точно ли? Да не избързваме. Сега сме в дома им в София, където те - усмихнати и страшно гостоприемни, проверяват и товарят най-различни непромокаеми чанти и торби в лодката.

"В тази голямата спасителна чанта има медицинска аптечка, малко храна, сигнални ракети - всякакви неща, които може да ти потрябват, ако трябва да напуснеш тази лодка и да се качиш в малката спасителна лодка, което надявам се да не се случва", обяснява Стефан спокойно, докато подава багажа на сина си. 16-годишният Максим, когото приятелите наричат Макс, се е качил в лодката и подрежда чантите на борда.

"Малката спасителна лодка" явно е надуваема, защото ми показват една много малка торбичка.

"Това е едната водна котва, която се налага да ползваме, ако е много бурно морето. При много силен вятър и при много големи вълни, лодката сама се завърта перпендикулярно на тях и това е най-опасният момент всъщност", казва Стефан.

"Тогава е много голям шансът лодката да започне да се превърта през борда. Ако си на борда, можеш да изпаднеш от него, ако си вътре в каютата, може да започнеш да се търкаляш. И затова тази котва се връзва или отзад на лодката, или отпред, за да може самата лодка да бъде в посока на вятъра и така да не се превърта."

За всеки потенциален проблем, някъде по лодката има решение. Това е впечатлението, с което оставам след близо двучасовото разглеждане на лодката пред дома им. Ако се развали електрическата система – имат резервен соларен панел и ръчно динамо. Ако се счупи уредът за пречистване на вода - имат втори, който е ръчен. Оборудвали са се с няколко комуникационни устройства, а в случай, че някой падне от борда - на колана, който е вързан около кръста му, има още един предавател.

"Това са сателитни маяци, с които в някое бедствие изпращаме сигнал към сателитите и той веднага - в рамките на 3-4 минути, изпраща сигнал до Земята и вече всички знаят къде сме и че ни трябва спасение. Въобще не се притесняваме от това да изгубим контакт със сушата", включва се Макс от предния край на лодката.

Той обяснява за какво се прилагат различните инструменти и как работят със същата увереност, с която говори и баща му. Причината вероятно е, че двамата заедно са построили и сглобили всеки елемент и система по превозното средство.

"Строежът на лодката отне година и половина, заедно с проектирането. Понеже ние нищо не разбираме от проектиране на лодки, открихме един английски архитект на морски съдове – Фил Морисън, който се занимава с океански гребни лодки и е проектирал поне 70% от всички такива лодки. Той е направил за нас този дизайн", разказва Стефан.

Едно от уникалните изисквания, които те са имали към Морисън, е било лодката да може да се построи в техния гараж, а не в корабостроителница, което би било обичайно.

"Много ми хареса това да работиш с ръцете си и да разбереш какво точно трябва да направиш, за да постигнеш максималния резултат", разказва Макс, който е работил по лодката след училище и през събота и неделя.

"За най-трудните проблеми се съветвахме с Фил Морисън, както и с Николай Джамбазов и Стоян Войводов. Но за по-малките - ние изцяло сами се справяхме, използвайки YouTube, a и нашите умове. Въобще не сме имали чак толкова много външна помощ", казва доволно той.

Едно от най-трудните неща при изграждането на подобна лодка е това тя да може да се "самоизправи" – това означава лодката сама да се връща в правилно положение, след като е била преобърната от голяма вълна.

"Голямата част на тежестта всъщност е близо до дъното. И помещенията отпред и отзад служат като балони, така че представете си да сложиш един балон и върху него да сложиш една тежест. Малко заклащане на този балон, ще доведе до връщането в изходно положение", обяснява Стефан.

В началото на май Neverest е минала "тест за самоизправяне" и те са уверени в нея. Но сега й предстои най-голямата проверка. С нея Макс и Стефан трябва да изминат над 6000 км разстояние от Португалия до Бразилия, ако ги измерваме по права линия. Те разбира се ще бъдат много повече, защото двамата трябва да ги изминат с гребане.

„Системата на движение при тези океански лодки е на всеки 2 часа да се сменят гребците. Тоест 6 пъти на ден трябва да гребеш по 2 часа. По този начин лодката непрекъснато е в движение и не само се придвижва по-бързо, но и се намалява рискът тя да бъде преобърната от ветровете“, обяснява Стефан.

В двата часа, в които човек не гребе, той не може просто да се отдаде на почивка. Трябва да си приготви и да се нахрани със суха храна (нарича се "лиофилизирана" и е същата, каквато ползват астронавтите), да проведе някаква комуникация с близките на сушата и евентуално да поспи около час. След това отново застъпва вахта. И така протича всяко едно денонощие.

Преминаването на Атлантическия океан се очаква да отнеме между 60 и 90 дни. На борда те взимат храна, която да им стигне за 70 дни, а вода имат в изобилие, защото ще използват пречистена от океана. През цялото време ще може да следим техният прогрес чрез GPS Live Feed, за който можете да намерите информация на фейсбук и истаграм страниците на Neverest Ocean Row.

Маршрутът тръгва от пристанището на португалския град Портимао, където Макс и Стефан заминават тази седмица. Лодката ще дойде няколко дни след тях, когато и започват финалните приготовления и проверки. Когато са готови и вятърът е попътен, те ще се отправят към Бразилия.

Интересен детайл е, че самият Макс е роден в Бразилия през 2003 г., когато родителите му са живеели там заради тогавашната си работа. Той все още не се е връщал в страната и е избрал да пристигне по особено необичаен начин.

„Ще се отправим към Канарските острови, както е направил Колумб, който е тръгнал много близо до мястото, от което тръгваме ние. След това ще минем покрай островите Кабо Верде, където ако се налагат някакви ремонти на лодката или имаме някакви медицински проблеми, може да спрем. Ние не искаме да спираме, но все пак това е допълнителен комфорт за нас, че има къде да се спре. И вече от Кабо Верде до Бразилия - втората половина от маршрута, няма повече възможности за спирки“, разказва Стефан.

По пътя им ги очакват множество изпитания. Сега започва сезонът на ураганите в Атлантическия океан, но пък ще има и доста кораби в океана. Те могат да бъдат спасители, но и представляват и опасност, ако не видят малката лодка или радарите им не я засекат. Въпреки това бурите не ги плашат.

„Това, от което най-много ме е страх, е да съм далеч от всички, да съм в отвъдното. Там, където може да се каже, че най-близкият човек е в космоса, а не на сушата. От това ме е най-много страх – да съм далеч от всички, да сме изолирани. Както се казва - океанът е най-голямата пустиня, понеже не може да пиеш от водата и си толкова далеч от всички. Тази изолация е това, което се надявам да не ме пречупи“, казва Макс в отговор на въпроса какво най-много го притеснява.

Естествено Макс има план как да пребори изолацията. Планира да се обажда на приятели и роднини всеки ден. Освен това взима със себе си и писма, написани от най-близките му, за да го развеселяват и окуражават, когато има нужда.

За баща му, който е финансист и предприемач и е свикнал да борави с риск, най-смущаващото е „големият брой неизвестности“.

„Неизвестност за това как се справя организмът ти след толкова дълго плаване с морската болест, с усилието, което трябва да правиш ежедневно. Неизвестност за това как ще се държи лодката, тя все пак е нова, самият дизайн на лодката е нов. Неизвестност с това, какво ще бъде времето“, пояснява Стефан.

За него това не е първото сериозно физическо предизвикателство, което си поставя. През 2011 г. той преплува Ламанша, а през 2018 г. успешно завърши едно от най-трудните състезания по издръжливост в света Ironman (“Железен човек“). Но това е първият път, в който се впуска в приключението заедно със сина си.

„За мен това е най-голямото щастие - да съм със сина си толкова дълго време. Вече прекарахме толкова много време заедно, докато направим тази лодка, в залата докато тренираме, вкъщи на тренажора, където си говорим за най-различни теми. Мисля, че малко бащи с деца на тази възраст имат толкова интензивна комуникация“, разказва Стефан.

Засега двамата са се сработили много добре, което е видно и по време на интервюто.

„Работим като екип, като равни един с друг. Не знам след 2 месеца какво ще бъде положението. Мислех си всеки ден да му давам по един бащински съвет, но мисля, че ще му дотегне“, смее се Стефан.

Колкото и въпроси още да имам по лодката или по маршрута, има една друга тема, за която двамата настояват да говорят. Това е каузата, в името на която те предприемат цялото предизвикателство – донорството на органи след смъртта. Целта им е да привлекат общественото внимание към проблема с липсата на органи на донори в страната.

„България е на 28-о място от 28-те държави в Европейския съюз за донорство на органи. И смятаме, че това не трябва да е така. Смятаме, че повече българи трябва да разберат за това, колко е важно човек след смъртта си да е благосклонен да дари органите си, така че да може да помогне на един, двама, дори на 6 души, ако е възможно“, разказва 16-годишният Макс.

Според Иванови трябва да се започне с разговори в семействата и хората да обсъдят със своите роднини, че при случай на мозъчна смърт, те са съгласни органите им да бъдат дарени.

„Ако си помислите, (донорството на органи след смъртта) не ощетява по никакъв начин донора, не ощетява по никакъв начин неговите наследници. От никой не искаме пари за никаква цел – единствено искаме да стимулираме повече хора да поговорят с близките си, така че след евентуална тяхна мозъчна смърт, техните близки, които взимат юридическото решение, да позволят това да се случи. Ако тази тема не е обсъждана в семейството, малко е вероятно близките да вземат такова решение. А е толкова лесно“, пояснява Стефан.

Двамата подкрепят инициативата „Да! За живот!“, организирана от Министерството на здравеопазването, която цели разпространяването на повече информация за донорството.

„В България над 1150 души очакват трансплантация на органи, а се извършват 30 до 40 операции за трансплантации годишно. Това означава, че трябва да чакаш десетки години за сърце или бял дроб, или черен дроб. Може и да не ги дочакаш“, припомня Стефан.

„Смятаме, че животът е най-ценното нещо и ако нашата кауза може да спаси и един живот, ако не и десетки, стотици, това ще е напълно достатъчно да ни мотивира да гребем по цял ден за 2 месеца“, казва Макс със своята вдъхновяваща младежка решителност.

Приключваме интервюто и той бърза да се върне в стаята си, където текат едни от последните дистанционни уроци на десетокласника.

Теодора Бързакова, svobodnaevropa.bg

Следвай ни: